Предговор към новото преработено издание icon

Предговор към новото преработено издание


Смотрите также:
Предговор към българското издание...
Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография...
Предговор
Справочникът е предназначен за лекари, зъболекари, фармацевти и студенти...
Ахмед Зогу и албанската политическа действителност...
Неделчев, Денчо Илиев. Маркетингова етика. Учебно пособие...
За начало на 20в в американското политическо мислене единодушно може да се приеме публикуването...
Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год. Научни рецензенти проф д...
Уважавайте се, за да ви уважават и другите!...
Субекти на макрорегулирането на туристическия бизнес...
Анекс към Насоки за въвеждане на одитна пътека...
В. В. Келле (Письмо к моим русским читателям, Дополнения к тому 1)...



Загрузка...
страницы:   1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
скачать
Предговор към новото преработено издание


„Как да печелим приятели и да влияем на другите” е публикувано през 1937 г. В ограничен петхиляден тираж.Нито Деил Карнеги, нито издателството „Саймън енд Шустър” очакват да продадт повече от този скромен тираж. За тяхно изумление книгата изведнъж се превръща в сензация и печатницата бълва нови и нови тиражи, за да удовлетвори нарастващото търсене. „Как да печелим приятели и да влияем върху другите” заема достойно място в историята на книгоиздаването като един от най-големите бестселъри на всички времена. Книгата засяга актуална тема и удовлетворява потребнст, която е нещо повече от чудата приумица във времето след Голямата депресия, за която свидетелства постоянният интерес към нея на книжния пазар чак до 90 – те години, повече от половин век по-късно.

Дейл Карнеги казва, че е по-лесно да спечелиш един милион долара, отколкото да наложиш израз в английският език. „Как да печелим приятели и да виляем върху другите” е такъв израз – цитиран, парафразиран, парафродиран, използван в безброй контексти, от политически карикатури до романи. Самата книга е преведена на почти всички езици, притежаващи писменост. Всяко поколение я преоткрива и се убеждава в актуалноста й.


Това налага един логически въпрос: Защо е необходимо да се преработва книгата, която е доказала и продължава да доказва притегателната си сила и универсалност? Защо да променяме нещо радващо се на несъмнен успех?


За да си отговорим на този въпрос, трябва да знаем, че самият Дейл Карнеги през целият си живот неуморно преработва своите произведения. „Как да печелим приятели и да влияем на другите” е написана, за да послужи като учебник в курсовете му по „Ораторско майсторство и човешки взаимоотношения” и до днес все още се използва в тях. До смърта си през 1955г. той постоянно актуализира и обогатява самия курс, за да отговаря на развиващите се потребности на все по-широката аудитория. Никой не е толкова чуствителен, колкото Дейл Карнеги, към променящите се области на съвременният живот. Той постоянно усъвършенства методите си на преподаване. Книгата му за ораторско майсторство е усъвременявана неколкократно. Ако бе живял по-дълго, той несъмнено би преработил „Как да печелим приятели и да влияем на другите” така, че по-добре да отразява промените в света след 30-те години.


Много от имената на видни личности в книгата, добре познати по времето, когато тя излиза от печат, вече не са извесни на голяма част от съвременните читатели. В съвременния социален микроклимат някои примери и изрази звучяат чудато и старомодно, като викториански роман. Това оказва неблагоприятен ефект върху важното послание и цялостното въздействие на книгата.


Затова целта на настоящето преработено издание е да направим книгата по-разбираема и по- въздействаща за съвременният читател, без да променяме съдържанието й. Единствените промени в „Как да печелим приятели и да влияем на другите” се свеждат се свеждат до известни съкращения и осъвременяване на някои примери. Непроменен остава стремителният, жив стил на Карнеги. Запазен е дори жаргонът от 30-те години. Дейл Карнеги пише така, както говори – цветисто, темпераментно, непосредствено.


Затова и делото, и книгите му са все така неизменно живи и убедителни. Всяка година хиляди хора от целият свят преминават курсовете на Карнеги. Хиляди други четат и изучават „Как да печелим приятели и да виляем на другите” и се вдъхновяват от принципите, залегнали в не я , за да направят живота си по-добър. За всички тях предлагаме това ново преработено издание – едно великолепно творение в съдържателно и езиково отношение.

^ Дороти Карнеги

(съпруга на Дейл Карнеги)


Как бе написана тази книга и защо


През първите трийсет и пет години на XX в. Американските издателства публикуват над двеста хиляди различни заглавия. Повечето от книгите са убийствено скучни, а много са финансов провал. „Много ли казах? Президентът на една от най-големите издателски къщи в света ми призна, че неговата компания със седемдесет и пет годишен опит в книгоиздаването въпреки всичко била на загуба при седем от всеки осем издадени заглавия.

Що за безразсъдство тогава да напиша още една книга? И след като съм ч написал защо вие трябва да си правите труда да я четете?

Умесни въпроси. Ще се опитам да отговоря на тях.


От 1912 г. Насам водя курсове за бизнесмени и професионалисти в Ню Йорк. Отначало те включваха само ораторско майсторство – курсове по красноречие, предназначени да обучават чрез практически упражнения зрели хора да мислят спокойно и да изразяват идеите си по-ясно и точно, по-образно и с повече самоувереност както в служебни разговори, така и пред аудитория.


Постепенно, с течение на годините, осъзнах, че тези хора имат нужда да се обучават в деликатното изкуство да общуват с другите в всекидневните си делови контакти не по-малко, отколкото от обучение в красноречие.

Постепенно осъзнах също, че и аз самият отчаяно се нуждая от подобно обучение. Хвърляйки поглед назад през годините, аз съм потресен колко често не съм проявявал деликатност и разбиране. Как ми се иска някой да беше сложил една книга като тази в ръцете ми преди двайсет години! Какъв безценен дар щеше да ми бъде тогава!

Социалните взаимоотношения са може би най-големият проблем, пред който човек се изправя, особенно ако се занимава с бизнес.Но същото се отнася и за домакините, архитектите и инженерите. Преди няколко години едно проучване под егидата на Фондация „Карнеги” за повишаване квалификацията на учителите разкри един факт от изключителна важност. Той бе подтвърден по-късно от други проучвания в Технологичния институт „Карнеги”, а именно че дори в техническите области като инженерството само около 15% от финансовия успех се дължи на техническите знания, а около 85% - на човешките качества – на личноста и лидерските способности.

В продължение на много години всеки сезон водя курсове в Клуба на инженерите във Филаделфия и в Нюйоркския клон на Американския институт по електроинженерство. През курсовете ми са минали може би около 1500 инженери. Те идваха при мен, защото най-после бяха разбрали, след години наблюдения и опит, че най-добре платените служители в тяхната професия често не са онези, които са най-вещите в инженерните науки. Специалистите инженери, счетоводители или архитекти биват наемани срещу полагаемата се заплата. Но човекът, който притежава технически познания плюс способност убедително да излага идеите си, да поема лидерска роля и да мобилизира другите, неизменно ще бъде по-добре заплатен.

В разцвета на силите си Джон Д. Рокфелер казва: „Способноста да общуваш с хората може да се купи като всяка друга стока – като захарта и кафето. И за тази способност съм готов да платя повече, отколкото за каквото и да е друго под слънцето.”

Не е ли логично да се предположи, че колежите в тази страна са помислили за провеждането на обучение по тази толкова високо ценена способност? Но ако е открит дори един рационално ориентиран, практически курс за възрастни от този род дори поне в един колеж на тази страна, то това е убягнало от вниманието ми.

Чикакският университет и обединените училища на Християнската младежка организация (YMCA) проведоха допитване от какъв тип познания се интересуват възрастните.

Това проучване струваше 25 000 долара и отне две години. Заключителният му етап се проведе в Меридън, Кънектикът. Този град бе избран като типично американски. Всеки негов възрастен жител бе интервюиран и помолен да отговори на 156 въпроса – от рода на „Какво работите?”, „Какво образование имате?”, „Как прекарвате свободното си време?”, „Колко печелите?’, „Какво е хобито ви?” „Амбициите ви?” „Проблемите ви?”, „В какво област бихте желали да се усъвършенствате?” – и така нататък. Проучването показа, че на първо място възрастният човек се интересува от здравето си, а на второ – от хората: как да ги разбира, как те да го разбират, как да направи така, че да го харесват, как да накара другите да споделят неговият начин на мислене.


Комитетът провеждащ допитването, реши да организира такъв курс за възрастни в Меридън. След доста усърдно търсене на практически учебник по въпроси, не откри нищо подходящо. Накрая се обърна към един от най-големите авторитети по обучението за възрастни дали му е известно някое издание по проблема. „Не,” бе отговорил той.”Наясно съм какво искат тези хора. Но книгата, която им трябва още не е написана.”

От опит знаех, че това е истина, защото аз самият от години се опитвах да открия практическо, приложимо ръководство по човешки взаимоотношения.

Понеже такова нямаше, опитах се да напиша едно, което да използвам в моите курсове. То е в ръцете ви. Надявам се да ви бъде полезно.

