Вдетството желанията имат свойството да се сбъдват светът е голям и населен, подвижен и неустановен, в него винаги има място за още едно „непослушно” дете icon

Вдетството желанията имат свойството да се сбъдват светът е голям и населен, подвижен и неустановен, в него винаги има място за още едно „непослушно” дете



Смотрите также:
Разпространява безплатно за своите членове превод на интервюто на М. Батия...
Дъглас Престън, Линкълн Чайлд...
Глобалният екологичен проблем...
Тема: строителство, строителен контрол...
2 Надзор в/у дейността на тб. Организация на банковия надзор. Квестор...
Тема: здравеопазване...
Изготвил: рени жекова петрова е- mail: reni petrova@abv. Bg...
Значението на Йенския план на П. Петерсен Обща характеристика на реформаторската педагогика...
Проф. Огнян Стамболиев Действащия гпк показа 2-3 недостатъка...
Управление на групите...
Тема: строителство, строителен контрол...
Тема: строителство, строителен контрол...



скачать
Увод


В детството желанията имат свойството да се сбъдват – светът е голям и населен, подвижен и неустановен, в него винаги има място за още едно „непослушно” дете , за още едно чудо, за още една тайна.

Възрастните – тези някогашни деца – са забравили своето детство и неговата чистота, забравили са своите детски желания и мечти, надеждите, игрите и пакостите, свързани с тях. Този свят на безгрижност и свобода, на нескончаеми приключения отдавна е отминал безвъзвратно и за съжаление от него е останал само спомена.

Светът на децата и възрастните е различен, ето защо избрах Астрид Линдгрен да обедини двата свята. В творчеството на шведската писателка детето – читател никъде не вижда поучително вдигнатия авторски пръст, то вижда само себе си в един безкраен наниз от възможни приключения и лудории. Нейните герои не се съобразяват с никакви забрани - живо олицетворение на фантазията на развиващото се дете, на истинското дете на модерната цивилизация – непослушно, еманципирано , будно и свободно, но самотно; ориентирано към действителността, а неприспособено към климата, на чиято хладина и резки промени реагира ту с предизвикателство, ту с бягство.

В настоящата разработка ще се опитам да представя някои специфични особености на литературата за деца, ще продължа със своеобразието на стила на Астрид Линдгрен и по-конкретно „непослушното” дете в творчеството й; ще съпоставя „Пипи Дългото чорапче”, „Карлсон”, „Емил от Льонеберя”, „Питър Пан”, „Патиланци” на Ран Босилек.

След това ще направя съпоставка между света на децата – чрез наблюдение второкласници от 107 ОУ „Хан Крум” в час по литература и този на възрастните, като подготвя анкета с учителите от същото училище и ще се опитам да разбера възприемането на „непослушното” дете от учениците в начална училищна възраст .

Накрая ще посоча книгите, които съм използвала и ще приложа материалите и анкетите, от които съм черпила информация.


^ ГЛАВА ПЪРВА


СПЕЦИФИЧНИ ОСОБЕНОСТИ НА ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА


Литературата за деца се ражда на пресечната точка между дидактическото внушение и художественото изображение. В края на 17 – ти век и особено през 18 – ти век на ред с адаптациите на античната класика и на произведения за възрастни от тогавашни писатели, се създават многобройни произведения за подрастващите, в които дистанцията „ автор – възприемател” се превръща в отворена врата за прокарване на грубо морализаторски тенденции, в удобна схема за моделиране на детското съзнание и поведение чрез персонажи от типа на назидателната двойка „ възрастен – дете”, чиито роли са почти винаги строго регламентирани: единият – да поучава, а другият – да се „поправя”.

Битката за истинска художествена стойност на литературата за деца, противопоставянето на литературното художество и дидактизма, продължава. В днешните условия критерият за литература за деца е изместен в сравнение с този от преди няколко века. Ако през 17 – ти век книгата за деца е била средство ( в ръцете на привърженици на схоластичното възпитание) за „прокарване” на определени поведенчески модели у децата, то днес книгата за деца е лишена от явно присъстващ и натрапващ се дидактизъм. Добрата детска книга е интересна и полезна, като малките читатели по достъпен начин са въвеждани в заобикалящия ги свят, запознавани са с житейските истини и ценности. Дидактизмът и поученията отстъпват място на литературното художество, което не само, че не ограничава детското мислене и възгледи, а ги разширява и обогатява, като детето има пълна свобода на въображението и емоционалните изживявания при контакта си с произведенията на литературата за деца.

Понятието литература за деца обхваща:

  1. художествени произведения, писани специално за деца и съобразени с възрастта и потребностите им;

  2. художествени произведения, писани за възрастни, но преминали в кръга на детското четиво поради достъпния си език и стил и подходящото за деца съдържание;

  3. авторски адаптации на фолклорни произведения, достъпни и подходящи като четиво за подрастващите;

  4. творчеството на самите деца.

Литературата за деца е съставен, но все пак голям дял от литературата. Според мен между литературата за деца и литературата за възрастни няма и не може да има рязка граница. Разликата между двете се състои в спецификата на структурата на всяка от двете литератури и в отношението „произведение – читател”.

Въпросът за спецификата на тази литература, за това, кое я прави „суверенна държава” в границите на общата литература, все още остава открит в литературната теория.

Традиционно и широко разпространено е гледището, че литературата за деца това е литература, предназначена за особен читател, дете или юноша, чиято възрастова специфика поставя определени изиквания към произведението и писателя. Особен проблем на литературата за деца е специфичният читател, който разполага с особена знакова система на езика и несъвършен, в сравнение с по – голямата част от останалото творчество, исторически и индивидуален опит. На въпросът, какво отличава литературата за деца от останалата литература, отговорът може да бъде само един: нейният реципиент.

Защото в областта на литературата за деца придобива по – голяма интензивност, проявява характер на закономерност твърдението, че всички литературни произведения са възникнали не сами по себе си, а като послание към хората, които са мислени като слушателите и малките читатели. Тук комуникативната насоченост на произведението превръща факторите „адресът” и „естетическо въздействие” в детерминанти, които формират специфично художествената структура, като заставят писателя не само да отчита жизнения и естетически опит на читателя, но и да се опира на него. С други думи, художественото отражение се осъществява от гледна точка на детето, че светът на произведението е ценностно и емоционално детски, изграден върху основата на детското светоотношение и чувствителност, на детските представи за добро и зло, за красиво и грозно, въплъщение на детската мечта. Светът на произведенията е художествена реализация на така наречения детски аспект, т. е. детското виждане и оценяване на света и живота. Дребосъчето от „Карлсон, който живее на покрива” на А. Линдгрен мечтае за сподвижник в игрите. И намира Карлсон. Той е другото „аз” на Дребосъчето, образ – символ на неговото душевно състояние, в момент, когато то прекрачва прага на училищната възраст и поема отговорностите й. Кое дете не мечтае да има такъв приятел, с когото да играе и да се забавлява на воля.

Детският аспект има основно значение за специфичното качество на литературата за деца, за нейната структура и идейно – естетически качества. Но в случая не става дума за елементаризиране. Необходимо е да се държи сметка за това, че за разлика от псевдодетското, което допуска свеждане на художествено изображение до равнището на малкия човек, литературният образ е проекция на жизнената екзистенция на детето, на неговата емоционално – психологическа нагласа и езиков опит, на морала и „естетиката” на детството. Художествената реализация в литературата за деца предполага „поглед отдолу”, от детето към света на възрастните. Но тъй като пишещият е възрастен човек такава реализация е невъзможна само ако „погледът отдолу” е интегриран с „поглед отгоре”, от възрастния към света на детството.

Поради наличието на възрастова дистанция между творец и реципиент възниква и въпросът за природата на авторовото дарование като критерии за спецификата на литературата за деца. Характерът на дарованието, особената нагласа, предразположението на даден творец има голямо значение за неговия успех в творчеството за деца. Не случайно някои детски писатели споделят, че пишат, за да удовлетворят детето, което продължава да живее в тях. „Защо пиша за деца? Въпреки своите години аз имам чувството, че в гърдите ми тупти сърце на седем годишно дете” – казва шведската писателка Астрид Линдгрен.

Но дарованието е само една предпоставка за творчество. Гледището за „родения детски писател” като единствено основание да се класифицират създаваните от него произведения като литературата за деца е неприемливо и поради факта, че не са един и двама писателите, които с еднакъв успех се изявяват и в литературата за възрасни, и в тази за деца. Като пример за това в нашата литература можем да споменем имената на Елин Пелин, Йордан Радичков, Валери Петров и много други. Остават общите проявления, които се виждат в майсторството на художника, В умението му да се адаптира към детската публика, да намери общ език с нея, удовлетворявайки свои вътрешни духовни потребности. Специфичността на автора на произведенията за деца се крие в това, че собствената реализация се прокарва по пътя на детския код, който той използва в своите произведения.за да бъде детски писател, на художника е нужно не само природно разположение, но и дълбоко познаване на детския свят във всичките му аспекти – психофизиологичен, интелектуален, емоционален, социален, необходим е и поглед към скалата на ценностите в този свят и неговите морални норми, отчитане на динамиката и перспективите за развитие.

