Предговор icon

Предговор


Смотрите также:
Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография...
Предговор към българското издание...
Соня хинкова югославският случай етнически конфликти в Югоизточна Европа...
Предговор учебник...
Предговор на преводача...
Автобиография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор...
Съдържание предговор...
Пифагорейские золотые стихи с комментариями философа Гиерокла. М., “Гнозис”, 1995...
Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год...
Предговор към новото преработено издание...
Предговор Организацията, хората и тяхното управление...
Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год. Научни рецензенти проф д...



Загрузка...
страницы:   1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14
скачать


АНГЕЛ ДИМОВ


ЗЛОДЕЯНИЯ НА КОБУРГИТЕ

В БЪЛГАРИЯ


Второ преработено и допълнено издание


Български аграрен съюз

София, 2012


© Ангел Георгиев Димов, автор

© Български аграрен съюз

АНГЕЛ ДИМОВ


ЗЛОДЕЯНИЯ НА КОБУРГИТЕ

В БЪЛГАРИЯ


Второ преработено и допълнено издание


Редактор

Пепа Младенова


Художествено оформление на корицата

Любомир Филипов

Печатни коли 19,50

Формат 32/60/84

Български аграрен съюз

София, 2012


ISBN 978-954-91701-9-1

ПРЕДГОВОР



В своята няколкогодишна (30–34 г. от н.е.) активна проповедническа дейност основателят на християнското движение Исус Христос остро е критикувал децата и внуците на Ерусалимските аристократични и фарисейски фамилии, които са използвали предоставената им държавна и църковна власт за лично облагодетелстване и за убиване на пророци и политически опоненти. Той (според автора на канонизирано Евангелие)1 е разкривал лицемерието и лукавството на тези деца и внуци и се e обръщал към тях с думите: “Рожби ехиднини”.

Такива “рожби” има и в съвременното българско общество. Те всячески укрепват своето господстващо и привилегировано обществено положение, включително и чрез предаване на националните интереси.

Сред тях ярко се откроява фигурата на бившия български цар и министър-председател на България Симеон Сакс-кобургготски. Както е известно, той е от немско потекло, но по линия на неговата прабаба Климентина Орлеанска е потомък и на детронирания от Парижката революция (1848 г.) френски крал Луи Филип. Негов дядо е роденият в луксозния виенски дворец Кобург Фердинанд Сакскобургготски – подпоручик на австрийската армия, княз и цар (1887–1918 г.) на българите. Баща на Симеон е царувалият през периода 1918–1943 г. у нас български цар Борис Трети.

По външен вид и характер Симеон сякаш прилича най-много на своя дядо Фердинанд. От него е наследил основните си черти – женстве-ност, двуличие, политическа инфантилност. По-добно на дядото цар Фердинанд и на баща си цар Борис Трети той мами и ограбва работния български народ, причинявайки му огромни зли-ни, мъки и страдания. В същото време играе ролята на религиозен, почтен и милозлив вла-детел.

Засега у нас почти няма публикации, представящи в систематизиран вид извърше-ните злодеяния от членовете на властвалата на българска земя Кобургска фамилия. Липсват и изследвания, посветени на делата на бившия български цар и министър-председател Симеон Сакскобургготски.

Ето защо целта на настоящия труд е да бъдат разкрити и заклеймени злодеянията на членовете на Кобургската династия в България.

Тезата е, че Симеон Сакскобургготски и неговите наследници не би трябвало повече да получават право да управляват българската дър-жава. Те са лишени „безвъзвратно” от всички „лични и имуществени права” (със закон, одобрен на състоялия се на 8 септември 1946 г. у нас референдум за премахване на монархия-та и провъзгласяване на народна република).

Извършената след 1989 г. реабилитация на Симеон Сакскобургготски е противо-конституционна и престъпна. Освен това властвалите у нас Кобурги са покварени и посредствени управленци, които с помощта на чуждестранни и местни мафиоти и роднини (от европейски кралски родове) използват при-добитата чрез измама държавна власт за обслужване на чуждестранни интереси и за присвояване на народни имоти, пари и предприятия.