Подготвяйки се за написването на тази книга, прочетох всичко, което успях да открия по въпроса – статии в вестници и списания, съдебни архиви, съчинения на старите философи и на съвременните психолози.Освен това наех изследовател професионалист, който прекара година и половина по разни библиотеки, прочете всичко, което аз бях пропуснал, прерови дебелите томове по психология, прегледа стотици статии и безброй биографии, опитвайки се да установи как великите исторически личности са се справяли в общуването с хората.Изчетохме биографиите им от Юлий Цезар до Томас Едисон. Спомням си, че прочетохме над сто биографии само на Теодор Рузвелт. Бяхме решени да не пестим нито време, нито средства, за да открием всяка практична идея, използвана някога от някого през вековете за спечелване на приятели и за упражняване на влияние върху другите.

Аз лично разговарях с десетки успели хора, някои от тях световно известни – изобретателите Маркони и Едисон, поличтически водачи като Франклин Д. Рузвелт и Джеймс Фарли, видни бизнесмени като Оуен Д. Йънг, филмоеи звезди като Кларк Гейбъл и Мери Пикфорд, изследователи като Мартин Джонсън .... Опитвах се да разбера какви похвати са използвали във взаимоотношенията си с другите.

Въз основа на целият този материал подготвих кратка беседа под надслов „Как да печелим приятели и да влияем на другите”. Беше кратка наистина в началото. Но скоро прерасна в лекция, за изнасянето на която ми бе необходим час и половина. Години наред изнасях тази лекция всеки сезон пред курсистите на иститута „Карнеги” в Ню Йорк.

След лекцията приканвах слушателите да изпробват наученото в деловите си и социални контакти, след което да споделят в курса опита си и постигнатите резултати. Каква интересна задача! Тези жадни за самоусъвършенстване хора бяха очаровани от идеята да работят в един нов вид лаборатория – първата и единствена в света лаборатория по човешки взаимоотношения.


Тази книга не бе написана по обичайния начин. Тя израсна така, както израства дете. Израсна и се разви в тази лаборатория благодарение опита на хиляди хора.


Преди години започнахме с няколко правила, отпечатани на лисче с размерите на пощенска картичка. На следващата година отпечатахме по-голяма картичка, после листовка, после поредица от брошури, всяка следваща по-голяма по обем и съдържание. След петнайсет години експерименти и изследвания се появи тази книга.


Правилата, изложени тук, не са просто теория или предположения. Те са истинско вълшебство. Колкото и невероятно да звучи, виждал съм как прилагането им буквално предизвиква революция в живота на мнозина.


Ето един пример. В курса се включи човек, който имаше триста и четиринайсет служители. Години наред той ги бе критикувал и съдил без задръжки и такт.Чужди му бяха любезноста, похвалните думи и насърчението. След като усвои принципите, изложени в тази книга, този човек рязко промени жизнената си философия. Сега неговата организация работи в дух на лоялност, ентусиазъм и сътрудничество. Триста и четиринайсет врагове се превърнаха в триста и четиринайсет приятели. Както той самият гордо заяви пред курса, „Някога, когато минавах покрай служителите си, никой не ме поздравяваше. Те извръщаха глава, когато видеха, че идвам. Но сега всичките са ми приятели и дори портиерът се обръща към мен на малко име.”

Този работодател спечели повече пари, повече свободно времеи, най-важното, много повече щастие в работата и в семейството си.

Нямат брой търговците, чиито продажби скочиха рязко в резултат на прилагането на тези принципи.Много от тях спечелиха нови клиенти, които преди бяха ухажвали безуспешно. Хора на ръководни длъжности придобиха по-голям авторитет и получиха по-високо заплащане.Един от тях каза, че заплатата му била рязко повишена в резултат на прилагането им. Друг един служител на Филаделфийската газова компания, на шейсет и пет годишна възраст, бил заплашен от понижение заради агресивното си поведение и неумението си да ръководи хората. Обучението не само го спаси от понижението, но му донесе повишение и по-добра заплата.

В безброй случаи съпруги и съпрузи, присъстващи на заключителния банкет в края на курса, са ми признавали, че семейният им живот е станал много по-щастлив в резултат на обучението.

Хората често се удивляват от постигнатите резултати. Те изглеждат като вълшебство. Понякога обзети от ентусиазъм, ми се обаждат вкъщи през почивните дни, защото нямат търпение да изчакат четирийсет и осем часа, за да разкажат за успехите си на редовното занятие на курса.

Един господин толкова се развълнувал след разговор за тези принципи, че до късно през ноща ги обсъждал с други курсисти.В три сутринта останалите се прибрали по домовете си, но той бил толкова разтърсен от осъзнаването на грешките си, толкова вдъхновен от разкрилият се пред него нов, по-богат свят, че не могъл да заспи. Изобщо не мигнал тази нощ, нито на следващия ден, нито на следващата нощ.

Какъв беше този човек? Наивен, слабообразован индивид, готов да се запали по по всяка налудничава идея? Нищо подобно. Беше изтънчен, преситен от живота търговец на предмети на изкуството, с богат опит, говорещ свободно три езика, завършил два европейски университета.

Докато пишех тази глава, получих писмо от един германец от старата школа, аристократ, чиито прадеди поколения наред са служили на династията Хохенцолерн като дворцови военни. Писмото му, написано на трансатлантически параход, разказва за прилагането на тези принципи с жар, граничеща с фанатизъм.

Друг един господин от Ню Йорк, завършил „Харвард” – богат, собственик на голяма фабрика за килими, заяви, че за четиринайсет седмици обучение е научил повече за деликатното изкуство как да влияе на другите, отколкото през четирите години, прекарани в колежа. Абсурдно ли е това? Смешно? Или невероятно? Разбира се, вие имате право да го наречете както си искате. Аз само съобщавам, без да коментирам, какво заяви един несъмнено преуспял, консервативно настроен харвардски възпитаник пред около шестстотин души в Йейлския клуб в Ню Йорк в четвъртък, 23 февруари 1933 г.

„В сравнение с това, което бихме могли да бъдем – казва прочутият професор от „Харвард” Уилям Джеймс, - ние сме само наполовина будни. Използваме само малка част от физическите и умствени си способности. Най-общо казано, човек далеч не достига границите на възможностите си. Той притежава способност от най-различно естество, които често не използва.”

Възможности, които „често не използвате”! Единственото предназначение на тази книга е да ви помогне да откриете, да развиете и да се възползвате от тези скрити и неизползвани ценни качества.

Доктор Джон Г.Хибън, бивш ректор на университета „Принстън”, казва: „Образованието е способноста да се справяш с изпитанията, пред които те поставя животът.”

Ако след прочитането на първите три глави на тази книга не сте поне малко по-подготвени да се справяте със ситуациите, в които ви поставя животът, значи по отношение на вас тази книга е пълен провал. Защото, както казва Хърбърт Спенсър, „голямата цел на образованието е не знанието, а действието”.А това е книга за действието.

^ Дейл Карнеги, 1936 г.

Девет съвета за това как да извлечете максималното от тази книга



  1. Ако искате да извлечете максимална полза от тази книга, има едно задължително изискване, много по-съществено от всякакви правила и техники. Ако то не е спазено, хиляди други правила за учене няма да ви помогнатА ако е налице това основно условие , можете да постигнете чудеса, без да четете никакви съвети как да извлечете максималното от една книга.

Какво е това вълшебно изискване? Много е просто: у вас трябва да се породи дълбок, неопределим стремеж да се научите, твърда решителност да развиете умението си да общувате с хората.

Как може да предизвикате у себе си такъв импулс? Като постоянно си напомняте колко важни са тези принципи за вас. Представяйте си как овладяването им ще ви помогне да живеете по-богат и по-щастлив живот. Повтаряйте си отново и отново: „Моята популярност, щастието ми, чуството, че съм ценен, зависят до голяма степен от умението ми да общувам с хората.”

  1. Прочетете всяка глава първо бегло, за да получите обща представа за нея. Вероятно ще се изкушите да продължите веднага със следващата. Но недейте. Освен ако четете просто за забавление. Ако обаче четете тази книга, защото искате да развиете умението си да общувате, върнете се и препрочетете внимателно всяка една глава. В далечен план това ще ви спести време и ще бъдете възнаградени с търпението.

  2. Докато четете спирайте често и обмисляйте това, което четете. Задавайте си въпроса как и кога можете да приложите всеки съвет.

  3. Докато четете, пригответе си под ръка пастел, молив, писалка или маркер с ярък цвят и когато попаднете на съвет, който ви се струва, че ще ви бъде от полза, отбележете го в полето. Ако е особено добър, подчертайте всяко изречние, отбележете го с маркер или с четири звездички. Отбелязването или подчертаването в книгата я прави много по-интересна и улеснява бързия преговор.

  4. Познавам една жена, която беше офис мениджър на голяма застрахователна компания в продължение на петнайсет години. Всеки месец тя препрочиташе всички договори за застраховки, сключени от фирмата. Точно така четеше едни и същи договори месец след месец, година след година. Защо? Защото опитът я бе научил, че само по този начин клаузите на договорите ще бъдат винаги ясни в съзнанието й.