Периодът на детството е един изключително динамичен и кризисен период в живота на човека – всяка възрастова степен има характерни особености, без чието познаване и отчитане детският писател не би могъл да намери своя точен адресант. Понятието „детство” има и конкретно – исторически измерения, обусловени от равнището и динамиката на общественото развитие, от националните и социокултурни дадености. Още през 17 – ти век френския философ Жан Жак Русо прави общият извод, че „детето – това не е умален възрастен”. То мисли, чувства, възприема по начин, различен от този на възрастния. Многобройни психологически изследвания показват, че способностите на децата, техните наблюдения, запаметяване, разсъждение и преживявания се различават от аналогичните прояви у възрастните не само по количество (нещо е в повече, нещо се изпълнява по – бавно и т.н.), но и по – значителните си качествени особености… Децата притежават повишена чувствителност. Те често без сериозна причина плачат и се разстройват, когато слушат за героите от приказките или гледат приключенски филм. И същите тези деца проявяват учудващо равнодушие и не чувствителност към действително нещастие, сполетяло семейството. Значи действително детето – това не е умален възрастен. То наистина живее по някак по друг начин, различно възприема нещата от живота, различно мисли, преживява в сравнение с възрастните. Фактори, с които всеки истински детски писател е длъжен неминуемо да се съобразява.

Литературата за деца е и един от пътищата за социализация на растящия човек посредством усвояване знанията и опита на по – старото поколение. Като представител на това поколение, пишещият за деца е призван да споделя и опит, и размисъл за същността на човека и заобикалящия го свят, да изобразява и оценява обективната действителност от различни възрастови позиции, но също така не бива да забравя мисията си на учител и възпитател на подрастващите. Признавайки ролята на детския поглед при изграждането на образната система, налагайки детския начин на чувстване и мислене, писателят ограничава „разказвача” и динамизира неговата гледна точка, т. е. преплита я в гледни точки на действащите лица в текста с езика на децата. Но същевременно той предпочита да запази и свой зрителен ъгъл като наблюдател и коментатор, който тълкува и преценява изобразяваното от позицията на по – опитния и знаещия, споделящ с малките важни истини за живота и хората.

Има случаи, когато авторът, заема позата на събеседник – разказвач, влиза в „диалог” с читателя, неусетно го прави свидетел на събитията и го въвежда в света на героите, като не забравя да изтъква своята „отстранена” гледна точка. ( „Нека си представим, че лежим в захарна тръстика и ги наблюдаваме как се промъкват в индийска нишка, всеки сложил ръка на камата си” – глава V – та от „Питър Пан”). Така авторът и читателят заемат позата на странични наблюдатели, които само условно са на остров Небивала земя, за да проследят като на сцена „как целят остров кипи от живот”. Или на друго място в текста: „Това ще ни е цялата работа – да бъдем зрители. Никому не сме нужни. Затова нека гледаме, пък може и да кажем някои остри думи с надежда, че ще засегнем някого”.

По–често присъствието на автора е експлицирано в текста. Той остава „зад кулисите”, а поуката произтича от естествения ход на действието и от логиката на поведението на героя ( „Пипи Дългото чорапче”). Но каквато и да е формата на авторовото присъствие, той винаги има „последната дума” в творбите за деца. И ако тя е казана без назидателно вдигнат пръст, ако дидактичното се слива с художественото, то това единствено става един от критериите за добра, естетически пълноценна детска литература.


^ ГЛАВА ВТОРА


Знаменитата шведска писателка Астрид Линдгрен, авторка на Пипи, Карлсон, Роня, Емил и други, преведена по сведения от 1978г., твори само за деца. Наричат я „Андерсен на нашите дни”, „Андерсен в рокля”, не само защото е достойна продължителка на славните скандинавски традиции в приказката, но и защото я четат и обичат децата по целият свят. Това е нейният вълшебен свят. Тя е достойна продължителка и наследничка на Братя Грим, Шарл Перо, Андерсен, Луис Карол.

В нейните книги се намират магическите ключове към сърцата на малките читатели. Творчеството на Астрид Линдгрен в думи е непослушание, немирство, непокорство, вироглавство, пакостничество. Тя самата се възприема като създателка на немирни и палави герой .

Астрид Анна Емилия Линдгрен е родена на 14 ноември 1907г.в малкото шведско градче Вимерби. То не предлагало възможности за препитание , но просторните гори и живописни езера го превръщали в разточително щедър кът на природната красота.

Предположението си към литературното творчество тя осмислила случайно на едно училищно тържество, когато прочела пред съучениците си поредното домашно съчинение. „Та това е същинска Селма Лагерльоф” възникнал някой и така и станало. Полушеговито, полупочтително това прозвище съпровождало проявите на момичето,което още тогава се отличавало с богата фантазия и неизтощима изобретеност.

През 1926г., вече 19г. Астрид Линдгрен се премества в Стокхолм. Тук средата се оказва чужда и неприветлива и много неща се променят. Тя постъпва на работа като секретарка, а по късно се омъжва за директора на кантората и не след дълго напуска работа.

Последвалите десетина години минават под знака на майчинството, което Астрид Линдгрен отдава на двете си деца. Тя продължава да пише, но не бърза да публикува. На своето писане гледа като на домашно занимание, предназначено за вътрешна консумация. Това е до момента, в който Пипи печели награда на конкурс за детски книги. Веднъж повярвала в професионалното равнище на дарованието си, Астрид Линдгрен буквално се сраства с писалищната маса. Наистина произведенията й често смущават общественото мнение с необичайните си образи и авторски позиции. Но децата жадуват за веселие, откровени истини и романтични приключения и официалните институции са принудени да се съобразяват с порасналия и авторитет. Получила художествена грамотност в школата на Андерсен, Астрид Линдгрен твърде скоро се освобождава от властта на учителя и сама става „магистър” на литературната приказка. Тя продължава андерсеновата традиция в „очовечаване” на предметите и явленията, в „оприказяването” на делничното всекидневие. Но тя започва да преплита по свои начин повседневното с фантазно условното и заличава докрай границите между измислица и реалност. Жанровото своеобразие, по тази причина, на отделните произведения изумява с богатството на идеите включени в книгите й. Преведените у нас произведения са етикирани като романи, но самата писателка ги нарича „Моите небивалици”.

Нейните „небивалици” се сравняват с Братя Грим и Ханс Кристиян Андерсен, разсъждава се върху жанровото сходство на нейните приказки с вълшебните приказки от фолклора, върху новаторството й в този тъй стар жанр и същевременно върху запазването на някои негови неотменни характеристики. Пак на фона на сравнението с класическите приказки от фолклора някои разделят произведенията на Астрид Линдгрен на две големи групи: книги писани под знака на делничният реализъм, в който се рисуват картини на хармонично щастливо детство и приказно митологични произведения, в които най – често нещастни деца, болни, бедни, самотни, намират утеха в някакъв приказен свят /„Братята с лъвски сърца”, „Мили мой Мио”, „Роня дъщерята на разбойника”/. При това разделяне на света на Астрид Линдгрен на реалистичен и приказен Пипи и Карлсон попадат някъде по средата, отказват да се вместят в единия или другия модел.

Излиза, че при използването на строгия жанров термин „приказка” отново се изправяме пред трудността да намерим общия ключ кум своеобразието на произведенията на Астрид Линдгрен. От друга страна, от само себе си се налага близостта между приказното и небивалицата. В търсене на най–точното определение на помощ идва самата авторка. Историите винаги съчетават в себе си реално въображаемо приказното единственото, което се променя, е отношението между тях в отделна небивалица и очевидността на разликата.

Друга характерна особеност, е че реалното и въображаемото в приказния свят не са ценностно противопоставени, а се сливат в едно хармонично цяло. Любимката на децата не подменя единия с другия свят като по–добър, нито предлага утопични бягства от действителността. Тя гради един цялостен свят, в който реално и въображаемо са равноправни. Навярно точно затова децата я обичат. И ако вземем за пример непослушанието, то трябва да доуточним: не само заради реалното, но и заради въображаемото непослушание на нейните герои. Всички критики се дължат на абсолютизиране на разликите между реалното и въображаемото. Най ясно може да се проследи своеобразното преплитане на реалното и въображаемото, като сравним изграждането на пространството в отделните творби на Астрид Линдгрен /Вила Вилекула и покривът на Карлсон/ пространствата се взаимопреплитат с реалността, превръщат се в гранични зони, продължават да бъдат част от реалното градче или Стокхолм.

В различните произведения авторката използва различни разказвачески похвати. Тя доближава изградените небивали пространства ,царства, странни земи, в които до голяма степен определят сами правилата за изповед и общуване.

Ако използваме ненаучното „жанрово” определение небивалица, като форма на хармонично свързване на реалността с различни въображаеми светове, можем да постигнем единният образ на тази магьосница на перото, който търсехме и който не позволяваше да виждаме родството между отделните й герои не в техните качества, а в своеобразното им битие, в световете на реално въображение.