При изготвянето на настоящата книга са ползвани предимно публикации на автори, ко-ито отблизо са познавали членовете на Сакско-бургготската династия. Злодеянията на бив-шия български министър-председател Симеон Сакскобургготски са разкрити чрез направени анализи на провежданата от него неолиберална евроатлантическа политика, разглеждане на материали в текущия печат и лични разговори с лица, които са работили за реабилитацията и „триумфалното” му довеждане в България.

При отразяване на политиката, прилагана от цар Борис Трети по време на Втората све-товна война (1941–1945 г.), е ползван личният ^ Дневник на проф. Богдан Филов2. Този днев-ник на тогавашния премиер на българското царство е автентичен източник на сведения за събитията, преживяни през онези ужасни воен-ни години в национален и световен мащаб. То-ва е документ, в който се съдържа информа-ция, давана от българския цар Борис Трети след всяка негова среща с нацисткия фюрер Адолф Хитлер в Германия. В Дневника са отразени и непосредствените впечатления на проф. Богдан Филов от фюрера, с когото са имали продъл-жителни разговори, обеди и вечери.

Написаното в Дневника е красноречиво доказателство, че като монарх, наложил едно-лична власт у нас, цар Борис Трети е бил готов да пожертва живота на много българи и евреи за съхраняването на монархията и за увеко-вечаването на властта на Сакскобургготската династия в България. В преследване на тази цел той прилагал монархофашистка, нацистка и завоевателна политика, чрез която са причинени неизчислими беди и страдания на мнозинството от българския народ.

Основните механизми на тази политика са:

  • включване на българската държава във Втората световна война (1939–1945 г.) на стра-ната на хитлеристка Германия;

  • подпомагане (с храни, горива, транс-портни средства) на воюващите в „болшевиш-ка Русия” германски войници (през октомври 1941 г. с одобрението на цар Борис Трети в Русия бил изпратен санитарен влак с български лекари и медицински сестри, които се грижели за ранени германски офицери и войници);

  • окупиране на сръбски и гръцки територии;

  • обявяване на положение на война с великите държави САЩ и Англия;

  • депортиране (от български земи) на десетки хиляди евреи, които са умъртвени в нацистки лагери, разположени на територията на Полша.

В книгата е доказано, че Кобургите използват държавната власт преди всичко за укрепване на едноличната си власт и за увековечаване господството на Кобургската династия. Ръководени от династични интереси, те са извършвали държавни преврати и са водили завоевателни войни, поръчвали са убийствата на хиляди достойни български граждани.

В книгата са разкрити катастрофалните резултати от царуването на цар Фердинанд и цар Борис Трети на българска земя и са посочени извършените от тях големи злодеяния. Цар Фердинанд е инспирирал посичането и смъртта на бележития български революционер и държавник Стефан Стамболов, а цар Борис Трети е поръчал да бъде зверски убит великият българин и държавник Александър Стамболийски.

В отделна част на книгата е показано как бившият цар Симеон Втори става министър-председател на Република България. Доказано е, че чрез този акт се е целяло да бъдат удовлетворени отвъдокеански и израелски геополитически и мафиотски интереси, още повече да се засилва васализацията на българската държава, жестоката експлоатация и безскрупулното ограбване на изстрадалия български народ.

Книгата е предназначена за трудовите хора и техните водители. Тя може с успех да се ползва от политици, дипломати, учени, магистрати и представители на държавната власт.


І. ЗЛОДЕЯНИЯ НА ЦАР ФЕРДИНАНД

    1. Как Фердинанд Сакскобургготски е станал български княз?

Много съвременници на княз и цар Фердинанд са описали престъпната му дейност на българска земя1. Посочили са притежава-ните от него качества – двуличие, алчност, отмъстителност, подлост, перверзност. Представа за образа на Фердинанд може да се получи и от неговите писма, публикувани в книгата “Съвети към сина”. В тези писма (написани към края на 30-те години на ХХ век) той отправя съвети към царуващия по това време у нас негов син цар Борис Трети и пише за себе си следното: “Аз бях голям лъжец, по-фалшив и по-лукав от всички, заради това можах да надиграя най-рафинираните гешефтари и най-хитрите мои братя короновани глави”2.