Преди време прекарах почти две години в писане на книга за ораторско майсторство и установих, че от време на време трябва да се връщам, за да си припомня какво съм написал по-рано в собствената си книга. Удивителна е бързината, с която забравяме.

И така ако искате да извлечете истинска трайна полза от тази книга, не си мислете, че ще е достатъчно да я прегледате веднъж.След като я прочетете задълбочено, всеки месец трябва да отделяте няколко часа, за да я преглеждате отново. Дръжте я постоянно на бюрото пред себе си.Разгръщайте я често. Непрекъснато си повтаряйте огромните възможности за напредък. Помнете, че порилагането на тези принципи може да се превърне в автоматизиран навик само ако постоянно и енергично си ги повтаряте и ги спазвате. Друг начин няма.

  1. Бърнард Шоу е казал: „Ако обучаваш някого на нещо, той никога няма да се научи.” Шоу е прав. Процесът на обучение е активен двустранен процес. Ние се учим, действайки. Затова, ако искате да усвоите принципите, с които ще се запознаете в тази книга, направете нещо по въпроса. Прилагайте тези принципи при всяка възможност. Ако не го сторите, бързо ще ги забравите. Само приложеното на практика знание се задържа в човешката памет.

Вероятно ще ви се стори трудно да прилагате тези съвети постоянно. Знам това, защото аз съм написал тази книга, и въпреки това често ми е трудно да прилагам всичко, което препоръчвам в нея. Например, когато сте недоволни много по-лесно е да критикувате и да осъждате, отколкото да се опитате да разберете гледната точка на другия. Често е по-лесно да намерите несостатъци, отколкото нещо, което да похвалите.Затова, докато четете не забравяйте, че не просто се опитвате да получите информация.Опитвате се да си създадете нови навици. Да, опитвате се да живеете по нов начин. Това изисква време, упорство и всекидневно спазване на правилата.

Затова често се обръщайте към тези страници. Гледайте на тях като на практическо ръководство по човешки взаимоотношения.И когато сте изправени пред някакъв специфичен проблем, например как да общувате с дете, да убедите в нещо съпруга(та) си или да удовлетворите каприза на ядосан клиент, не бързайте да постъпите по естественият, импулсивен начин. Той обикновено е неправилен. Вместо това разгънете тази книга и прегледайте пасажите, които сте подчертали. После приложете прочетеното и вижте какъв магически ефект има.

  1. Предложете на близките си да ви глобяват с известна сума всеки път, когато ви хванат, че нарушавате някой от принципите в тази книга. Превърнете усвояването на тези правила в забавна игра!

  2. Президентът на голяма банка от Уолстрийт разказа веднъж пред курса за високоефективната система, която използва за самоусъвършенстване. Този човек не беше учил много, но беше станал един от водещите финансисти в Америка. Той призна, че дължи до голяма степен успеха си на постоянното прилагане на тази измислена от самият него система. Ето какво прави той. Ще си послужа със собствените му думи, опитвайки се да ги възпроизведа възможно най-точно.

„От години си водя бележник, в който записвам всичките си срещи за деня. Семейството ми никога не прави планове за мен в събота вечер, защото знае, че част от тази вечер посвещавам на щателен самоанализ и оценка. След вечеря се усамотявам, отварям бележника и премислям отново всички интервюта, разговори и срещи през седмицата. Задавам си въпроси от типа: „Какви грешки допуснах този път?” „В какво успях и дали не можех да се справя още по-добре?”, „Каква поука мога да си извлека от този случай?”

Не рядко установявах, че този седмичен анализ ме прави много нещастен. Често се удивлявах от собствените си грешки. Разбира се, с годините грешките ставаха все по-редки. Понякога се изкушавах сам да се потупам по рамото. Практикувах тази система за самоанализ и самообразование години и тя направи за мен повече от всичко друго, което някога съм опитвал.

Тя ми помогна да усъвършенствам способноста си за вземане на решения, както и във всичките ми контакти. Горещо ви я препоръчвам”.

Защо не използвате подобна система, за да проверявате ефекта от приложението на изложените в тази книга принципи? Ако го сторите от това ще има двояк резултат.

Първо, ще се окажете участник в образователен процес както интересен, така и много полезен.

Второ, ще установите, че умението ви да общувате с хора ще се подобри неимоверно.

  1. Водете си бележки кога и как сте приложили тези принципи. Бъдете конкретни. Посочвайте имена, дати, резултати. Воденето на такъв дневник ще ви подтикне към по-големи усилия, а и какво удоволствие ще бъде да си ги препрочетете някоя вечер след много години!




^ ЗА ДА ИЗВЛЕЧЕТЕ МАКСИМАЛНОТО

ОТ ТАЗИ КНИГА

1. Развийте у себе си дълбок, непреодолим стремеж да усвоите принципите на човешките взаимоотношения.

2. Прочетете всяка глава два пъти, преди да продължите със следващата.

3. Докато четете, спирайте често и си задавайте въпроса как можете да приложите всеки съвет.

4. Подчертайте всяка важна идея.

5. Преглеждайте книгата всеки месец.

6. Прилагайте тези принципи при всяка възможност. Използвайте книгата като практическо ръководство, което ви помага да решавате всекидневните си проблеми.

7. Превърнете учението в забавна игра, като предложите на някой близък да ви глобява с известна сума всеки път, когато ви хване, че нарушавате някой от тези принципи.

8. Всяка седмица проверявайте какъв напредък сте отбелязали. Задайте си въпроса какви грешки сте допуснали, какви успехи сте постигнали и каква поука сте си извлекли за бъдещето.

9. Водете си бележки кога и как сте приложили теи принципи.



^ ПЪРВА ЧАСТ

Основни техники на общуването

1

Ако искате да събирате мед, не преобръщайте кошера”

На 7 май 1931 г. Най-сензационното преследване в историята на Ню Йорк се увенчава с успех. След седмици издирване Кроули, по прякор „Двата пищова” – стрелецът убиец, пълен въздържател при това – е притиснат до стената, уловен в капан в жилището на приятелката си на Уест Енд Авеню.

Сто и петдесет полицаи и дедективи обсаждат скривалището му на последния етаж. Пробиват дупки в покрива и се опитват да изкарат Кроули, известен още и като „убиеца на ченгета”, навън със сълзотворен газ. Поставят картечници по околните сгради и в продължение на повече от час из един от най-луксозните квартали на Ню Йорк ехтят пистолетни изтрели и картечни откоси. Приклекнал зад един тапициран стол, Кроули непрекъснато обстрелва полицаите. Десетхилядна развълнувана тълпа зрители наблюдава битката. Това е нещо невиждано преди по улиците на Ню Йорк.

Когато Кроули е заловен, полицейския комисар Е.П. Мърлуни обявява този отчаян престъпник с двата пистолета за един от най-опасните в историята на Ню Йорк. „Той убива за щяло и нещяло”, безапелационен е комисарят.

Но в каква светлина се вижда самият Кроули? Това ни е известно, защото, докато полицията обстрелва апартамента, той написва писмо, адресирано „до всички , за които това би представлявало интерес”. Докато пише , шуртящата от раните му кръв оставя по хартията червена диря. В писмото се казва: „В гърдите ми се крие уморено, но добро сърце – сърце, което никому не би сторило зло.”

Малко преди това Кроули се забавлявал с приятелката си на някакъв черен път в Лонг Айланд. Един полицай неочаквано се приближил до колата и поискал документите му. Без да каже дума, Кроули извадил пистолета си и напълнил полицая с олово. Нещастникът се свлякъл на земята, а Кроули изкочил от колата, грабнал служебният му револвер и изтрелял още един куршум в мъртвото тяло. И този убиец казва: „ В гърдите ми се крие уморено, но добро сърце – сърце, което никому не би сторило зло”.

Кроули е осъден да умре на елекрическият стол. Когато пристига в отделението за осъдени на смърт в Синг Синг, да не мислите, че казва: „Заслужих си го, задето убивах хора”? Нищо подобно! Той казва” „Ето какво получих, задето се защитавах.”

Ще ме попитате какво целя, като ви разказвам тази история? Ами да ви накарам да разберете, че Кроули „Двата Пищова” не се вини за нищо. Това необичайно ли е за престъпниците? Ако така смятате чуйте следното:

„Прекарах най-хубавите години от живота си, като сигурявах на хората безгрижни удоволствия, устройвах им забавления, а в отплата получавам само оскръбления и вечно съм преследван.”

Казва го Ал Капоне. Да, най-печално известният обществен враг в Америка, най-зловещият ганстерски бос в Чикаго. Капоне не вини себе си. Той действително се смята за благодетел на обществото – неоценен и неразбран благодетел.

Същото смята и Дъч Шулц, преди да падне покосен от ганстерски куршуми в Нюарк. Дъч Шулц, един от най-пропадналите типове в Ню Йорк, заявява в интервю за пресата, че е благодетел на обществото. И си вярва.