Астрид Линдгрен преодолява традиционната представа за възпитателен роман. Тя изгражда и защитава правото на живот на собствените си идеи. Според нея писателите трябва да защитават едно детство, което не е изкривено от възпитанието, образованието и всички други позиции на възрастните, тъй като те създават по този начин безлично покорство и сляпо послушание. Пак според авторката е необходимо да се запази индивидуалността на малкият човек. Тази идея тя защитава и теоретично и практически. Дори е съгласна да консервира детството /децата не искат да пораснат и при други автори – „Питър Пан”/. Затова тя създава не възпитателен роман, а повествование, което е близо до детската психика, до детската индивидуалност, което чрез обратното пресъздаване на детския свят хиперболи, нетрадиционни похвати, хумор цели да запази тяхното детство, за да може детето да разкрие своята индивидуалност.

Правим различни догадки за въздействието на повестта, но си оставаме извън целта и истината, ако не потърсим помощта на онзи малчуган, който в отговор на въпроса защо му харесват тези герои, изпълнил анкетният лист с думите: „Защото са непослушни”. Колкото и парадоксална и дръзка да ни се струва тази оценка тя изразява най – точно дълбоката същност на прочетеното от нас произведение. Ние фактически сме приели не само положителните им качества, но и техните не дотам безобидни недостатъци.Създателката на вироглавите плитки на Пипи въздига детското непокорство като необходима личностна добродетел.

„Възрастната” Швеция, в която все още будувал духът на пуританското минало не била очарована от подхвърленото предизвикателство. Обратно, уязвена в устоите на традиционното възпитание, тя реагирала незабавно и категорично. Още в първите дни след появата на „ Пипи Дългото Чорапче” през 1945г. Книгата била сподиряна от безброй родителски и учителски протести:

„Това съчинение е бомба със закъснител в класната стая на нашите педагогически принципи” – вещаели прокоба едни,

„Някои искат да спечелят евтина слава в съюз с детското непослушание” – недвусмислено натяквали други,

„Пипи не възпитава, Пипи развращава” – отсичали възмутено други.

И докато те търсели спасение от провокационният шок, малолетното потомство „вилнеело” по книжарниците и принуждавало издателите да „копират” в нови и нови екземпляри приключенията на скандалната Пипи.

Кой беше този смелчага, който дръзна да хвърли своята ръкавица в лицето на все още авторитетните педагогически и литературни канони? И чий беше този талант, който подчини на обаянието си не само милионите деца по света, но и възрастните?

Астрид Линдгрен, това е смъртната жена, която притежава подобно дарование. Когато тя е творила своите приключения „геният” е витаел над нея, и така са се получели книги пълни с поезия и очарование, с хумор и дълбока сериозност.

„Астрид Линдгрен не прилича на някой от ония дето пишат за деца казва 11 г. шведска писателка Анна, защото тя пише толкова различни книги, толкова различни колкото е възможно да има по света. И в самите книги нещата са различни. Когато четеш някаква печална и страшна история на друг писател той и на теб ти е печално и страшно”.

Близо 30 г. след първото си скандално произведение, авторката доказва, че не се е изморила да върви срещу течението на официалните възгледи. Пипи, Карлсон, Емил от Льонеберя не само бележат най – високите точки в релефа на творческата й биография, но и разкриват напредничавата същност на нейната художествена и гражданска мисъл. И макар понякога да е отричала благотворното им влияние и въздействие, книгите на шведската писателка, както никой друг в западният свят, притежава своя собствена педагогичност може би малко непонятна, може би дори драстична спрямо клишираните представи, но във всички случаи ефектна в своята ненатрапчивост, своята търпимост към човешките различия, в своя хуманизъм.

Самата авторка изказва своите виждания по повод избухналите спорове /„Братята с лъвски сърца”/ пред списание „Експресен”: „В „Братята с лъвски сърца” застъпвам становище, което съвсем според очакванията ми подразни редица привърженици на т. нар. „Бабина философия”, съгласно която литературата, филмите, телевизионните предавания, предназначени за деца, могат да отразяват известни аспекти на живота, но някак опростенческо и достъпно посредством изпитана символика. А ето, че аз поставям проблема за страха на човека от смъртта и с измеренията на фантастичната фабула се опитвам да предам тревогата, която му вдъхва мисълта за небитието, представата му за него. Атаките срещу моето произведение още веднъж ме убеждават, че възрастните както безнадеждно покварени от „буквалистиката в ежедневието” и мисленето си, отказвайки да признаят откровено до каква степен са загубили способността да създават контакти едни с други, и с поколенията, които ги следват. За да им е по лесно те предпочитат да отговарят на деликатни въпроси половинчато, да се спотайват зад прегради издигнати с ужасяващо търпение и настойчивост между тях и децата им. Нима не сме изолирали тези неопитни и свръхчувствителни малки индивиди в специални резервати. Вярно там всичко е весело и приятно: телените мрежи са от захар, покрай потоците от мляко и мед се разхождат плюшени зайчета и сърнички, които забавляват червенобузестите си другарчета. Но колко отдалечени са тези шоколадови пейзажи от реалната действителност!...”

Многообразието на художественото й дело – повече от седемдесет заглавия на картинни книжки, приказки, разкази, пътеписи, повести и романи за различни детски възрасти жалонират изминатият път / Пипи, „Дребосъчето и Карлсон, който живее на покрива” , „Расмус Скитникът”, „Майор детектив Бломквист” и други /.

Приемано с френетични овации от едни и ругателно отхвърляни от други, в наши дни то има и своите обективни, обществено узаконени стойности. Книгите на Астрид Линдгрен са получели официално признание, както чрез преводите им на близо тридесет езика, така и чрез награди, с които са удостоени между тях издателски отличия 1944, 1945, 1946г., паметна плоча „Нилс Холгерсон” на съюза на шведските библиотеки за 1950г. , медал „Ханс Кристиан Андерсен” и още много други. Дори в напреднала възраст тя продължава да пише за деца, без да се подвежда нито за миг от изкушението на „голямата литература”.

Както вече споменах шведската авторка ратува за едно детство, което е освободено oт „догмите” на образованието и възпитанието. Тези свои идеи, а не само тези, но и целият кръг от педагогически идеи, тя защитава не само теоретично, но и практически. В „Пипи Дългото Чорапче” авторката съвсем целенасочено разкрива образа на непослушното дете, на вечното дете. В Карлсон можем да открием черти на добросърдечност, отзивчивост. Тук тя разкрива една друга своя идея, като помощна за поддържане на едно щастливо детство за всички. Като разкрива образа на обикновеното дете дребосъчето, което е изоставено в собственото си семейство, въпреки, че има родители и брат, но всеки си има свои задължения, малкото момче остава самотно точно в годините, когато задава много въпроси, които са определящи за съзнанието и за неговия по – нататъшен мироглед: въпроси за приятелството, какъв и кой съм аз? Основният замисъл на Карлсон е да помогне на детето да открие онези ценности, които ще направляват неговият живот.

„Спокойствие, само спокойствие”. Това е основната му замисъл. Карлсон е най – добрият рисувач на петли… най–болният човек на света… във всичко той е най. Детето задава своите въпроси, мечтае и ладува, по този начин Карлсон му помага да изживее своето детство. В този образ са персонифицирани детските мечти за летене, за свободна игра, шегуване без опасност. В момента, в който на детето подаряват играчка, Карлсон изчезва, но се промъква критичен поглед към взаимоотношенията между възрастните и децата. Тази книга е писана и за възпитание на възрастните.

Най – активно жизнено дете е образа на Емил, най – непослушното, който има автобиографични черти. В тази повест, „Емил от Льоне Берн” , се изгражда мечтата на дете в действителна ситуация – този „непослушен” Емил накрая става кмет. Образът намира своята собствена реализация.

В друга книга „Роня – дъщерята на разбойника” – основната идея е че любовта на възрастните към децата, когато е истинска, може да доведе до разбирателство между тях самите.

„Братята с лъвски сърца” предизвиква бурни полемики. В книгите си за деца тя разкрива екзистенциални мисли на съществуването – страха от смъртта и живот в небитието. Някои от нейните герои избират смъртта като по–добър край, а други се боят от смъртта. Но при всички положения авторката е с твърдото убеждение, че е по–добре животът да се гледа лице в лице, отколкото зад „шоколадовите огради”.

Това е основната причина поради, която авторката остава неразбрана и всяка нейна книга се приема резервирано. В едно нейно изказване по повод разбунените духове при излизането „Пипи Дългото Чорапче” тя споделя:„ … Дойдоха споровете, несъгласията, обвиненията. Особено от страна на педагогическите кръгове, които сметнаха, че моята Пипи минира възпитателните им принципи, че утвърждава анархията. За тези хора всичко в живота е с етикетчета, всичко е подредено – класифицирано и тяхната система е най–справедливата, безусловната. А аз исках да бъда вярна на природосъобразността на детството, исках Пипи да олицетворява чистотата и волността му. Малките читатели приеха книгата ми и заставиха родителите си да се примирят с нея… Аз исках да вярвам, че книгите ми пробуждат у децата чувство за доброта, за разбиране на другите, за притичване на помощ когато е нужно”.