Такъв го описва и неговият и на първата му съпруга (княгиня Мария Луиза) учител по български език Добри Ганчев. През 1923 г. този бележит български интелектуалец написва спомени, в които пише: “Цар Фердинанд много лъга през живота си. Лъга хората, лъга Бога, най-после и себе си излъга”3.

Цар Фердинанд си въобразявал, че вроденото му лицемерие (хипокризия) е умение да води така наречената “тънка дипломация”, (донесла неизмерими беди и нещастия на многострадалния български народ), но то изиграва и на Фердинанд лоша шега и го изхвърля на бунището на историята. Неговото лицемерие особено лъснало пред руския цар и руското правителство в началото на ХХ в., когато наредил на портата на църквата “Св. Александър Невски” в гр. София да бъде поставена памет-на плоча с надпис, че храмът е създаден при царуването на цар Фердинанд І, потомък на витинските (т.е. на славянските) князе4. След като по негова вина България претърпява (1913 г.) първата национална катастрофа и става ясно, че в бъдеще трудно може да разчита на руски благодеяния и финансови помощи, той престава да се прави на славянин. По негова заповед въпросната плоча е заменена с друга, на която нищо не пишело за славянския произход на някогашния маджарски поручик, княз и цар Фердинанд.

Има сведения, че цар Фердинанд произхожда от покатоличили се унгарски евреи. Фамилията им била Кабург-Кохари. Бабата на Фердинанд (по бащина линия) била принцеса фон Кохари (1797-1862г г.), свързана с клана Ротшилдови във Виена. Нейната и на родителите й благородническа титла била купена от австро-унгарския кралски двор.

Бащата на цар Фердинанд бил луд и умрял в лудница (Симеон Радев, Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия, Изд „Св. Климент Охридски”, С. 2012 г., с. 48).

В моменти на откровения цар Фердинанд се изказвал с презрение за българите. Наричал ги “мръсни”5 и “миризливи”6 и дори упреквал своя син цар Борис ІІІ, загдето по време (1936 г.) на Олимпийските игри в Берлин им раздавал автографи. Според него „морално българския народ е недорасъл, а физически е просто за оплакване”7. Напомнял на сина си цар Борис Трети, че Кобургите произхождат от „чужда династия”, която е „чужда на българската кръв и душа” и нямат „нищо общо с тази долна раса”8.

На 26 ноември 1886 г. ^ Фердинанд Сакскобургготски се самопредложил за български княз. Това станало във вариете „Ронахер” (Виена), като изпратил запасния австрийски офицер Фон дер Лааба да заяви на току-що пристигналите от България членове на българската делегация (д-р Константин Стоилов, Константин Хаджикалчов и Димитър Греков), че бил съгласен да постави кандидатурата си за княз на България.

Според изследователи на живота и делата на монарси и на техни роднини, Фердинанд Сакс-Кобуг-Готски се е само-предложил за български княз във Виенската опера. Те и други монархисти сякаш се страмуват да признаят, че това само-предлагане е станало в нощно заведение (вариете, мюзикхол). Позовават се на сведения от личния архив на въпросната тричленна делегация банкера Константин Хаджикалчов (Калчев), който пръв се запознал с Фердинанд, а после бил назначен от него за дипломатически съветник със специални поръчения т.е. за доверено лице на княза. В своите непубликувани записки Калчев писал, че на 13 декември 1886 г. в ложата на операта (Виена) където били тримата членове на българската делегация (наричани „търсачи на цар”) дошъл австрийкия офицер от запаса майор Фон дер Лааба и без никакво предисловие направил неочаквано предло-жение: „Във Виена се намира един млад принц, от голямо семейство, роднина на всичките европейски дворове: това е Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. По-добър кандидат (за български княз) от него не можете да мечтаете”9.