Имах много интерсна кореспонденция по този въпрос с Люис Лос, директор на зловещо известният нюйоркски затвор Синг Синг в продължение на много години. Той казваше: „Малцина от престъпниците в Синг Синг се смятат за лоши хора. Те са хора като вас и като мен. И се обосновават, обясняват. Готови са да ви кажат защо се е наложило да разбият сейфа или да не се помайват със спусъка. Повечето от тях търсят някакво обяснение – лъжливо или логично, за да оправдаят противообществените си деяния дори пред себе си, и упорито твърдят, че въобще не е трябвало да попадат в затвора.”

Щом Ал Капоне, Кроули”Двата пищова”,Дъч Шулц и останалите отчаяни мъже и жени зад решетките на затвора не винят себе си за нищо, какво да кажем за хората, с които общуваме ние с вас?

Джон Уонамейкър, собственик на веригата магазини, носещи неговото име, веднъж признава: „Преди трийсет години разбрах, че е глупаво да мъмриш хората. Достатъчно грижи си имам с това да преодолявам собствените си недостатъци, за да се измъчвам и от факта, че Бог не е сметнал за необходимо да разпредели поравно интелигентноста.”

Уонамейкър усвоява рано тази поука, но аз самият трябваше да правя грешка след грешка в продължение на три десетилетия, преди да започне да ми просветва, че в деветдесет и девет от сто случая хората не критикуват себе си за нищо, колкото и да грешат.

Критиката е безполезна, защото кара човек да се защитава и обикновено го провокира да отстоява правотата си. Критиката е опасна, защото наранява много скъпата всекиму гордост, чуството колко е важен, и предизвиква негодуване.

Б.Ф. Скинър, световноизвестният психолог, доказва с опитите си, че ако награждаваме животното за добро поведение, то се учи много по-бързо и запомня наученото много по-добре, отколкото ако го наказваме за лошо поведение. По-късни изследвания са показали, че същото се отнася и за хората.

Ханс Селие, друг голям психолог, казва: „Колкото силно жадуваме за одобрение, толкова се ужасяваме и от неодобрението”.

Негодуването, което предизвиква критиката, понижава духа на служители, близки и приятели, без да променя обстоятелствата, които са я предизвикали.

Джордж Б. Джонстън от Инид, Оклахома, отговаря за безопасността в една машиностроителна компания. Едно от задълженията му е да следи работниците да носят каските си, докато са на работното си място. Той разказва, че винаги, щом попаднел на работници без каски, им напомнел много авторитетно какво гласи правилникът и че те трябва да се съобразяват с него. Често, след като си тръгнел, работниците сваляли отново каските.

Тогава той решил да опита друг подход. Следващият път, когато попаднал на работници без каски, ги попитал дали каските са им неудобни, или не по мярка. После им напомнил учтиво, че каските са предназначени да ги предпазят от наранявания и ги посъветвал винаги да ги носят по време на работа. В резултат на това хората започнали да спазват правилника, без да негодуват и да се дразнят.

Хиляди страници от историята предлагат примери, свидетелстващи колко безполезна е критиката. Да вземем за пример прочутата свада между Теодор Рузвелт и президента Тафт – свада, която разцепва Републиканската партия, вкарва Удроу Уилсън в Белият дом, оставя ярка следа в Първата световна война и променя хода на историята. Да си припомним набързо фактите. Когато Теодор Рузвелт напуска Белият дом през 1908 г., той поткрепя кандидатурата на Тафт, който е избран за президент. После Рузвелт заминава за Африка на лов за лъвове. Когато се завръща, отправя остри критики към Тафт за консерватизма му , опитва се да спечели кандидатурата на партията за трети мандат, създава Прогресивната партия и едва не съсипва Републиканската партия. В последвалите избори Уилям Хауърд Тафт и Републиканската партия спечелват само два щата – Върмонт и Юта. Това е най-катастрофалното поражение в историята на партията.

Теодор Рузвелт вини Тафт, но дали самият Тафт обвинява себе си? Не, разбира се. Със сълзи на очи той се кълне: „Не виждам как другояче бих могъл да постъпя.”

Кой е виновен? Рузвелт или Тафт? Честно казано не знам и не ме интересува. Това, което се опитвам да ви докажа, е че всичките критики на Теодор Рузвелт не успяват да убедят Тафт, че не е прав, а само го принуждават да се защитава и да заявява с сълзи на очи: „Не виждам как дрогояче бих могъл да постъпя.”

Или да вземем например петролния скандал в Тийпот Доум. В началото на 20-те години вестниците не престават да публикуват статии, пълни с възмущение. Скандалът разтърси нацията! Такова нещо не се е случвало в обществения живот на Америка от незапомнени времена. Ето как изглеждат фактите в този скандал: Албърт Б. Фол, министър на вътрешните работи в кабинета на Хардинг, е натоварен с отдаването под аренда на държавните петролни резерви в Елк Хил и Тийпот Доъм, пазени за нуждите на военноморският флот.Провежда ли Фол търг? Нищо подобно! Той дава тлъстия апетитен договор право в ръцете на приятеля си Едуард Л. Дохъни. А какво прави Дохъни? Ами дава на Фол така наречен „заем” от сто хиляди долара. После Фол своеволно изпраща в района морски пехотинци, които да прогонят конкурентите, чийто кладенци в съседство черпят петрол от Елк Хил. Последните, прогонени с оръжие от територията им, хукват да се оплачат в съда и така избухва скандалът „Тийпот Доум”. От разнеслото се зловоние се срутва администрацията на Хардинг, на цялата нация й прилошава, Републиканската партия е заплашена от срир, а Албърт Б. Фол отива зад решетките.

Фол е осъждан яростно, както малцина други обществени фигури. Дали се е покаял? Нищо подобно! Години по-късно Хърбърт Хувър намеква в една своя реч, че смърта на президента Хардинг се дължала на тревогите и притесненията от това, че един приятел го предал. Когато госпожа Фол чува това, тя скача от стола и крещи: „Какво! Хардинг предаден от Фол? Не! Съпругът ми никога никого не е предавал. Цялата къща, пълна със злато, не би го изкушила да направи нещо нередно. Той е този, който беше предаден, пожертван и разпнат!”

Това е то човешката природа. Злодеите винят всички други, освен себе си. Ткаива сме хората. И когато утре се изкушим да критикуваме някого, да си спомним Ал Капоне , Кроули”Двата пищова” и Албърт Фол. Разберете, критиката е като гълъбите, които винаги се връщат у дома. Разберете, че човекът, когото критикувате, вероятно ще се защитава и ще ви отвърне с хули, или като мекушавият Тафт ще каже: „Не виждам как дрогояче бих могъл да постъпя.”

Сутрината на 15 април 1865 г. Ейбрахам Линкълн е на смъртно легло в спалнята на един ефтин пансион точно срещу театъра „Форд”, където по него стреля Джон Уилкс Бут. Дългото му тяло е проснато по диагонал на възкъсо легло с провиснала пружина. На стената виси ефтина репродукция на прочутата картина на Роза Боньор „Конският пазар”, а евтина газова лампа унило примигва с жълтеникава светлина.

Докато Линкълн умира, военният министър Стентън казва: „Там лежи най-съвършеният държавник, когото светът някога е виждал.”

Каква е тайната на успеха на Линкълн с хората? Аз съм изучавал живота му десет години и посветих три на написването и пренаписването на книга, озаглавена „Линкълн – непознатият”. Вярвам, че съм изучил личността и живота му толкова подробно и пълно, колкото въобще е възможно. Особено се занимавах с методите му на общуване с хората. Критикувал ли ги е той? О, да. Като млад в Пиджън Крийк Вали, Индиана, той не само критикува, но и пише писма и стихотворения, в които осмива разни хора и оставя писмата по селските пътища, където със сигурност ще ги намерят. Едно от тези писма предизвиква негодуване, което трае цял живот.

Скоро след като става практикуващ адвокат в Спрингффийлд, Илинойс, Линкълн напада противниците си открито във вестниците. Но веднъж прекалява.

През есента на 1842 г. Той се подиграва с един суетен, свадлив политик на име Джеймс Шийлдс. Осмива го в анонимно писмо, публикувано в спрингфийлдския „Джърнъл”. Градът се смее до забрава. Шийлдс, който е чуствителен и горд, кипва от възмущение. Той открива кой е авторът на писмото, скача на коня, намира Линкълн и го предизвиква на дуел. Линкълн не иска да се бие. Той е противник на дуелите, но не може да излезе от положение без да загуби честа си. Предложено му е той да избере оръжието. Тъй като има дълги ръце избира кавалерийска сабя и взема уроци по фехтовка от един възпитаник на „Уест Пойнт”. На уреченият ден се среща с Шийлдс на пясъчен нанос на Мисисипи, готов да се бие до смърт, но в последния момент секундантите ги спират и предотвратяват дуела.