Това нейно изказване най – ясно маркира идеите, които залага в произведенията си. За да твориш с такъв замах трябва наистина да обичаш много децата и всецяло да си им се отдал.


Глава III ИСТОРИЯ НА СЪЗДАВАНЕТО НА „ПИПИ ДЪЛГОТО ЧОРАПЧЕ”


„Скъпи приятели, при вас идва едно шведско момиче, което се казва Пипи Дългото Чорапче. Тя е доста чудата, но аз се надявам, че въпреки това вие ще я обикнете. Пипи живее съвсем сама в една стара къща наречена Вила Вилекула. Тя няма майка, а баща й е изчезнал, но това ни най – малко я тревожи, защото си има кон, и маймунка, а в съседната къща живеят две нейни другарчета, Томи и Аника. Пипи е най – силното момиче в света. Стига да поиска тя може да вдигне коня с едната си ръка. Освен това е и богата – има цяла торба пълна със златни парички. Всеки ден Пипи, Томи и Аника играят заедно. В тази книга вие ще научите за всички приключения, които тримата изживяват”.

Това е посланието на Астрид Линдгрен към малките читатели. От корицата ви гледат две умни, палави очи на дете. Те са малко присвити сякаш съобразяват: На къде за поредната беля? Нещо близко, познато ме лъха. И неусетно въображението ми заиграва… Може би счупен прозорец, може би измъкнати яйца, може би луда игра с тази маймунка, а може би лудо тичане по улиците. И тези вирнати червени непокорни опашки на главата. Познати лудории, кой не ги е вършил…?

Това е първата повест, с която Астрид Линдгрен става известна. Още в началото с образа на главната героиня тя разкрива образа на непослушното дете, образ – мечта, с огромна физическа сила и материална защита. Тя е близо до детето и създава една истинска история. И така разкрива невероятен свят на справедливост, свят на безгранични възможности, свят, в който желанията се сбъдват, свят населен с веселие и смях. Така Пипи се превръща в метафора на непослушното дете, на вечното дете и вечното детство. Тук авторката изгражда образа на детето юнак, което се справя с всичко, никога не губи бодрия си дух и вярата в по – добрия утрешен ден. Този образ на вечното дете не е неин замисъл. Той съществува и в други произведения /Биби, Питър Пан/. В нашата литература откриваме утвърждаването на играта в Патиланци.

Историята на създаването на „Пипи Дългото Чорапче” не е нито особено вълнуваща, нито пък е нещо изключително. Вълнуващото и изключителното идва после.

„През 1944г. дъщеря ми Карин лежеше болна от няколко месеца и всяка вечер ме молеше да и разказвам нещо:

  • Разкажи ми нещо за Пипи Дългото Чорапче. Това име го измисли тя и тъй като беше необикновено аз измислих необикновено хлапе”.

През 1944г. Астрид Линдгрен си чупи крака и известно време трябва да лежи в леглото. Тогава започва да стенографира историята на Пипи. Копието изпраща в едно издателство. Оттам го връщат, но след една година печели конкурс за детски книги.

За тази повест авторката съчетава фантазия с реалност, фолклорни мотиви с бит, вълшебен замисъл със съвременна действителност. Творческото кредо на писателката „децата трябва да говорят правдата и само правдата” – остава в сила и в повестите, в който Линдгрен прибягва към иносказания, нерядко засягащи сериозни жизнени въпроси. Любимката на децата от цял свят Пипи е „непослушна” има исполинска сила, златно сърце и безграничен запас добрина. Тези качества и позволяват да твори чудеса, наказват злото и помагат на всеки, който се нуждае от нейното безкористно участие. В света на умъртвяващата логика и скучните истини, от никого независима, абсолютно свободна Пипи, която може да направи всичко, което поиска е олицетворение на фантазията на всяко развиващо се дете.

С педагогическото чувство и такт Линдгрен утвърждава в своите повести здравата романтика на детското въображение. Нейните прекрасни книги са изпълнени с оптимизъм и много човешка топлота. Следва да се спомене и хумора на авторката, нейната жива реч и непринудена интонация, предаваща особеностите на детския език и тънкото значение на детската психология. Нейните повести са изпълнени с весели приключения и жизнеутвърждаваща бодрост.

Главното в Пипи е умението да оправдае приказно утопичните отскоци на действието със специфичните детски психологически състояния и душевни движения.

Повестта започва като реалистичен разказ за едно самотно девет годишно момиче. Пипи е жизнерадостно, остроумно, своенравно, непослушно, но в същото време в същината си, едно беззащитно дете. За да неутрализира самотата и уязвимостта Астрид Линдгрен и дава безпределно въображение, което е способно да превърне мечтата в овладяна реалност. Пипи трябва да се съхрани, да оцелее в света на несигурност и тя черпи сили от въображаемият свят на справедливост, на юначество, на бащина закрила. Водейки реалистичното повествование по ръба на приказката, авторката създава сплав от действителност и вълшебство. Героите се движат леко и безпрепятствено между едното и другото, като стъпват едновременно и върху терена на реалното и върху царството на фантазията.

„Аз не искам да порасна” – целта е да естетизира, да „консервира” детския мир с неговата непокорност и житейска необремененост. Писателката ратува за ново детство облекчено от опеката на ретроградното възпитание и еснафската ограниченост.

Затова в Линдгреновото „детелюбие” някои изследователи търсят наченките на онзи израз на битниците „ сърдитите млади хора” . С екзотичните дарове на въображението и неподражаемия по скандинавски изразителен хумор тази постановка дава отговор на въпроса защо в едно кратко време книгата намира радушен прием сред малките и големи читатели.

Героят в хумористичните детски книги често пъти е по – слаб от другите или по физически дадености или защото противниците му са по – многобройни или защото социалното положение го поставя в зависимост от останалите. В някои случаи победата се обяснява с вълшебство. Детето като че ли не се интересува от това. То възприема условието без да търси причината поради, която даден герой е по – силен. В този смисъл Пипи е въплъщение на мечтата – силен и независим.

Пипи прави винаги чудатости. Като се връща от някъде върви заднешком, тъй като уж е видяла да вървят хората в Египет. Лъже, че е видяла как хората в Индокитай ходят върху ръцете си. Когато я хващат в лъжа, признава, че говори небивалици, защото подражава на жител на Белгийско Конго, където никой не говори истината. „Там по цял ден лъжат. Започват в седем часа и продължават до залез”. Пипи е непослушна, находчива, остроумна, притежава необичайна физическа сила. Романът разкрива привлекателният свят на детството, в който и несполуките причиняват забавления, и в неприятностите има радост, и в малките лъжи има много истина. Романът е изграден върху постоянен низ от приключения. Фабулата е интригуваща, художествените образи – ярки и плътни, необичайното става възможно. Въображаемото допълва това, което животът не може да даде. Произведението е наситено с житейска мъдрост и реализъм.

Цялото творчество на Астрид Линдгрен съдържа житейски мъдрости, свежо художествено виждане, чувство за хумор и умение за незабавно фабулиране. Това прави произведенията й привлекателни за малките читатели, които се приобщават неусетно към света на благородните нравствени стремежи и красота.

„Който и да чете тази книга, не може да не бъде заразен от очарованието на детството. Може да се смее неудържимо, може да се наскърби, но в последна сметка ще почувства богатството на живота, какъв необикновен дар е детството. Та какво друго е Пипи, това малко шведско момиченце с невероятна сила жизненост и доброта, ако не един негов своеобразен символ? Има ли нещо по – хубаво от неговия свят на игри и палавства, на предано другарство и смели приключения, на шеги и мили занимателни измислици, и каква душевна чистота, каква влюбеност в хората, в справедливото и доброто! Чудно ли е тогава, че малките герои на книгата в нейните последни страници не искат да порастват, не искат да напуснат този вълшебен свят…”.

Астрид Линдгрен има своеобразната дарба да съчетава романтичната условност и полет на въображението с битова достоверност и приземеност, да се долавя тънкият хумор, социална острота и внушения.

„Защо пиша за деца. Въпреки своите години аз имам чувството, че в гърдите ми тупти сърце на седем годишно хлапе …Може би това е основната причина …Пиша, за да развлека себе си и онова немирно, което дете все още продължава да живее в мен! „


^ „НЕПОСЛУШНОТО” ДЕТЕ – АНАЛОЗИ И СЪВРЕМЕННИ ПРОДЪЛЖЕНИЯ


КАРЛСОН


Един седемгодишен читател възкликва: „ Карлсон е точната противоположност на Пипи: Пипи иска да дава, а Карлсон иска само да взима”.

„Карлсон, който живее на покрива” е първата част от трилогията за дебеличкото, самоуверено човече с перка на гърба. Книгата излиза през 1955г. През 1962г. излиза втората част – „Карлсон от покрива отново лети”, а третата – „Ето го Карлсон от покрива” е публикувана през 1968г.

При появата си и този герой, както и Пипи Дългото Чорапче, предизвиква спорове сред литературните критици и детските психолози. Но как се появява той на бял свят?

В предговора на книгата си „Измишльотини” /1971г./ самата Астрид Линдгрен споделя как се е появил на белия лист красивият, прилично дебел мъж в разцвета на силите си.