След този кратък разговор, Константин Калчев и австрийския запасен офицер отишли в оперната ложа на Фердинанд, който потвърдил, че е „готов да бъде избран за княз на България” (истинското име на автора на книгата Фердинанд Лисицата е Стоян-Константин Данев, който е внук на бившия министър-председател д-р Стоян Данев и на въпросния Константин Калчев).

Тази версия за първата среща на Фердинанд Сакскобургготски с членовете на въпросната българска делегация във Виенската опера е скалъпена, за да го представя като културен аристократ и поклонник на класическата музика. Нейното разпространение е изгодно и за българите, натоварени с тежката мисия да търсят княз, защото за тях ще се разказва, че бидейки в европейските столици са посещавали елитни културни заведения.

Въпросните членове на делегацията били избрани (на 1 ноември 1896 г. ) от ІІІ-то Велико народно събрание на България със задача да обиколят европейските дворове и да намерят подходящ кандидат за българския престол. Преди да се стигне да тази мярка след руско-турската война (1877-1878г.) и освобождението на България от турско робство в българските земи са станали редица исторически събития: в Сан Стефано е подписан (на 3 март 1878 г.) договор за мир, по силата на който следвало да бъде създадена автономна българска държава, включваща Северна и Южна България и почти цяла Македония; след това под натиска на правителствата на Англия, Австро-Унгария и Германия през юли 1878 г. в Берлин е подписан договор, чрез който България била разпокъсана на васално на султана българско княжество (обхващащо Северна България и Софийски санджак), Източна Румелия (с център Пловдив), намираща се под султанска политическа и военна власт и Македония, дадена на Турция; през февруари 1879 г. в град Търново (българското княжество) е открито Учредително събрание, което приело известната Търновска конституция; съгласно с тази конституция през април същата година е свикано І-то Велико народно събрание, което избрало за княз на България Александър Батемберг, двадесет и една годишен германски принц, син на брата на руската царица (по силата на по-рано приетите в Берлин решения на великите държави кандидатурата за български княз трябвало да бъде одобрена от руският император); през септември 1885 г. в Пловдив е извършен преврат и обявено Съединението на Източна Румелия с княжество България; през ноември 1885 г. подстрекавания от австроунгаското прави-телство, сръбски крал Милан нападнал България и след няколкодневни сражения младите български войни, начело с офицерите Анастас Бендерев, Олимпий Панов и други разбили сръбските нашественици при Сливница и ги прогонили от българските земи; следващата година през нощта на 8 срещу 9 август 1886 г. офицерите русофили, начело с началника на военното училище майор Петър Груев, капитан Радко Димитриев, капитан Анастас Бендерев и др. извършили държавен преврат, арестували княз Александър Батемберг (заради водената от него вероломна и двулична спрямо Русия политика) и го заставили да подпише прокламация, че се отказва завинаги от българския престол; княз Александър Батемберг бил експортиран с файтон до река Дунав, качен на княжеска яхта и откаран в град Рени, където бил предаден на руските власти; руският император Александър ІІІ наредил да пуснат на свобода детронираният български княз (който заминал за гр. Лвов), като телеграфически му препоръчал сам да реши дали отново да заеме българския престол; на 11 август 1886 г. бил извършен контрапреврат от властолюбивия председател на Народното събрание Стефан Стамболов, негови привърженици и военни, които изпратили войски от Пловдивския гарнизон в София, арестували и затворили детронаторите на Княза; Стефан Стамболов телеграфирал на княз Александър Батемберг да се завърне в България и от негово име съставил правителство, начело с Васил Радославов; князът се върнал (17 август 1886 г.) в България, но видял, че повече няма да може да князува и на 26 август 1886 г. абдикирал, като предният ден съставил Регентство в състав Стефан Стамболов, командира на Пловдивския гарнизон Сава Муткуров и утвърдения политик Петко Каравелов, който след по-малко от два месеца напуснал регентството, поради несъгласие с поетия антируски политически курс (Симеон Радев, Строителите на съвременна България ,Изд. „Български писател, С., 1990 г.).