Това е най-потресаващата случка в живота на Линкълн. Тя се превръща в безценен урок в отношенията му с хората. Той никога вече не написва оскърбително писмо. Никога вече не подиграва, нито критикува някого за каквото и да било. През гражданската вопйна Линкълн многократно сменя генералите начело на армията на Потомак и всеки от тях – Макклеланд, Поуп, Бърнсайд, Хукър, Мийд – на свой ред допуска трагични грешки и кара Линкълн да крачи отчаяно из стаята. Половината страна яростно осъжда некадърните генерали, но Линкълн – „без злост към никого, с великодушие към всички” – запазва спокойствие. Една от любимите му максими е: „Не съдете, за да не бъдете съдени”.

И когато госпожа Линкълн и други говорят рязко за южняците, Линкълн отвръща: „Не ги съдете, те са такива, каквито и вие щяхте да бъдете при подобни обстоятелства.”

А ако някой някога е имал основание да критикува, това без съмнение е Линкълн. Да вземем само един пример:

Битката при Гетисбърг се води през първите три дни на юли 1863 г. Вечрта на 4 юли Лий започва да се оттегля на юг, а буреносни облаци изсипват пороен дъжд. Когато Лий стига Потомак с разбитата си армия, вижда пред себе си непреодолимо препятствие – пълноводна река, а зад гърба му е победоносната армия на Севера. Лий е в капан. Не може да се измъкне. Линкъл разбира това. Ето един прекрасен, изпратен от бога шанс да бъде пленена армията на Лий и войната да свърши веднага. И така, обзет от надежда, Линкълн нарежда на Мийд да не свиква военен съвет, а да нападне незабавно Лий. Линкълн изпраща по телеграфа нарежданията си, а после и по специален пратеник до Мийд като настоява за незабавни действия.

А какво прави генерал Мийд? Точно обратното на това, което му е наредено. Свиква военен съвет, нарушавайки заповедите на Линкълн. Колебае се. Протака. Изпраща по телеграфа всевъзможни оправдания. Отказва направо да нападне Лий. Накрая водите на реката спадат и войските на Лий преминават Потомак.

Линкълн е вбесен. „Какво означава това?” – крещи той пред сина си Робърт. – Велики Боже! Какво означава това? Бяха ни в ръцете – трябваше само да ги хванем, но нищо, което казвах или правех, не можа да накара армията да се помръдне. При такива обстоятелства едва ли не всеки генерал би могъл да победи Лий. Аз да бях отишил там, можех да го разбия.”

Горчиво разочаован, Линкълн сяда и написва на Мийд писмо. Не забравяйте, по това време в живота си Линкълн е изключително консервативен и умерен в изказванията си. И така, това писмо, написано от него през 1863 г. Е равносилно на най-суровото порицание.


^ Драги генерале,

Не вярвам, че осъзнавате мащабите на нещастието, произтичащо от бягството на Лий. Той беше в ръцете ни и залавянето му би увенчало неотдавнащните ни успехи с достоен завършек и би сложило край на войната.При така създалото се положение войната може да продължи безкрайно. Щом не можахте без особен риск да напднете Лий миналият понеделник, как бихте го сторили на юг от реката, след като можете да вземете със себе си малко хора – не повече от две трети от наличните сили? Илюзия би било да се надявате, а и аз не очаквам да постигнете много сега. Вие пропуснахте златна възможност и аз съм неизмеримо опечален от това.”

Как мислите че реагира Мийд, когато прочита това писмо?

То така и не стига до него. Линкълн не го изпраща. Открито е сред документите му след неговата смърт.

Предполагам – това е само едно предположение, - че след като написва писмото, Линкълн поглежда през прозореца и си казва: „Почакй. Може би не бива да бързам толкова. Лесно е да си седя тук на спокойствие в Белият дом и да нареждам на Мийд да напада. Но ако бях в Гетисбърг и бях видял толкова кръв, колкото Мийд през последната седмица, ако виковете на ранените и умиращите звучаха в ушите ми, може би и аз нямаше да бързам толкова да нападам. Ако имах предпазливият характер на Мийд, сигурно и аз щях да постъпя така. Както и да е, вече е късно. Ако изпратя това писмо, ще си излея яда, но ще предизвикам Мийд да направи опит да се защити. Ще го принудя да ме хули. Това ще провокира лошо отношение към него, авторитетът му на командир ще бъде подкопан и това може би ще стане причина да се оттегли от армията.”

И така, както вече казах Линкълн слага писмото на страна, защото от горчив опит вече знае че острата критика и упреците не водят до нищо добро.

Теодор Рузвелт признава, че когато като президент бил изправен пред сложен проблем, имал навика да се обляга назад и да поглежда големият портрет на Линкълн, окачен над бюрото му в белият дом, и да си задава въпроса: „Какво би направил Линкълн на мое място? Как би решил проблема?”

Следващият път, когато се изкушите да ракритикувате някого, измъкнете от джоба си петдоларова банкнота, погледнете лика на Линкълн на нея и са запитайте: „Как би подходил Линкълн към този проблем?”

Марк Твен от време на време губи контрол над себе си и пише писма, от които едва ли не хартията започва да пуши. Веднъж например пише на един човек, който е предизвикал гнева му: „На вас ви трябва разрешение за погребение. Само да си отворите устата, и аз ще се погрижа да го получите.” В друг случай пише на един редактор за опитите на коректора „да подобри моя правопис и пунктуация”: „Уредете нещата според приложеният тук мой екземпляр и се погрижете коректорът да си запази съветите в кашата, в която се е превърнал разваленият му мозък.”

След като написва подобни злостни писма, Марк Твен започва да се чуства по-добре. Излива си яда, а написаното не причинява никаква вреда, защото съпругата му тайничко измъква писмата от пощата. Те остават неизпратени.

Познавате ли някой, когото искате да промените, да подредите живота му и да го направите по-добър? Чудесно. Това е хубаво. Аз го подкрепям. Но защо не започнете от себе си? От чисто егоистична гледна точка това е много по-полезно, отколкото да се опитвате да променяте другите – и далеч не толкова опасно. Конфуций казва: „Не мърмори заради снега на покрива на съседа ти, когато собственият ти праг не е почистен.”

Когато бях млад и много се стараех да впечатлявам хората, написах едно глупаво писмо до Ричард Хардинг Дейвис, писател, който някога беше светило на литературния небосклон на Америка. Пишех статия за едно списание и помолих Дейвис да ме посвети в методите си на работа. Няколко седмици преди това бях получил отнякъде писмо, в края на което бе отбелязано: „Продиктувано, но непрочетено.” Бях силно впечатлен. Реших, че авторът на писмото трябва да е много зает и важен човек, голяма клечка. Аз изобщо не бях толкова зает, но исках да направя впечатление на Ричард Хардинг Дейвис, затова затова завърших кратката си бещежка с думите: „Продиктувано, но непрочетено.”

Той въобще не си направи труда да отговори на писмото ми. Просто ми го върна, като отдолу беше надраскал: „Лошото Ви възпитание надминава всякакви граници.” Наистина, бях сбъркал и може би си бях заслужил укора. Но както всеки друг на мое място, аз възнегодувах. Толкова се чуствах засегнат, че когато десет години по-късно прочетох съобщението за смърта на Ричард Хардинг Дейвис, единствената мисъл, която се появи в съзнанието ми (срамувам се да го призная), беше обидата, която ми бе нанесъл.

Ако искате да предизвикате омраза, която да трае десетилетия и да не угасне, докато сте живи, достатъчно е да отправите някаква язвителна критика, независимо доколко убедени сте в правотата й.

Когато общуваме с хора, помнете, че имате работа не с трезвомислещи същества, а със същества, изтъкани от емоции и предубеждения, мотивирани от гордост и суета.

Острата критика кара чуствителният Томас Харди, един от най-добрите романисти, дал своя принос в съкровищницата на английската литература, да се откаже завинаги от писането на белетристика. Критиката тласка английският поет Томас Чатъртън към самоубийство.

Бенжамин Франклин, който в младоста си не се отличавал с особена тактичност, става толкова дипломатичен, толкова умел с отношенията си с хората, че го изпращат посланик в Франция. Каква е тайната на успеха му? „Не говоря лошо за никого и казвам всичко хубаво, което зная за всекиго”, споделя той.

Всеки глупак може да критикува, да съди и недоволства – и повечето го правят.

Но се иска характер и самоконтрол, за да бъдеш разбиращ и прощаващ.

Карлайл казва: „Големите хора си проличават по това как се отнасят с малките хора.”

Боб Хувър, прочутият летец-изпитател и чест участник в демонстрационни полети, се завръща у дом си в Лос Анжелис от авиошоу в Сан Диего. Както е описано в списание „Флайт Оперейшънс”, на двайсет и два метра височина и двата мотора внезапно спират. С умела маневра той успява да приземи самолета и никой не пострадва, но самолетът тежко аварира.

Първата работа на Хувър след аварийното кацане е да провери горивото. Както и предполага витловият самолет от времето на Втората световна война е зареден с гориво за реактивен самолет вместо бензин.