„Моя приятелка от Смоланд веднъж ми рече: „Ама че глава имаш, пълна с всякакви измишльотини…” Тя с интерес ме огледа, сякаш виждаше как отвътре главата ми бъка от измишльотини, една връз друга, като щуки в застояла вода, готови да изскачат от водата…”

Всъщност, както и при Пипи Дългото чорапче, името се появява най – напред. То е дадено на авторката от едно дете, което е искало към него да се прикачи приказка. Пак това дете е поискало приказка и към друго име, Господин Лилюнкваст, който е малък и симпатичен летящ чичко, който посещавал малчуганите, ако край тях не се мяркат възрастни. И детето получава приказката си – „В страната на здрача” .

Години по – късно Господин Лилюнкваст,който вземал малкия болен Горан в прегръдките си и всяка вечер се носи над Стокхолм, търсейки приключения, се завръща, но вече изцяло променен. И какъв е станал само! Непоносим и самоуверен дотам, че направо отблъсква! Естествено той е на друго мнение: счита себе си за красив, умен и прилично дебел симпатяга, храбрец в разцвета на силите. Но това изобщо не е онзи Господин Лилюнкваст и следователно трябва да се казва и по друг начин. Ала защо тъкмо Карлсон от покрива?

Когато Астрид Линдгрен била малка много обичала да ходи при обущаря с обувки за поправка, защото на стената в работилницата му били закачени две страховити цветни литографии, които много са я привличали. Едната представлявала поредица от изображения на злощастията, сполетели пророка Йона, който трябвало да проповядва в Ниневия, но вместо това го налапал кит. Другата изобразявала огромна змия стиснала клетник в смъртоносна прегръдка. Обущарят, на когото принадлежали тези литографии, се е казвал Карлсон. Името е допаднало на писателката и когато трябвало да даде ново име на Господин Лилюнкваст, то възкръснало в съзнанието й. Така се ражда Карлсон, без да има нищо общо с добричкия обущар.

Ето такава е историята с името на Карлсон!

Според повечето от литературните критици и детски психолози Карлсон е образ на безграничния егоизъм и самодоволство, на стремежа да се изпълнят собствените желания. Той е като по – лошото разглезено дете – така е натъпкан с недостатъци.

Подобно на Пипи, Карлсон е израз на човешкия стремеж към приключения, на „непослушното” дете към копнежа за свобода, на подсъзнателното желание на всеки от нас да бъде безотговорен, безгрижен, егоистичен. Той е олицетворение на мечтата за власт, за удоволствия, да се държим по начин, който ни харесва без да се съобразяваме с каноните, тайния копнеж да бъдем най – красивите и най–великите на света.

Немският изследовател на детска литература Малте Дарендорф твърди, че книгите за Карлсон имат терапевтичен ефект.

Подобно на Пипи – „сянката” на Томи и Аника, Карлсон е „сянката” на доброто дете, тъмната, „лоша” страна на личността. Опитът е доказал значението на срещата със „сянката”. Това, което човек подтиска у себе си, оживява в света на фантазиите. Осъзнавайки комичното в забранения тип поведение помага на детето да понася ограниченията на реалния живот, прави го по – поносим. Според Дарендорф, Астрид Линдгрен допринася значително за създаването на нова естетика в детската литература. Тя не се опитва да обясни несъвършенството на света, а да посочи начина, по който да се справим с него.

Самата писателка винаги е била противник на подобни анализи и в една своя реч, произнесена пред Конгресната библиотека в САЩ заявява: „Понякога можете да получите и научни интерпретации на произведенията си. Написала съм една книга, наречена „Карлсон, който живее на покрива”. Познайте в какво беше обвинен този Карлсон? Преди известно време шведската преса представи един психолог, който бил написал докторат върху Икаровия комплекс. Той преобърнал наопаки цялата шведска литература, търсейки писатели с Икаров комплекс. И кой бил най – подходящ? Аз, разбира се. Защото Карлсон лети като малък Икар над покривите на Стокхолм. А знаете ли с какво se отличавал индивидът с Икаров комплекс? Първо – наслада от летене на високо, второ – удоволствие от дълбокото падане, трето – наклонност към пиромания и четвърто – подмокряне в леглото. Е, бихте ли ме поканили тук, ако знаехте всичко това?”.

По този начин Астрид Линдгрен отново заявява позицията си, че не е редно да търсим „ какво е искала да каже авторката” , защото тя самата го казва и то не еднократно:

„Това, което знам за хората, дължа на огромния си интерес към тях. А от всички хора смятам децата за най – интересни, с тях се разбирам най – добре. Затова мисля, че притежавам интуиция за чувствата и мислите на децата. В книгите ми няма никаква философия. Пиша, за да забавлявам детето, което живее в мен, и мога само да се надявам, че така доставям радост и на други деца.”

Карлсон е първият герой на шведската писателка, който попада в т.нар. Източен блок. В СССР това се случва през 1957 г. Сред руските деца той става най – популярният детски герой.

„Карлсон от покрива” бил публикуван в огромен тираж. Имало възрастни, които го възприемали като истински малък дявол. Децата и младите хора били луди по него, въпреки че Карлсон бил неузнаваем в преводна форма. В интересното съчинение на Стефан Скот можем да видим каква трудност е представлявало да се намерят на руски значението на думи като „swiveleves” /разноглед, въртящ очите си/ и др.

Друга причина популярността на Карлсон да нараства на Изток е факта, че той е бил записан и четен по радиото, бързо е направен на филм, също толкова сполучлив. Още съществува въпросът: „Кой вятър на свободата и какви скрити желания събужда Карлсон в едно общество на репресии?”

„Карлсон, който живее на покрива” излиза през 1955 година – година след публикуването на сериозния „Мио, мой Мио”. Самотата е основния проблем в книгите за Карлсон. Тя се явява посредством третото, най – малко дете на семейство Свантесон. То е обичано, но въпреки това е самотно. Брат му и сестра му – Босе и Бетан, са винаги заедно. Дребосъчето иска да има куче, да има някой за когото да се грижи, да играе, да премахне чувството на самота. И тогава се появява Карлсон, минавайки с трясък през отворения прозорец.

Дребосъчето живее в жилищен блок в Стокхолм. На същия блок на покрива до комина живее и Карлсон, който си има своя собствена малка къща.

Карлсон е труден да бъде определен както като жанр, така и като анализ. Както Пипи и Емил, така и Карлсон е движеща сила когато се отнася за игри, шеги и закачки. Карлсон принадлежи към света на приказките с техния неочакван край. Въпреки че, чрез него ние не се отдалечаваме от реалния живот. Реалността е доста осезаема. Всички тези долитания и отлитания на летящото човече в и около жилищната сграда на една съвсем обикновена улица в Стокхолм. Той броди спокойно на около, оживява ежедневието на Свантесон, а в последствие става напълно реален дори за майката, бащата, брата, сестрата и приятелите на Дребосъчето. На рождения ден на Дребосъчето те неочаквано се натъкват на дебеличкия стар човек с перка на гърба, който досега са считали за измислица на най - малкия член на семейството. Карлсон мистифицира дори и пресата в третата книга от поредицата. Пресата подозира, че обектът летящ над покривите над къщите може да е „летящо буре”.

Книгите за Карлсон се разгръщат от модерните технологии до приказките и историите за духове. Летящия чичко гледа доволно на себе си, като на „моторизиран дух”, див и красив, и ужасно опасен.

Дребосъчето пита и се съмнява, чувства се лекомислен и се притеснява докато тече забавата. Но върху Карлсон няма и най – малък ефект тези негови терзания. Карлсон е като находчив, деспотичен приятел, който се отплаща с ефектното изнудване – „Тогава няма да играя” – ако Дребосъчето му откаже нещо. Много деца се разпознават в това сърдито, опърничаво отношение, което заплашва да ги изключи от радостта на играта. Карлсон не е обикновен приятел. Той успешно успява да живее авантюристично, без да се съобразява с другите, но искайки те да се съобразяват непрекъснато с него. Карлсон, може да се каже, че е малък дявол. Но въпреки това, той, както и другите герои на Астрид Линдгрен имат за цел да радват, точно когато животът е тъжен и празен. Карлсон е избрал Дребосъчето, който е част от едно най – обикновено семейство, с най – обикновени навици. Именно ежедневната рутина променя Карлсон. Той причинява експлоадирането на парната машина, прави наводнение, превръща завесите в стаята на Дребосъчето в мръсни парцали…

Усилията на Карлсон водят до разруха, обстановката е изпоцапана, а всекидневието е изложено на риск. С други думи, Карлсон провокира хаос, в друг, различен смисъл от този на Пипи Дългото чорапче. От хаоса на Пипи произлиза нещо съграждащо, стимулиращо живота, докато закачките на Карлсон са с разрушителен край. Но въпреки това той високо и ясно декларира мнението си: „Това е просто суета” .

Ларс Бакстром пише: „Карлсон е един инфантилен възрастен, напълно погълнат от себе си. „Утопията причинена от Карлсон е раят на безотговорността. Предложението на Карлсон е Дребосъчето да бъде възрастния, да му позволява да играе и да прави опасни неща.