Така държавната власт останала в ръцете на подкрепяните от Англия и Австро-Унгария местни политици, които не я отстъпили, пускайки слухове, че се борят срещу предстояща окупация на младата българска държава от руски войски.

В страната шевствували направлявани от Стефан Стамболов и Васил Радославов националистически дружинки „България за себе си”. Русофилите били малтретирани и подложени на жестоко изтезания.

Под контрола на прозападно ориентираните буржоазни представители било избрано третото Велико народно събрание, което решило български княз да стане Валдемар Датски (принц на Дания и сестреник на руския цар Александър ІІІ). Но той отказал да заеме престола, понеже изборът му не бил съгласуван с Русия (чието правителство обявило въпросното събрание за незаконно) и не получил подкрепата на своя баща крал Кристиян, който не искал да изпраща сина си в размирната страна България. После Великото народно събрание отхвърлило кандидатурата на протежирания от руския император грузински княз Николай Давидович Мингрели, за когото Стефан Стамболов е казал, че не ставал „дори за велик конюшник”.

Впрочем в това изказване на Стефан Стамболов е проявен субективизъм и прозира известна тенденциозност, тъй като той не е познавал отблизо кандидатите за български князе, включително и появилия се по-късно Фердинанд Сакскобургготски. Изглежда Стамболов по принцип е държал българският княз да бъде от титулувана фамилия на западно-европейска държава, но приемлив и за руския цар Александър ІІІ.

Поредицата от провали на руските дипломати и особено на дошлия след абдикацията на княз Александър Батемберг специален царски дипломатически пратеник у нас генерал Николай Каулбарс завършили, като на 17 ноември 1886 г. руското правителство скъсало дипломатическите отношения на Русия с България. Тези отношения не били възстановени в продължение на десет години, а това обслужвало интересите на западните европейски държави, довело до ограничаване на българо-руските търговски връзки и до застой в икономическото развитие на българската страна.

След скъсването на дипломатическите отношения на Русия с България (заради враждебното отношение на българските русофобски управници към Русия) още повече се ожесточила борбата между българските „русофили” и „русофоби”. Русофилите са българи, които са убедени, че само на основата на братско сътрудничество с Русия може да бъде постигнат „всебългарски възход”, а русофобите са главно общественици, решени да правят политическа кариера, като се осланят на поддръжката на правителствата на западни държави и прокарват у нас тяхната имперска политика.

По онова време срещу прилагането на антинародната русофобска политика у нас въстанали хиляди български патриоти, посветили своя живот в служба на род и отечество. Сред тях са такива велики личности като писателя, публициста и държавника Петко Каравелов, патриарсите на българската литература Петко Славейков и Иван Вазов, митрополит Климент (Васил Друмев - автор на първата българска повест „Нещастна фамилия”), офицерите Олимпий Панов (член на БРЦК в Букурещ през периода 1872-1874 г., съратник и приятел на гениалния поет Христо Ботев), Атанас Узунов, Радко Димитриев, Анастас Бендерев, майор Петър Груев и още много достойни българи. Те не само са защитавали интересите на българският народ, но и пророчески са виждали, че само в съюз с братска Русия е възможно да бъде запазена независимостта на българската държава и осигурено благоденствието на нейните граждани. С проявите си на признателност и уважение към братята руси (дали стотици хиляди човешки жертви за нашето освобождение от турско иго) са укрепвали моралните устои на българската нация.

Ожесточената борба между буржоазните русофили и русофоби в българското княжество се пренесла и във войската. Прогресивните офицери (предимно с руско образование) не можели да се примирят с водената от регентите и правителството прозападна политика и се вдигали на отчаяни бунтове срещу тях. Те са действали „като изразители на установеното, узрялото обществено мнение”10.