Когато се връща на летището, той поисква да се срещне с механика, който е подготвил самолета му за полет. Младежът се е поболял от притеснение заради грешката си и Хувър го заварва да плаче. Той не можел да понесе мисълта, че е станал причина за загубата на един много скъп самолет и за малко не е погубил три човешки живота.

Можете да си представите колко е разгневен Хувър и какви ругатни би избълвал пилотът за подобна небрежност. Но Хувър не се скарва на механика, не го упреква дори. Вместо това той го прегръща през рамо и му казва: „За да разбереш, че съм сигурен, че това повече никога няма да се повтори, искам утре да се погрижиш за моя F-51”.

Родителите често се изкушават да упрекнат децата си. Сигурно очаквате да кажа да не го правите. Не. Ще кажа само” ”Преди да ги упреквате, прочетете едно от класическите произведения на американската журналистика – „Татко забравя”. То излиза първо като уводна статия в „Пийпълс Хоум Джърнъл”. Препечатваме го с разрешението на автора в съкратения вариант , в който е публикувано в „Рийдърс Дайджест”.

„Татко забравя” е една от онези миниатюри, които – написани спонтанно в изблик на искрени чуства – намират отзвук в душите на толкова много читатели, че стават любими на всички и се препечатват години наред. От първото си публикуване, пише авторът У. Ливингстън Ларнд, „Татко забравя” е препечатвана в стотици списания и издания за дома, във вестници в цялата страна. Препечатвана е в почти пълен текст на много езици. Давал съм разрешението на хиляди хора, които са искали да я четат в училища, църкви и на лекции. Тя звучи „в ефир” по безброй поводи и в безброй програми. Колкото и да е странно, използват я колежански издания и гимназиални списания. Понякога някоя миниатюра по необясним начин „попада право в целта”. Тази несъмнено е такава.”


^ ТАТКО ЗАБРАВЯ

У. Ливингстън Ларн

Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите ти къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чуство на вина. Разкаян, дойдох при леглото ти.

Ето какво си мислех сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, защото само си забърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някои твои неща по пода.

На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше си лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и извика: „Довиждане , татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: „Какво си се прегърбил!”

Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя, те видях да играеш на топчета, коленичих на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарвах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябваше сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си, сине, един баща да каже такова нещо!

Спомняш ли си, по-късно докато четях в библиотеката, ти влезе плахо, с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. „Какво искаш – кисело попитах аз.

Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запазил в сърцето ти и която дори пренебрежението не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.

Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.

Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърцето ти е великодушно и чисто като изгрева на планините. Затова се втурна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друго загуби значение за мен тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!

Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато се смееш.Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: „Той е само дете – едно малко дете!”

Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил си се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.

Вместо да съдим хората , да се опитаме да ги разберем. Да се опитаме да си представим защо постъпват по един или друг начин. Това е много по-полезно и по-интересно от критиката. Освен това поражда съчуствие, търпимост и доброта. „Да знаеш всичко, означава да прощаваш всичко”.

Както казва д-р Джонсън: „И Бог дори не се опитва да съди човека преди края на дните му”.

Защо ние с вас да го правим?

^ ПРИНЦИП № 1

Не критикувайте, не съдете и не недоволствайте.

2

Голямата тайна на изкуството да общуваш


Има един единствен на света начин да накарате някого да направи нещо. Замисляли ли сте се за това? Да, само един-единствен начин. Като накарате другият да поиска да го направи. Запомнете друг насчин няма.

Естествено, можете да накарате някого да поиска да ви даде часовника си, като опрете пистолет в гърдите му. Можете да накарате служителите ви да ви съдействат, като ги заплашите с уволнение. Можете да накарате едно дете да направи това, което искате, с бой или заплахи. Но тези жестоки методи имат крайно нежелани последици.

Единственият начин, по който мога да ви накарам да направите нещо, е като дам онова, което искате.

А какво е това, което искате?

Зигмунд Фройд е казал, че всичко което правим, произтича от два мотива – сексуалният нагон и желанието за величие.

Джон Дюи, един от най-проницателните американски философи, се изразява малко по-различно. Д-р Дюи казва, че най-дълбокият стремеж в природата на човека е „желанието да бъдем важна личност” . Запомнете това: „желанието да бъдем важни”. То е съществено. В тази книга често става дума за него.

Какво е това, което искате? Не е много, но малкото неща, които наистина искате, ги жадувате горещо. Ето нещата, които желаят повечето хора:

  1. Здраве и дълголетие.

  2. Храна

  3. Сън

  4. Пари и нещата, които могат да се купят с тях.

  5. Живот след смърта.

  6. Сексуално задоволяване.

  7. Добруване за децата ни.

  8. Чуството на значимост.

Почти всички тези желания обикновено се удовлетворяват – освен едно. Но съществува една жажда, почти толкова дълбока и непреодолима като жаждата за храна или сън, която рядко се удовлетворява. Фройд я нарича „желание за величие”. Дюи я нарича „желанието да бъдем важна личност”.

Линкълн започва едно свое писмо с думите: „ Всеки обича комплиментите”. Уилям Джеймс казва: „Най-дълбокият принцип на човешката природа е ненаситната жажда да бъдем оценени”. Забележете той не говори за „мечта”, „желание” или „стремеж”, а за „ненаситна жажда”.

Това е един неутолим, постоянен глад и хората, които наистина го удовлетворяват, са рядкост, но държат другите в ръцете си и „дори собственикът на погребалното бюро скърби, когато умрат”.

Желанието да се чустваме значими съставлява едно от основните различия между хората и животните. Ето един пример: като малък докато живеех във фермата в Мисури, баща ми отглеждаше чистокръвни свине от породата „дюрок джързи” и породисти белоглави говеда. Показвахме ги на провинциалните панаири за животни из целият Среден Запад. Печелехме първи награди с дузини. Баща ми закачваше сините ленти на парче бял муселин и когато в къщата идваха приятели или гости, го изваждаше, хващаше единият край, а аз – другия и показваше наградите си.

Прасетата не се интересуваха от спечелените от тях награди. Но за баща ми те имаха голямо значение. Караха го да се чуства важна личност.

Ако предците ни не бяха тласкани от този страстен порив да се чустват важни личности, цивилизацията не би била възможна. Иначе какво би ни отличавало от животните.

Именно това желание да се почуства значим тласка един необразован и беден продавач в бакалия да изучи учебниците по право, намерени на дъното на един варел със стари вещи, купен срещу петдесет цента. Сигурно сте чували за него. Казва се Линкълн.

Тази неутолима жажда вдъхновява Дикенс да напише безсмъртните си романи. Тя тласка Кристофър Рен да сътвори своите синфонии от камък. Тя кара Рокфелер да натрупа милиони, които така и не похарчва! Същата тази жажда кара най-богатото семейство в града да си построи къща, която е прекалено голяма за нуждите му.

Заради нея искате да се обличате по последна мода, да карате най- новите модели коли и да говорите за изключителните си деца.

Тя подмамва много момчета и момичета да се включат в банди и да извършват криминални деяния. Според Е.П. Мълруни, бивш полицейски комисар от Ню Йорк, средностатистическият млад престъпник е преизпълнен със съзнание за своята изключителност и първото му желание след ареста е да стане сензация и пресата да го превърне в герой. Непривлекателната преспектива да отиде в затвора изглежда твърде далечна, когато може да се наслаждава на снимката си наред с тези на спортни величия, кино и телевизионни звезди и политици.

Ако ми кажете откъде идва самочуствието ви, ще ви кажа какъв сте. Това определя вашият характер. То е най-важното нещо. Ето например Джон Д. Рокфелер се чуства важна личност, като дава пари за издигането на модерна болница в Пекин, за да се погрижи за милиони бедни китайци, които не е виждал и никога няма да види.

От друга страна Дилинджър се чуства важна персона, като става бандит, обира банки и убива. Когато агентите на ФБР го преследват, той нахълтва в една ферма в Минесота и заявява: „Аз съм Дилинджър! Той се гордее, че е Обществен враг Номер Едно. „Няма да ви нараня, защото аз съм Дилинджър!” – казва той.

Да, единствената значителна разлика между Дилинджър и Рокфелер се състои в това откъде извира чуството им за важност.

Историята е пълна със забавни примери за прочути хора, които непрестанно се борят да получат доказателства за своята изключителност. Дори Джордж Вашингтон държи да бъде наричан „Негово Превъзходителство, Президентът на Съединените щати”, а Колумб настоява за титлата „Адмирал на океана и вицекрал на Индия”. Екатерина Велика отказва да отваря писма, които не са адресирани до „Нейно императорско величество”, а госпожа Линкълн се нахвърля в Белият дом върху госпожа Грант като тигрица и крещи: „Как смеете да сядате в мое присъствие, без да съм ви поканила!”

Милионери се надпреварват да финансират експедицията на адмирал Бърд в Антартика през 1928 г. Разбирайки, че цели вериги ледени планини ще бъдат наречени на тяхно име. А Виктор Юго се блазнел от мисълта Париж да бъде преименуван в негова чест. Дори Шекспир, най-великият сред великите, се опитва да добави блясък към името си, като издейства герб за семейството си.