Бакстом свързва рефрена „Това е просто суета” / на шведски в оригинал е „обикновено земно нещо” / със старата набожна концепция за живота на Земята като противоположност с този в рая: „Това е долина на беди, както често я наричат, всичко, което се случва е обикновено земно нещо”. Тук откриваме съвсем различно значение за душата в „ живота” в рая. Погледнато в тази перспектива, Карлсон се явява „ обратното на ангел” , с посланието: „Рай вече тука на Земята”. Противоположност на ангел – това трудно ще бъде някой друг освен самия Сатана, унищожител на мира и прелъстител, който иска да ни води към греха.

Чрез Карлсон Бакстром твърди, че децата спечелват „освобождение от вина, която характеризира всеки с душевна проницателност; какво става с този свят е от малко значение. Самият Карлсон е много мил със себе си, което е очевидно от представянето му: строен, високо интелигентен, разумно смел мъж” .

Алон Уикланд го обрисува по същият начин. Идеята й дошла от бузест малък човек, който веднъж видяла в Париж. Тя го направила мистериозен, но и толкова реалистичен, че сякаш можеш да го докоснеш. Да се запознаеш с някой с перка на гърба, който може да я пусне с помощта на копче на корема си – е, това наистина е изненадващ. Дребосъчето е горд и възхитен от познанството си с Карлсон и факта, че живее на техния покрив, където има зашеметяваща гледка на Стокхолм и небето! Неговите моменти с Карлсон там горе през пролетните вечери са пълни с наслаждение. Въображението на момчето натрупва впечатления и преживявания. Именно в това се състои неповторимата сила на Астрид Линдгрен – тя умее да повишава жаждата за живот.

Карлсон от покрива е характер със скорост и мисъл, подобна на тази на Питър Пан, Пясъчния човек и други създания на фантазията, които отварят нощния свят на приказки и мистерии за децата. Карлсон не зависи от време и място. Той не притежава часовник, може да тръгне и дойде по всяко време. Той е еднакво щастлив в невежеството си за малките черни решетки в изкуството на четенето, и с онази кутия, наречена телевизор.

Отчуждаването от модерната цивилизация е нещо, което Карлсон споделя с Пипи. Нейната откачена логика е продължена в монолозите на Карлсон. Диспутът за карамела, който е резултат от карлсоновото нахално дъвчене на бонбоните на Дребосъчето е добър пример за комичното, с което Пипи също изпъква. Карлсон е способен да разправя хвалебствени приказки и луди гафове, а ексцентричността на баба му не е далеч от тази на Пипи. Може да се предположи, че Астрид Линдгрен е искала да развие представата за най – сладката баба в литературата за деца.

В известна степен трилогията за Карлсон е свързана с традиционните книги за непослушни деца. Дребосъчето и летящия му приятел извършват множество лудории. Трилогията надминава книгите за Емил, най – вече защото някои от лудориите изглеждат като постижения. С техните различни тактики, с които причиняват уплах, те успяват да обезоражат крадците, влезли в къщата на Свантесон да заловят самия Карлсон.

Карлсон много се забавлява, дразнейки госпожица Рог и чичо Юлиус. Те живеят при Дребосъчето, докато майката и бащата са на пътешествие с кораб. Госпожица Рог се грижи за малкото дете. Това е ситуация, предразполагаща към хумор. И, разбира се, Карлсон се възползва от нея. Той пак е готов за лудории, без значение, че в тях се включват и такива със зъбната протеза на чичо Юлиус.

Фарсът направо ужасява възрастните, превръща ги в глупави марионетки с преувеличени, отблъскващи качества. Но това са хора, които са на определена дистанция от Дребосъчето: госпожица Рог е просто детегледачка, а чичо Юлиус идва веднъж годишно, за да посети лекари в Стокхолм.

Майката и бащата са „преместени” от историята с незначителното и странно обяснение, че са на пътешествие по море, оставяйки терена свободен за безкрайни лудории.

В кратките, луди сцени на фарса, хората тичат един след друг в непрестанна гонитба: госпожица Рог гони Карлсон, а Дребосъчето тича след тях и умолява госпожица Рог да не наранява Карлсон. Глупавият чичо Юлиус също принадлежи на света на комичното, където смешното управлява възхода на интригата. Той почти до края на книгата вярва, че вижда приказни същества и най – вече Сънчо. В тези книги, които могат да бъдат четени и от деца и от възрастни, задръжките се състоят в това, че някои неща безсрамно изненадват, а привидно изглеждат като абсурден нощен сън. Фарсът е в това, че хората действат независимо от силните си емоции. Целта на действието е смехът. И ние трябва да се смеем на и с Карлсон, на неговото безразсъдство, когато той мами, крие се и изчезва – всички тези неща трябва да са смешни. Може би ние се смеем и когато той не скрива слабостите и чудатостите на възрастните? А тези книги съдържат много разбиране. Карлсон е независим и посветен на себе си, но въпреки това, със сигурност е вярно, че той обича Дребосъчето. И Дребосъчето обича Карлсон. Хубавото в това детство е, че Карлсон харесва Дребосъчето, защото Дребосъчето обича Карлсон! След всичко, Карлсон продължава да измисля приключения, неща с които Астрид Линдгрен разчупва общоприетите навици, а крайния резултат най – често е хаос и разрушения, разбира се и много смях.

Книгите за Карлсон излизат извън карикатурата и пародията на вкоренените формалности на света на възрастния в много по – голяма степен отколкото книгите за Пипи. Полумракът на градския апартамент със стереотипното семейство осигуряват нужната среда, за да се появи точната противоположност – Карлсон.

Но Карлсон пее, пее и дори стреля с пистолета – играчка, който Дребосъчето му подари. Трилогията за Карлсон също завършва с песен:

„Нека да гърми и да се веселим,

хайде босе, бисе, басе, бисе, бум – тралала!

И на рождения си ден аз кифлички да ям,

хайде босе, бисе, басе, бум!

Да има хопа – троп, да има там – тарам

и нека всички хора да са мили с мен.

Хайде хой, хой, хой!

Хайде вой, вой, вой!

Хайде босе, бисе, басе, бисе, бум!”

По този начин завършва трилогията за Карлсон – странна смесица на войнишка песен и абсурд, и множество безобразности и приказности – това е трудната задача, която Карлсон трябва да изпълнява. Желанието на Карлсон да живее се предава и на Дребосъчето, а може би и на нас?

„Карлсон от покрива” прехвърля мост между книгите за Емил, които ни въвеждат в различна среда, област, където Астрид Линдгрен е пуснала дълбоки корени – провинциалната област Смоланд.

Създадените от писателката герои са много популярни. Един от най–обичаните е Карлсон. До такава степен, че в края на 80 – те години, по време на официален прием в чужда държава, шведският министър – председател Ингвар Карлсон чул за себе си смайващите думи:

„Вие не сте истинския Карлсон.”

Разбира се, истинският живее на покрива!


^ Емил от Льонеберя


„Емил от Льонеберя” е поредното доказателство за фантастичната дарба на Астрид Линдгрен да „ражда” измишльотини, които стават популярни по цял свят, измишльотини , които доказват, че тази жена е най – известната детска писателка на Земята.

Името на героя, както и при Пипи Дългото чорапче и Карлсон, се появява първо. Името на Емил се е появило по повод на едно хлапе, което много плачело, но което също така веднага спирало щом започват да му разказват за пакостите на Емил от Льонеберя. Така, лека по лека, героят придобива плът и кръв и започва да върши пакост след пакост, без дори Астрид Линдгрен да може да го спре.

„Измишльотините – споделя Астрид Линдгрен – са съвсем като живи – живенички хора.” Така за бащата на писателката, Самуел Аугуст, въпросният Емил е станал направо същество от физическия свят. Той дори се е чувствал негов сродник и на старческия си одър в лечебното заведение за хронично болни мечтаел за отдавна отминалото време, когато сам вършел подобни поразии в една действителност и в един свят, принадлежащи на Емил. Когато той щъкал с боси крака насам – натам из Льонеберя, Самуел Аугуст бил приблизително такова смоландско хлапе от съседно селце, макар и да не правел чак толкова големи бели. Но отварял порти, за да получи някое петаче съвсем като Емил и пак съвсем като него ловял раци, по цели сто дузини в тъмните августовски нощи. На панаири, пазари, наддавания и домашни препитвания той се чувствал досущ като Емил – и увлекателно е разказвал за всичко това.

На домашното препитване в Катхулт свещеникът пита Лина: „Е, Лина, как са се казвали нашите прародители?” А Лина отвръща, без да й мигне окото: „Тур и Фрея”. В интерес на истината това не било Лина, а съвсем друг смоландски езичник, отговорил по този начин на домашното препитване в присъствието на Самуел Аугуст и той съхранил случката в съкровищницата на своята памет, която била побрала толкова много истории и произшествия от смоландското житие – битие – това на „низините”, както спокойно и безропотно е определял сам социалната си принадлежност.