Така през февруари 1887 г. във военните гарнизони на Силистра и Русе срещу регенти-те (Стефан Стамболов Сава Муткуров и Георги Живков) избухнали бунтове, ръко-водени от офицери-русофили. Тези бунтове са започнали без нужната предварителна политическа подготовка. Младите военни ко-мандири са ги предизвикали независимо от неблагоприятното за тях съотношение на силите в българската войска. Изглежда те са смятали, че с такава военна акция ще принудят руското правителство да спомогне за преодо-ляване на дълбоката политическа, стопанска и нравствена криза, която обхванала българско-то княжество след детронирането на княз Александър Батемберг и пълното овладяване на държавната власт от прозападни политици.

Вероятно регентите и правителството са получили информация, че Русия няма да „окупира България” и по заповед на одиозния министър-председател и министър на вътреш-ните работи Васил Радославов (изучавал правни науки в Хайделберг, Германия), били изпратени правителствени войскови части, които смазали разбунтувалите се офицери и войници. Повечето от водителите на бунтовете били заловени, набързо осъдени на смърт и разстреляни. Сред разтреляните били майор Олимпий Панов и майор Атанас Узунов (прославени и като командири в сръбско-българската война - ноември 1885 г.), капитан Кръстев, капитан Георги Зеленогоров, поручик Илия Кръстеняков, гражданските лица Тома Кърджиев и Александър Цветков. Един от ръководителите на военния бунт в Русе подполковник Димитър Филов бил ранен и издъхнал преди да дочака изпълнението на смъртната присъда. Капитаните Радко Димит-риев и Анастас Бендерев са успяли с лодка да прекосят полузаледената река Дунав при Силистра и да емигрират в Русия.

Изглежда силният инстинкт за самосъхранение е замъглил съзнанието на тогавашния първи регент и всевластник у нас Стефан Стамболов и той е оставил да бъдат убити посочените идеалисти и национални герои, в т.ч и неговия близък като брат от емигрантството в Румъния (преди освобожде-нието на България от турско иго) майор Олимпий Панов. Отстъпил пред дивите кариеристични страсти на някои регенти, министри, млади офицери и най-вече на бързо издигналия се министър-председател Васил Радославов (Регентството е имало законно право да смекчава съдебните наказания).

Тогавашните властници в Регентството и правителствто са използвали въпросните бун-тове като претекст за саморазправа с опози-ционните русофилски партии и партийни лидери. По подозрение за съпричастност с военните бунтове бил арестуван и затворен в Черната джамия (до днешната църква „Свети Седмочисленици”) лидера на Либералната партия Любен Каравелов. В този затвор той бил бит от военния прокурор майор Паница и шайка разбойници и след направения му меди-цински преглед било записано, че е „охлузен по ръцете, цялото чело и под сляпото око”11.

Под натиска на френския и други консули в Черната джамия били допуснати чуждестранни кореспонденти, които попитали Любен Каравелов вярно ли е, че бил изтезаван? Той отговорил: „В моето отечество такива работи не стават”12.

Няколко години по-късно (юли 1892 г.) у Стефан Стамболов отново взели връх неговата прекомерна мнителност и инстинкта му за самосъхранение при осъждането на невинния Петко Каравелов на пет години затвор (за участие в „заговор”, при който вместо Стамбо-лов македонски екстремисти са убили минис-търа на финансите Христо Белчев). След закриването на съдебното заседание премиера Стефан Стамболов упрекнал военните съдии в мекушавост, задето не осъдили на смърт Петко Каравелов (най-опасния му политически противник) и им казал: „Един Каравелов, душата на съзаклятието, се осъжда на някакви си пет години, а оръдията му – на смърт! Трябваше да успее, да избеси всички ни, та тогава да се научим как се пази власт и държава” (Добри Ганчев, Спомени за княжеското време, Изд. на ОФ, С., 1983 г., с. 184).

С оглед да укрепи личната си власт регентът Стефан Стамболов действал за ускоряване избора на нов български княз. През май 1887 г. (след повторното заминаване на въпросната делегация за Виена) той пратил до Константин Стоилов телеграма: „От дърво, от камък, но княз да намериш..., защото тук ще се избием помежду си”.