Хората понякога се преструват на инвалиди, за да спечелят съчуствие и внимание и да ги забележат. Да вземем например госпожа Маккинли. Тя задоволява безполезната си потребност от зачитане на нейната личност, като принуждава съпруга си, президентът на Съединените щати, да пренебрегва важни държавни дела, за да стои часове край нея в леглото, да я прегръща и приспива. Тя подхранва неотолимат си жажда за внимание, като настоява той да стои край нея по време на посещенията при зъболекарят и веднъж вдига скандал, защото се налага да я остави сама там, за да се срещне с държавния секретар Джон Хей.

Писателката Мери Робъртс Райнхарт веднъж ми разказа за една интелигентна и жизнерадостна млада жена, която се превърна в инвалид, за да попадне в центъра на вниманието. Един ден – разказа ми госпожа Райнхарт – тази жена трябваше да погледне действителноста в очите и може би факта, че остарява. Очакваха я дълги самотни години и нямаше почти нищо, на което да се надява.

Тя легна на легло и в продължение на десет години възрастната й майка кръстосваше напред-назад до третият етаж, носеше подноси, гледаше я. „Един ден майка й, изтощена от непосилните грижи, се разболя и умря. Мнимата болест на дъщеря й продължи няколко седмици. После тя стана, олече си дрехите и заживя отново.”

Някои авторитети твърдят, че човек може действително да полудее, за да открие в омагьосаната страна на безумието чуството за собствена си значимост, което не е изпитвал в суровата действителност. В Съединените щати има много повече болни от психически заболявания, отколкото от всички други болести, взети заедно.

Каква е причината за лудоста?

Никой не може да отговори еднозначно на такъв въпрос, но е извесно, че някои болести, като например сифилисът, разрушават мозъчните клетки и довеждат до лудост. Всъщност около половината от всички психически болести се дължат на физически причини като мозъчни увреждания, алкохол, токсини и травми. Но другата половина – и това е ужасното в цялата история, - другата половина хора, които полудяват, видимо нямат никакви органични увреждания на мозъчните клетки. При аутопсията, когато изследват мозъчната им тъкан под най-мощни микроскопи, тя е на вид толкова здрава, колкото вашата и моята.

Защо полудяват тези хора?

Зададох този въпрос на главния лекар на една от най-реномираните ни психиатрични болници. Този лекар, получил най-високите научни степени и най-престижните награди за познанията си в тази област, ми призна искрено, че няма представа защо хората полудяват. Никой не знае това със сигурност. Но каза също, че много хора, които полудяват, намират в лудоста чуство за собствената си значимост, което не са успели да изпитат в реалния свят. Разказа ми една такава история: „Точно сега имам една такава пациентка, чийто брак се е оказал трагедия. Тя копнеела за любов, сексуално удовлетворение, деца и обществен престиж, но живота разбил всичките й надежди. Съпругът й не я обичал. Отказвал дори да се храни заедно с нея, накарал ч да му сервира в стаята му на вторият етаж. Тя нямала деца, нито водела светски живот. Полудяла и във въображението си се развела със съпруга си и си върнала моминското име. Сега вярва, че се омъжила за английски аристократ, и настоява да я наричат лейди Смит.

Колкото до децата, сега всяка вечер си представя, че е станала майка. Винаги когато отида да я видя, ми казва: „Докторе, снощи родих дете.”

Животът някога е разбил кораба на мечтите й в острите скали на действителноста. Но в слънчевата въображаема страна на лудоста корабът й влиза в пристанището с опънати платна и попътен вятър.

Трагично ли е това? О, не знам, Нейният лекар ми казва: „Ако можех да протегна ръка и да й върна разума, не бих го сторил. Така тя е много по-щастлива.”

Ако някои хора така жадуват да се чустват значими, че полудяват, за да го постигнат, представете си какви чудеса можем да постигнем, като засвидетелстваме на хората искреното си възхищение отсам границата на безумието.

Един от първите делови хора в Америка, който започва да получава заплата над един милион долара на година (по времето, когато няма общ доход и печелещият по петдесет долара на седмица се смята за заможен), е Чарлс Шуобс. Той е избран от Андрю Карнеги за първипрезидент на новосформираната „Щнайтед Стейтс Стийл Къмпани” през 1921 г., когато Шуоб е само на трийсет иосем години. (По-късно Шуоб напуска „ЩЕс Стийл” и поема затъналата в проблеми „Бетлехем Стийл Къмпани”, която превръща в една от най-печелившите компании в Америка.)

Защо Андрю Карнеги плаща по един милион долара на година, или или повече от три хиляди долара на ден, на Чарлс Шуоб? Защо? Защото Шуоб е гений? Не. Защото знае повече за производството на стомана от другите? Глупости. Чарлс Шуоб сам ми е казвал, че има много работници, които знаят повече за производството на стомана от него.

Шуоб казва, че е получавал тази заплата най-вече заради умението си да работи с хора. Попитах го как го прави. Ето тайната, според собствените му думи – думи, които би трябвало да се излеят от бронз и да се поставят във всеки дом и училище, във всеки магазин и офис в тази страна; думи, които децата трябва да заучат наизуст, вместо да си губят времето да зубрят спреженията на латинските глаголи или количеството годишен валеж в Бразилия; думи, които ще променят живота ни, стига само да ги следваме:

„Смятам умението да предизвикам ентусиазъм у хората за най-голямото свое богатство. Начинът да развиеш най-доброто у един човек е като го цениш и насърчаваш. Нищо не убива човешката амбиция така, както критиката на началниците. Аз никога никого не критикувам. Вярвам в стимулите. Затова оьотно хваля, но рядко търся недостатъци. Ако нещо ми хареса, аз одобрявам от сърце и съм щедър в похвалите.

Така постъпва Шуоб. Но така ли правят повечето хора? Не, тъкмо обратното. Ако нещо не им харесва, те крещят на подчинените си; ако пък им харесва, си мълчат. Както гласи старото стихче: „Веднъж сторих зло и все това чувам; дваж сторих добро, но никога не го чух.”

Шуоб казва: „ При неизброимите ми познанства в живота, срещи с много и големи хора в различни части на света, още не съм срещнал такъв, колкото и велик да е, който да не е свършил по-добра работа и да не е вложил повече усилие в обстановката на одобрение, отколкото в обстановката на критика.”

Честно казано, това е една от основните причини за феноменалният успех на Андрю Карнеги. Той хвали сътрудниците си публично, и насаме. Карнеги иска да ги похвали дори на надгробният си паметник. Той сам си написва епиграф, който гласи: „Тук лежи човек, който знаеше как да събира около себе си по-умни от него хора.”

Една от тайните на успехите на първия Джон Д. Рокфелер в отношенията му с хората се крие в това, че искренно ги цени. Например, когато един от партньорите му, Едуард Т. Бедфорд, загубва един милион долара на фирмата с неизгодна покупка в Южна Америка, Джон би могъл да го обвинява, но той знае, че Бедфорд е направил най-доброто, на което е способен, и не обсъжда повече случая. Дори намира нещо, което да похвали – той поздравява Бедфорд, че е успял да спаси 60% от инвестираните средства. „Това е прекрасно – казва му той, - Ние от горния етаж не винаги се справяме толкова добре.”

В архива ми има една история, която знам, че е измислена, но тя илюстрира една истина и аз ще ви я разкажа.

В края на усилен работен ден една фермерка слага на масата пред мъжете купчина сено. И когато те възмутено питат дали си е загубила ума, тя отвръща: „Че какво толкова, откъде да знам, че ще забележите? Готвя ви от двайсет години и през цялото това време не съм чула и една дума, която да покаже, че не ядете сено.”

Когато преди няколко години беше проведено проучване сред жените, напуснали съпрузите си, коя, мислите, се оказа основната причина? Това, че „не са оценени”. Готов съм да се обзаложа, че ако се направи подобно проучване за съпрузите, напуснали, жените си, причината ще се окаже същата. Често до такава степен приемаме брачните си партньори за даденост, че никога не им казваме колко много ги ценим.

Един мой курсист разказа за молбата, която съпругата му отправила. Заедно с група други жени от църквата тя участвала в някаква програма за самоусъвършенстване. Помолила го да й помогне, като посочи шест неща, които могат да я направят по-добра съпруга. Ето какво разказа той пред курса: „Бях изненадан. Честно казано, би ми било лесно да посоча шест неща, които бих искал да променя в себе си – за Бога, тя би могла да посочи стотици неща, които би искала аз да променя в себе си. Но не го направих. Казах й: „ Нека да си помисля и ще ти отговоря утре сутрината.”

На другата сутрин станах много рано, обадих се на цветаря и помолих да изпрати на жена ми шест червени рози с послание: „Не мога да измисля шест неща, които искам да промениш у себе си. Обичам те такава, каквато си.”

Когато се прибрах вечерта, кой, мислите, ме посрешна на вратата? Точно така. Жена ми. Беше готова да се разплаче. Излишно е да казвам, че бях изключително доволен, че не и отправих критики, както бе поискала.