За Астрид Линдгрен, баща й е бил по – удобен от всякакъв справочник, когато е пишела за Емил. Нужно й е било например да знае колко пари са стрували разни неща по онова време, а баща й е помнел всичко. Помнел е колко точно е трябвало да плати за всяка крава, за всеки вол, когато в края на миналия век се сдобил със собствено стопанство, помнел е кой бик е престанал да мучи преди повече от петдесет години, да, наистина е помнел всичко!

Самуел Аугуст е разправял много неща на дъщеря си, но и Астрид Линдгрен не му е оставала длъжна в това отношение, когато е остарял съвсем и очите му са се замъглили, та не е можел вече да чете, тя му е разказвала историите си за Емил. Преди да почине е научил от последната книга за Емил как героят се е появил на търга в Бакхорва и понеже самият той обичал някога да прави пакости, бе останал извънредно доволен от успешните сделки на Емил там. От момента, когато Астрид Линдгрен му е разказала тази история са били минали няколко месеца преди тя отново да го посети в болница. Първото, което баща й я попитал било: „Е, участвал ли е Емил в още някой търг?”

Не, за жалост не беше!


Шейсетте години са години на фокусите и на социалния реализъм. Емил е потенциален собственик на имение и провинциален бюрократ. Дали тези два факта му позволяват да бъде забавен? Отначало критиците са в опозиция на това твърдение, но с минаване на годините всички виждаме, че тези два факта не пречат за едно забавно и пакостливо детство. Емил от Льонеберя е най – палавото момче в Швеция, а може би и в цял свят. Пакостите му са повече от дните в годината. Вместо знаме на пилона, той вдигна малката си сестричка Ида, пада от кокили право в супника на госпожа Петрел, напива прасето и кокошките…и още много други пакости. Но Емил не е само палаво дете. Той е и отговорен човек, възпитан в нормите на благоприличния живот. Знае кое е лошо и кое не е. Често подбудите му са с добри намерения, но просто изпълнението е…

Но има и случаи когато всички разчитат на Емил. Така в една страшна зимна нощ никой не смеел да откара болния ратай Алфред на лекар, а Емил впряга шейната и тръгва сам срещу виелицата и в крайна сметка спасява своя добър приятел.

За разлика от книгите за Пипи и Карлсон, тези за Емил звучат сякаш по – истински, по – близки до действителността. Пипи си няма родители, живее сама с кон и маймунка – нима това е възможно, нима това е реално? Карлсон има перка на гърба и може да лети над цял Стокхолм – това е фантастично, това е забавно, но е и реално. Докато Емил си има семейство, живее в най – обикновено селско градче – той просто е малко по – непослушен от другите деца на тази възраст. Друга особеност, която го прави по – реален е факта, че той пораства и даже става председател на общинския съвет – човек, който всички уважават, човек, всяващ респект. Докато Пипи пие хапчета, за да не порасте, а Карлсон – той дали въобще съществува?

Емил има представа за добро и лошо. Той знае кога е направил някоя пакост и сам отива в бараката, където се заключва или бива заключен и започва да дялка поредното си дървено човече. Голяма част от тази си нравствена представа той е изградил на закономерността „опит – грешка”.

„Емил от Льонеберя” е книга, която ни изпълва със смях и може би малко завист – сигурно няма дете на тази Земя, което да не завижда поне малко на Емил за пакостливото му детство.


^ „НЕПОСЛУШНОТО” ДЕТЕ – АНАЛОЗИ И СЪВРЕМЕННИ ПРОДЪЛЖЕНИЯ

ПИТЪР ПАН


Авторът на Питър Пан Джеймс Матю Бари обича да гледа лудориите на децата в Кенсингтън парк. Може би поради причината, че той не можел да има деца. Тогава в неговата глава се ражда образът на вълшебното момиче, което иска винаги да си остане дете. За първи път Питър Пан се появява в книгата на „Бялата птичка” /1902г. /. Две години по – късно един лондонски театър поставя новата пиеса на Джеймс Бари „Питър Пан или момчето, което не иска да порасне” .Успехът й е зашеметяващ. Питър Пан се превръща в символ на трепетно щастие от детството подобно на Пипи Дългото чорапче.

„Всички деца освен Питър Пан порастват”

„Питър Пан за когото разказваха, че живеел с феите”

„Беше очарователно момче, облечено в жилчици от изгнили листа и намазано със сокове, които сълзят от корите на млади дървета; но най – очарователното нещо у него беше, че той имаше млечни зъби” .

Това е очарователна история за едно момче, което долита през прозорците и взима децата със себе си в Небивалата земя.

„Втората надясно и после направо до сутринта”

„Така се отива до Небивалата земя” – беше казал Питър на Уенди.

Прекрасна приказка за кръговрата на живота, за „вечните” пораснали деца. Поразителна история за тъгата и радостта, за великолепието на детството, за сънищата и реалността, за тяхното преплитане и съществуване във живота, за силата на въображението на авторовата фантазия. Това е история за неповторимостта на детството на всеки един от нас.

Историята започва като един разказ за едно многолюдно семейство с три деца. Авторът описва животът им като щастлив, до момента, в който Питър Пан отвежда децата със себе си. Тогава родителите, потънали в скръб по любимите си съществува, изчезват от повествованието. Авторът описва преживяванията на децата в Небивалата земя /Томи и Аника също пътуват с Пипи, но не се измъкват „летейки от къщи”/. Силата на повествованието на „Питър Пан” идва от противопоставянето на майчината любов и типичния детски егоизъм, сполучливо съчетани от изкусният разказвач Джеймс Бари. Писателят умело съчетава елементи на приказното с реалното. Питър Пан – героят, за когото в детството си чуват децата, докато той не се появява за да вземе следващите деца в светът на приказките или Небивалата земя, която в случая е земята на детството, където прекарваме малка част от живота си, за да се завърнем малко помъдрели и малко остарели. Сюжетната линия разкрива богатото въображение на автора и познаването на детската душевност и психология, затова движението на разказа по линията приказка – реалност увлича и прави съпричастен всеки, който разтвори страниците на това вълшебно четиво. Нима цялото детство не е една приказка!

Главните действащи лица са трите деца на семейство Дарлинг – Уенди, Джордж и Майкъл. Те си имат малко необикновена бавачка – кучето Нана. Това е едно нормално семейство до момента „когато се появи Питър Пан”. Всъщност всички са чували за него, това е момчето, което живее с феите. „За него се разказваха странни истории, като например това, че изпраща умрелите деца, за да не се плашат”. Тук намираме точно описание на образа на героя и най – подходящото определение за него е вълшебен, приказен образ.

Мисис Дарлинг също беше чувала за него, но „вече като женена и разумна, много се съмняваше, че съществува такава личност. Всичко в семейството се движи като във всяко останало семейство, с проблемите и радостите на живота. До онзи петъчен ден, който майката и бащата не могат да забравят – денят, в който децата им заминават с Питър във вълшебната земя на детството. Независимо дали сме пътували или не с него до там ние сме посетили тази земя, защото всички сме били деца. В детската глава Небивалата земя има различни очертания.

„В Небивалата земя на Джон например имаше лагуна и над нея летяха фламинга, по които Джон стреляше, а Майкъл който беше много малък имаше само едно фламинго и над него летяха лагуни. Джон живееше в една обърната лодка. Майкъл имаше вигвам, а Уенди къщичка от изкусно съшити листа. Джон нямаше приятели, Майкъл имаше приятели нощем, а Уенди имаше малко вълче изоставено от родителите си.”

Това е метафорично определение на земята на всяко дете. Тук е събрана представата на всяко дете за земята където има само приключения.

„Ние също сме били там.”

Когато трите деца се отправят на път към Небивалата земя те не знаят как изглежда, но когато стигат там след „втората надясно и после направо до сутринта” се оказва, че тази земя е същата както в техните представи. Още едно доказателство, че желанията в детството имат свойството да се сбъдват.

„Странно те веднага го познаха…и го приветстваха не като нещо за което дълго са мечтали и най – после виждат, а като познато, любимо място, където се връщат, за да прекарат ваканцията.”

В тази земя са лагуната, фламингото, вълчицата с вълчетата, лодката на Джон. Това припокриване на фантазиите на децата съвсем не е случайно, то е част от очарованието на детството. Приключенията на острова са многобройни, но колкото и да са смели и вълнуващи тези приключения децата се завръщат в къщи. Образите на родителите в това време са претърпели развитие – мисис Дарлинг е загубила онази тайнствена усмивка в ъгълчето на устните си, неуловима за никого; господин Дарлинг живее в кучешката колибка на Нана. Той ходи на работа с нея, връща се с нея, спи в нея. И двамата обичат децата и тъгуват по тях. И двамата смятат, че всеки един от тях има вина за огромната загуба, но показват по различен начин мъката си. В по – нататъшното развитие на действието тези чувства на жал имат голямо значение за Питър Пан. Прозорецът на спалнята стои винаги отворен, тоест когато и да решат децата могат да се върнат.

Когато те поемат обратният път към дома Питър тръгва преди тях. Когато стига до къщата той намира този отворен прозорец и започва да се колебае.