Положението на Регентството и правителството се усложнявало и от влошава-щото се финансово състояние на държавата. Чуждестранните банки им отказвали държавни заеми и се наложило в страната да бъдат увеличени данъците.

След като се разправили с русофилите в българското княжество регентите и правител-ството свикали ІІІ-то Велико народно събра-ние, което заседавало от 22 юни 1887 г. до 3 август 1887 г. в Търново. На 22 юни 1887 г. това събрание избрало Фердинанд Сакс-Кобург-Готски за княз на България. Руското правителство било поставено пред свършен факт, протестирало срещу тоя нелегитимен избор и близо едно десетилетие не признавало „узурпатора” (Фердинанд) на българския престол. В рапорта си до двореца руския министър на външните работи Гирс нарекъл избора на Фердинанд „плесница за Русия”, а император Александър ІІІ, след като го прочел отгоре на първата страница написал: „Каква отвратителна история”. .

Прибързаният избор на Фердинанд за бъл-гарски княз е извършен при изострилите се до краен предел обществени противоречия в Княжество България. Този избор е следствие и на борбата за геополитическата ориентация на страната след нейното освобождение от петвековното турско владичество. Българските власти и представители на зараждащата се търговска и лихварска буржоазия се свързвали предимно с германски и австро-унгарски бан-ки и компании, които получавали големи държавни поръчки за внос на оръжия и тран-спортни средства, строителство на железопът-ни линии, пристанища и други обекти. Руските фирми били системно елиминирани от стопан-ският живот в освободената от Русия българ-ска държава. В нея постепенно се формирала, свързана със западния капитал, българска финансова и търговска буржоазия, чиито представители водили враждебна политика спрямо Русия.

Например през 1883 г. по нареждане на княз Александър Батемберг е отхвърлен ценния за българската държава руски проект, предвиждащ построяване на железопътна ли-ния, свързваща България с Русия, а именно: София – Търново - Свищов - река Дунав – румънските железници. В същото време той е наложил на правителството да приеме пред-ставения от Австро-Унгария проект за изграж-дане на железопътна мрежа, която свързва Виена с Цариград през Сърбия и България.

Руските интереси са накърнени и когато княз Батемберг е уволнил проруския прави-телствен кабинет на Драган Цанков (7.ІХ. 1883 –29.VІ. 1884 г.)., само защото българския делегат (Кирияк Цанков) в Дунавската коми-сия е подкрепил румънския си колега и гласуал против избирането на австриец за неин председател (включително и в частта на долното течение на Дунава, където плават руски кораби и други плавателни съдове).

Междувременно руското правителство е водило политика, насочена към осигуря-ване на пълна независимост на все още васалното на султана българско княжество. По негово настояване васална България не е платила на Турция определения от Берлинския договор годишен „трибут” (данък, налог). Благодарение на намесата на нашия освободи-тел руския цар Александър ІІ, турският султан се отказал от правото да държи военни гарнизони на Балкана - Стара планина (Стоян Данев, Мемоари, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С. 1992, с. 67). При наличие на такъв гарнизон на българска територия през 1885 г. трудно е щяло да стане Съединението на Източна Румелия с княжество България.

През 1881 г. Русия е сключила с Австро-Унгария специално съглашение, даващо въз-можност в подходящ момент да бъде извър-шено присъединение на Източна Румелия към княжеството. В замяна Русия се задължавала да не противодейства на пълното присъе-диняване на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария (Пак там, с. 67). За укрепване на независимостта на княжество България тога-вашният български губернатор княз Дондуков е открил военно училище за обучаване на местни офицери, които да заемат мястото на намиращите се на българска територия руски военачалници.

Повечето европейски аристократи били изненадани от новината, че Фердинанд Сакс-Кобург-Готски иска да стане княз на България. Някои от тях я посрещнали с насмешка и подигравки по негов адрес.

Когато чул, че Фердинанд се е предложил за княз на свободния български престол, руският цар Александър ІІІ злъчно и презрително казал: „Кандидатурата е така комична, както и лицето”.