Следващата неделя в църквата, след като тя бе разказала случилото се, няколко жени от групата й дойдоха при мен с думите: „Това е най-милото нещо, за което сме чували през живота си.” Тогава осъзнах каква сила се криеше в похвалата.”

Флоренц Зигфелд, най-зрелищният режисьор, смайвал някога Бродуей, си спечелва завинаги репутация с тънкото умение „да прославя американското момиче”. Той упорито избира едно след друго разни невзрачни създания, които никой не би погледнал повторно, и ги превръща на сцената в блестящи, загадъчни и прелъстителни образи. Познавайки стойноста на похвалата и доверието, той кара жените да се чустват красиви със своята галантност и внимание. Той е практичен – повишава заплатата на момичетата от хора от трийсет долара на седмица на цели стоседемдесет и пет. Държи се кавалерски – при премиера във „Фоли” изпраща на всички звезди в състава телеграми, а момичетата от хора отрупва с рози от сорта „американска красавица”. Веднъж се поддадох на манията да се пости и шест дни не ядох нищо. Не беше трудно. В края на шестия ден бях по-малко гладен, отколкото в края на втория. Но познавам, както и вие познавате, хора, които биха сметнали за престъпление, ако позволят на роднините си или служителите си да останат шест дни без храна.с Но ги оставят по шест дни, шест седмици, понякога по шестдесет години без сърдечно одобрение, което им е нужно не по-малко от храната.

Когато Алфрет Лънт, един от големите актьори на своето време, играе главна роля в „Среща във Виена”, той казва: „Нищо не ми трябва повече от храна за самоуважение”.

Ние храним децата си, приятелите си, служителите си, но колко рядко подхранваме самоуважението им! Даваме им ростбиф и картофи за енергия, но пропускаме да им кажем добра дума, похвала, която ще звъни в паметта им години наред, като неземна музика.

В една от радиопрограмите си „Краят на историята” Пол Харви изтъква, че искрената похвала може да промени живота на човека. Разказва как преди години една учителка в Детройт помолила Стиви Морис да й помогне да намери една изгубена в класната стая мишка. Разбира те ли, тя оценила факта, че природата е дарила Стиви с нещо, което никой друг от присъстващите в стаята не притежавал – изострен слух, като компенсация за слепотата му. Но тогава за пъри път някой оценил слуховите способности на Стиви. Сега, години по-късно, той казва, че тази похвала била началото на нов живот за него. От този момент нататък той развивал таланта на слуха си в крайна сметка под сценичното име Стиви Уондър станал един от най-големите и до днес изпълнители и автори на популярна музика.

Някои читетели, четящи тези редове, сега си казват: „Пфу, ласкателства! Глупости! Опитвал съм. Не помага – не и ако си имаш работа с интелигентни хора!”

Разбира се, ласкателството рядко помага при проницателните хора. То е плитко, егоистично и неискрено. Редно е да бъде разкрито и обикновено така става. Наистина, някои хора са толкова жадни за похвали, че ще приемат всичко, както умиращият от глад човек би ял треви и червеи.

Дори кралица Виктория се е поддавала на ласкателства. Министър-председателят Бенджамин Дизраели признава, че в отношенията с кралицата той не ги скъпял. Ако използваме собствените му думи, той ги сипел „твърде щедро”. Но Дизраели е един от най-изисканите, ловки и умели управници на обширната Британска империя. Той е гениален в работата си. Онова, което се е удавало на него, едва ли би се удало на нас. Ласкателството ще ви навреди повече, отколкото ще ви помогне. То е фалшиво и също като фалшивите пари в крайна сметка ще ви докара беля, ако го пробутате някому.

Каква е разликата между похвалата и ласкателството? Много просто. Едното е искрено, а другото – неискрено. Едното идва от сърцето, другото от устата. Едното е безкористно, другото – користно. Едното предизвиква всеобщо възхищение, другото – всеобщо отрицание.

Неотдавна видях бюст на мексикански герой генерал Алваро Обрегон в двореца „Чапултепек” в Мексико Сити. Под бюста бяха идълбани в бронза следните мъдри слова: „Не се страхувай от неприятелят, който те напада. Стархувай се от приятелите, които те ласкаят.”

Не! Не! Не! Не ви съветвам да ласкаете! Далеч съм от подобна мисъл! Говоря за един нов начин на живот. Нека повторя. ^ Говоря за един нов начин на живот.

Крал Джордж V имал шест максими, окачени на стените на кабинета му в Бъкингамския дворец. Една от тях гласи: „ Научи ме да не предлагам и да не получавам евтини похвали.” Това е то ласкателството – евтина похвала. Веднъж прочетох определение на ласкателството, което може би си струва да повторя: „Ласкателството е да казваш на другия точно онова, което той самият си мисли за себе си.”

„Какъвто и език да използвате – казва Ралф Ъолдо Емерсон – не можете никога да изразите нещо друго освен това, което сте.”

Ако трябваше просто да сипем ласкателства, всеки би го правил и всички щяхме да бъдем специалисти по човешки взаимоотношения.

Когато не сме заети да обмисляме някакъв конкретен проблем, обикновено прекарваме около 95% от времето си в мисли за себе си. Ако малко спрем да мислим за себе си и се замислим за добрите страни на другия, няма да се налага да прибягваме до ласкателството – толкова евтино и фалшиво, че проличава още преди да сме го изрекли.

Едно от най-пренебрегваните безценни качества на ежедневието ни е похвалата. Кой знае защо, забравяме да похвалим сина си или дъщеря си, когато са получили добра оценка, забравяме да насърчим децата си, когато за първи път успеят да изпекат кекс или да направят къщичка за птици. Нищо не доставя на децата повече удоволствие от този родителски интерес и одобрение.

Следващият път, когато в клуба си хапнете вкусно филе миньон, помолете да предадат на главния готвач, че е било отлично приготвено, а когато уморен продавач се отнесе към вас с необикновена любезност, не го отминавайте с мълчание.

Всеки свещеник, лектор или оратор познава разочарованието да излее душата си пред публиката и да не получи нито една похвална дума. Това, което важи за професионалистите, важи с двойна сила за служителите в офиси, магазини и фабрики, за роднините и приятелите ни. В отношенията си с хората не бива да забравяме никога, че всички, с които общуваме са хора и жадуват похвали. Добрите думи доставят наслада всекиму.

Опитайте се да оставяте след себе си приятна следа от искрици благодарност навсякъде откъдето минавате. Ще се изненадате как те ще запалят пламъчета на приятелства, които до следващото ви посещение ще са се разгорели неимоверно.

Едно от задълженията на Памела Дънам от Ню Фсърфийлд, Кънектикът, била да надзирава един портиер, който си вършел работата недобросъвестно. Другите служители често му се присмивали и хвърляли боклуци по коридорите, за да се види как той не си върши работата. Нещата се били влошили дотам, че се губело ценно време.

Пам се опитала безуспешно да мотивира този човек по различни начини. Тя забелязала, че той понякога се справя особено добре с работата си. Поставила си за цел винаги да го похвалва за това в присъствието на други хора. Той започнал да работи все по-добре с всеки изминал ден и не след дълго станал отличен работник. Сега си върши работата чудесно и другите също го признават и го хвалят. Искрената похвала успява там, където критиката и подигравките не действат.

Ако обиждате хората, това не само няма да ги промени, но е и неоправдано. Има една стара пословица, която съм изрязал и залепил на огледалото, така , че неизбежно да я виждам всеки ден:

„Минавам по този път само веднъж; затова всяко добро, което мога да направя, всяка добрина, която мога да проявя към някое човешко същество – трябва да сторя сега.

Не бива да го отлагам и пренебрегвам, защото втори път няма да мина по този път.”

Емерсон казва: „Всеки човек, когото срещна, ме превъзхожда в някакво отношение. Затова аз се уча от него.”

Ако това важи за Емерсон, не е ли вероятно да важи хиляди пъти повече за мен и за вас? Спрете да мислите за собствените си постижения, за собствените си нужди. Опитайте се да видите добрите страни у дригия. После забравете за ласкателствата. Похвалата ви трябва да бъде честна и искрена. „Одобрявайте от сърце и бъдете щедри в похвалите” и хората ще ценят думите ви и ще ги носят в сърцето си през целият си живот – години след като вие самият сте забравили какво сте казали.





оставить комментарий
страница1/11
Дата30.10.2011
Размер2,55 Mb.
ТипДокументы, Образовательные материалы
Добавить документ в свой блог или на сайт

страницы:   1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
Ваша оценка этого документа будет первой.
Ваша оценка:
Разместите кнопку на своём сайте или блоге:
rudocs.exdat.com

Загрузка...
База данных защищена авторским правом ©exdat 2000-2017
При копировании материала укажите ссылку
обратиться к администрации
Анализ
Справочники
Сценарии
Рефераты
Курсовые работы
Авторефераты
Программы
Методички
Документы
Понятия

опубликовать
Загрузка...
Документы

наверх