„ – Бързо, Бамке – прошепна той – затвори прозореца, залости го. Точно така. Сега ти и аз трябва да отидем през стълбите. Когато Уенди пристигне, тя ще си помисли, че майка й е залостила прозореца, за да не я пусне вътре; и тогава тя ще трябва да се върне при мен”

Тази сцена е особено силна по отношение на познание на детската душа. Образът на вечното дете е надарен с всички положителни и отрицателни качества, присъщи на едно дете. На първо място трябва да поставим неговият егоизъм присъщ на всяко дете. Първоначално това е спирачката, която не му позволява да отвори залостеният от него самият прозорец. „Той ликува” . Но веднага след това се появява образът на майката „двете сълзи” в нейните очи.Тя стои на пианото и свири мелодията на „Уенди върни се „ . Не е възможно и двамата да притежават момичето. Питър Пан отваря прозореца и трите деца се приземяват в стаята. Обстановката е малко позабравена особено за най – малкият, който изразява учудването си от факта, че сестра му не му е майка, че доколкото си спомнят баща им не е спял в кучешката колиба. Майкъл, който вижда баща си след толкова време възкликва: „Не е толкова голям колкото пирата дето го убих” , а Майкъл виждайки баща си да спи в кучешката колиба, казва, че „той със сигурност не спеше там” кара Уенди да изрече:

„ – О, боже – възкликна Уенди, почувствала за първи път угризения на съвестта – крайно време беше да се върнем”

В този момент мисис Дарлинг се появява в стаята, както прави всяка вечер, за да погледа празните легла и ги видя . Но тя не може да повярва, защото ги виждаше там всяка вечер и накрая „ протегна ръце към своите изчезнали егоистични деца, убедена, че никога вече няма да ги прегърне наяве” . Тогава в ръцете й се озоваха те.

„Но никой външен човек не я видя освен едно странно момче, което гледаше през прозореца. То се бе наслаждавало на безброй радости, които другите деца не познаваха; но сега бе свидетел на една радост, която никога нямаше да изживее.”

Сюжетната линия по-нататък се развива като писателката проследява развитието на образите. Всяка година Питър Пан идва да я взима, докато една година не се появява. Времето за него няма значение. Животът на Уенди, която е вече пораснала и омъжена жена, нейната дъщеря която задава много въпроси. Уенди беше от онези деца, които искат да пораснат „Тя разказва на своето малко момиченце, което „имаше странен изпитателен поглед”, с който „искаше да задава въпроси. „Това любознателно дете иска да знае как майка му е летяла, всичко за Небивалата земя. Но за съжаление Уенди вече не може да „лети” и дори се съмнява, че някога е можела. Когато станеш възрастен, вече не си весел, невинен и безсърдечен. „Само веселите, невинните и безсърдечните могат да летят.”

„И след известно време дойде трагичната нощ.”

Тук появата на Питър Пан следва естественият ход на развитието на живота. Той с мъка вижда, че Уенди е пораснала и самата тя има дете. И така докато Джейн стане майка и нейното момиченце Маргарет на свой ред се сдобие с дъщеря, която пък от своя страна стане майка, Питър Пан ще се появява, за да изпълнява техните желания и така ще продължава, докато „децата са весели, невинни и безсърдечни.”

Тази книга е увлекателен разказ за прекрасните спомени от детството, за кръговрата на живота, за скъпите спомени които пазим дълбоко в душите си. За малкото тъга, с която се разделяме с детето в нас, но запазваме радостта и съмнението, че някога сме „летели”след мечтите си и те са имали способността да се превръщат в реалност. Образите в тази вълшебна приказка са ярки и трогващи, те носят силен емоционален заряд. Всички те претърпяват развитие, децата порастват, но Образът на Питър Пан, който влиза през прозорецът запазва своята цялост. Това именно е замисълът на писателя, който чрез този образ въвежда детството като вечно и във своята същност различно при всяко дете. Питър Пан е събирателен образ на децата и техните мечти. Питър Пан осигурява изживяването на детството, но винаги по различен начин. Той е детето, което не расте. Този образ е движещата сила в романа. Той изживява детството на всяко отделно дете по различен начин и именно това му помага да остане вечен.

Не е случаен фактът, че Джеймс Бари поръчва и заплаща паметник, издигнат в Кенсингтън парк. Това може би е най-подходящото въплъщение на неговият „приказен” живот. Този паметник е поставен през нощта по негова заръка, така че сякаш се е появил с помощта на вълшебство. В подножието му са изобразени деца, приказни герои и животни, а над тях към нови приключения излита Питър Пан.


^ ПАТИЛАНЦИ И ПИПИ


В българската литература за деца има огромно изобилие от такива палави непослушни герои, оставили прекрасен спомен от детството във всеки един от нас. Моето детство е запечатано спомена за една чудесна книга на Ран Босилек. Тази книга ми припомня вълнуващи спомени от детството. Това са разбира се Патиланци. Тук са най-хубавите късове от някогашните шумни и весели истории за необикновените приключения на обитателите на патиланското царство. За силата на едно художествено произведение се съди по жизнеността и внушителността на неговите герои. Произведенията за деца без ярки, привлекателни и обаятелни герои са осъдени на непопулярност. В своите патилански истории проникновеният познавач на детската душа Ран Босилек създава галерия от живи и подкупващи образи на герои, някои от които нарицателни, които тръгнаха между децата по-живи от живите като неразделна част от техният бит: Весел Патиланчо, Патиланчо Данчо, строгата и припряна, но добродушна баба Цоцолана и още ред деца и животни от сговорната дружина. С какво привличат така силно днешните деца тези страници?

В едно от писмата на Патиланчо Данчо до Смехурко, който се явява събирателен образ на децата, които обичат смеха се казва:

„Който иска детският писател да стане като патиланец с игри, смях и радост трябва да се захване. В живият извор трябва да се къпе, обич патиланска в сърце му да блика. И тогаз ще пише с радост велика!...”

Това би могло да се приеме не само като „творческо кредо” на писателя, но и като ключ за по-вярно навлизане в „тайните” на неговата сполука.

Какво ли не се случва… Нашите патиланци са с добри сърца, те са трудолюбиви, изпълнени са с енергия и воля за добри дела. Тези творби преливат от бодрост и жизнелюбие. Хуморът е добродушен, добросърдечен и не злоблив. Той сочи недостатъци, не одобрява постъпки, укорява определени навици, но на устата му цъфти една светла и доброжелателна усмивка.

„Патиланските писма” на Ран Босилек са сътворени в римувана и ритмувана проза и това усилва чувството за динамика, за движение така характерно за жизененото съдържание на тези истории.

Съвсем не случайно вмъкнах тук Ран Босилек и неговите патиланци. Ако се вгледаме по внимателно и отблизо ще открием онова жизнелюбие, което ни лъха от историята на Пипи, веселието и игрите, обичта към децата и на двамата автори, утвърждаването на свободата и тържеството на играта над всичко.

„Скоро няма да ме видите. Но помнете винаги колко ябълки има Аксел, иначе ще бъдете нещастни. Ха-ха-ха.

Със звънлив глас Пипи пришпори коня..”

Това нейно изказване прилича много на това на патиланците, че „боя се забравя”. Най-важното е действието, извирането на енергията при децата. Астрид Линдгрен познава психологията на детето, на онова извиращо от него веселие, което на моменти не може да бъде контролирано.

Пакостите и непослушанието са запазен периметър на децата. Ако изцяло не се потопим в света на детето просто не бихме могли да бъдем обективни, а това с пълна сила важи за онези, които изследват детската литература. Може би основната причина Пипи да „развращава”, а не да възпитава е неумението да се прозре истинската стойност на произведението. Тъй като героинята расте без родители това е достатъчен аргумент за липсата на контрол и възпитание. Но от друга страна изобилието от примери на деца, които растат без родители, но притежават завидна ценностна система, би ни накарало да сравним „типичното” дете, често без елементарна култура. Това естествено не е правило.

Използвана литература:


  1. Алманах детска литература за 4-ти клас, 1993 г.

  2. Бари, Джеймс. Питър Пан, С., 1997 г.

  3. Босилек, Ран, Патиланци, С., 1982 г.

  4. Брандис, Е., От Езопа до Джани Родари, С., 1980 г.

  5. Брауде, Ю., Сказочники Скандинавие, М., 1974 г.

  6. Ганчева, В., Синьо + жълто = зелено, С., 1972 г.

  7. Дяков, Т., Митология, фолклор, литература, С., 2003 г.

  8. Линдгрен, А., Братята с лъвски сърца, С., „ПАН” 2002 г.







Скачать 452,24 Kb.
оставить комментарий
Дата28.09.2011
Размер452,24 Kb.
ТипДокументы, Образовательные материалы
Добавить документ в свой блог или на сайт

Ваша оценка этого документа будет первой.
Ваша оценка:
Разместите кнопку на своём сайте или блоге:
rudocs.exdat.com

Загрузка...
База данных защищена авторским правом ©exdat 2000-2017
При копировании материала укажите ссылку
обратиться к администрации
Анализ
Справочники
Сценарии
Рефераты
Курсовые работы
Авторефераты
Программы
Методички
Документы
Понятия

опубликовать
Документы

наверх