По време на своята коронация (през 1883 г. в общата кремълска катедрала - Москва) и последвалите я тържества в Петербург, руския цар Александър ІІІ се запознал с дошлите да го поздравят роднини от европейски кралски дворове. Той бил шокиран от огромния нос и напудреното лице на двадесет и две годишния Фердинанд, както и от множеството гривни и пръстени, които носил на ръцете си „с добре оформен маникюр”. Оттогава Царят изпитвал патало-гична ненавист и омраза към него.

Въпросната новина силно разтревожила Фердинандовата братовчедка и английска кралица Виктория, (чиято майка също била Кобург).Тя все още била решена „милият Сандро” (Александър Батемберг) да се върне на българския престол. Сутринта на 16 декември 1886 г. кралица Виктория изпратила на своя министър-председател лорд Солсбъри яростна телеграма, в която пишело, че претендентът за българския трон Фердинанд е „съвсем неподходящ - изтънчен, ексцентричен и женствен”. На следващия ден написала на лорда друго писмо, в което пишело: „Важно е да се знае, че аз и моето семейство нямаме нищо общо с абсурдните претенции на този мой глупав млад братовчед”13.

Английската кралица обичала своя роднина очарователния и с войнишка осанка млад български княз Александър Батемберг-Сандро (дъщеря й била омъжена за братовчед на Сандро). До неговата смърт (ноември 1893 г.), тя поддържала връщането му за княз на България (макар, че в междудържавните отношения по роднински подкрепяла и непризнатия за български владетел Ферди-нанд) .

Изглежда ^ Фердинанд Сакскобур-готски е жадувал да стане български княз. Когато третото българско Велико народно събрание му дало тази княжеска титла, той изпитвал панически страх да не я загуби. При първото си (края на юли 1887 г.) идване в България новоизбрания княз се страхувал от евентуално задържане във влака и пътувал инкогнито. През по-голямата част от това дълго пътуване до последното унгарско пристанище на р. Дунав, той едва издържал на лятната жега и се криел “заключен в клатещия се клозет”.

Фердинанд Сакскобургготски знаел, че без съгласието на руския цар Александър ІІІ изборът му за български княз е нелегитимен (по тогавашното „международно право”). Бил е наясно, че за повечето българи идването му в България е нежелателно и че този избор е на една малка управляваща българска върхушка, която е поддържана и насърчавана от Австро-Унгария и другите врагове на Русия.

Това е констатирал и неговия приближен Добри Ганчев, който е написал: „Княз Фердинанд дойде в България далеч не със съгласието на множеството от народа. Един вид бе натрапен от Стамболова и малка част от интелигенцията, т.е. от чиновничеството. Болшинството гледаше на него, като на временен гостенин”14.

В такава обстановка всеки нормален човек с достойнство и достолепие е щял да благодари за дадената му княжеска титла и да се откаже да заеме българския престол. Но вместо това Фердинанд Сакскобургготски е тържествувал, тъй като още от 1883 г. (при князуването на княз Александър Батемберг в България) той, подтикван от амбициозната си майка княгиня Клементина е интриганствал и подготвял почвата да стане български владетел, да основе Кобургска династия и да се сдобие с титлата цар.

Може да се предполага, че от юношеските си години




оставить комментарий
страница1/14
Български аграрен съюз
Дата16.09.2012
Размер3,3 Mb.
ТипДокументы, Образовательные материалы
Добавить документ в свой блог или на сайт

страницы:   1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14
плохо
  1
средне
  1
отлично
  1
Ваша оценка:
Разместите кнопку на своём сайте или блоге:
rudocs.exdat.com

Загрузка...
База данных защищена авторским правом ©exdat 2000-2017
При копировании материала укажите ссылку
обратиться к администрации
Анализ
Справочники
Сценарии
Рефераты
Курсовые работы
Авторефераты
Программы
Методички
Документы
Понятия

опубликовать
Загрузка...
Документы

наверх