Историята на Българската комунистическата партия се представяше за история на България icon

Историята на Българската комунистическата партия се представяше за история на България


Смотрите также:
10 години „открит форум“ в българската социалистическа партия...
Съдържание предговор...
Законодательных (представительных) органов государственной власти...
Характеристики на българската система за висше образование...
Учебна програма по История на стария свят Статут на курса: задължителен...
Методологичен подход 5 Значение на технологиите за конкурентноспособността на България 7 Фактори...
Седма рамкова програма на европейския съюз за научни изследвания и технологично развитие 65 доц...
Ебна програма по Истори ?...
Правни основи на електронната търговия в България...
Окултната сила на копието, пронизало гърдите на Христос...
Опит за обзор на досега известните доносници в българската наука...
Общ възлов елемент в тези летописи е историята на град Киев който е бил столица както н а Русия...



Загрузка...
страницы:   1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18
скачать


Стефан Цанев


Б Ъ Л Г А Р С К И Х Р О Н И К И

том 3


История на нашия народ от 1878 до 1943 г.


КРАТКО ПРЕДИСЛОВИЕ


Оттук нататък, читателю мой, трябва да внимаваме - навлизаме в опасна зона.

Древната ни история е обвита в мъглата на митовете - може да ги доизмисляш, може да ги доукрасяваш; възрожденците ни са обрамчени с ореоли - може да ги лъскаш възторжено или да ги човъркаш дребнаво; оттук нататък няма митове, няма ореоли, личностите са почти живи, ей ги на - само на крачка пред нас, само век е минал...

Рискованото ми начинание - да напиша сам цялата история на България - стана съвсем рисковано, защото, ако древната ни и възрожденска история е била пренаписвана и нагаждана всеки път към интересите на властващата политическа сила - то какво да кажа за историята ни след Освобождението от турско робство?

Тази история е била пренаписвана и нагаждана несравнимо по-грубо, защото е пролог към времето, когато през втората половина на XX век в България властваше една партия и като всяка тоталитарна партия тя обявяваше не само настоящата, но и предшестващата епоха за своя история: историята на Българската комунистическата партия се представяше за история на България.

Вършено е това без никаква милост към фактите: сложните ни отношения с царска Русия и СССР, тълкованията на различните събития, преценката на личностите - всичко е така изопачено, така фалшифицирано, така уйдурдисано - че за да се ориентираш що-годе сред мистификациите, често се налага да четеш тази история наопаки: ако се говори за диктатура - значи става дума за демокрация,ако пише терор - чети свобода, слава ли пише - чети позор, позор значи слава, предател значи герой, герой значи убиец, победата е погром, погромът - победа и т.н.

Така се стигна до обратната крайност, до обратно извращаване на историческите факти, стигна се до оглупяване от омраза.

Старах се да бъда обективен, да възстановя истината, но тъй като и на мен пристрастията не са ми чужди - въпреки юздите на мозъка, твърде вероятно е и аз да съм препуснал някъде в погрешна посока и сигурно ще разочаровам много от читателите си, други ще ядосам или ще ги разгневя, но дано причината за това да са моите грешки, а не назубрените „единствено правилни" идеи и схващания, с които е натъпкано зомбираното ни съзнание през втората половина на XX век...

За разлика от първите два тома, където в предговорите изреждах всичките си използвани източници и имената на авторите, тук няма да го направя, защото източниците сега са толкова много, че за да ги изредя, ще ми трябват много страници - а и без тях, читателю мой, книгата в ръцете ти е доста дебела.

Накрая искам отново да напомня, че моите „Хроники" не са исторически научен трактат, а поема, и неправомерни са упреците за непозволени волности, или както казва проф. Александър Бурмов за Захарий Стоянов:

^ Той много често прескача нормите на историческото изследване, така например твърде често си служи с пряка реч – очевидно е, при липсата на каквато и да е документация, че разговорите са съчинени...1

Че са съчинени - съчинени са. Противоречи ли обаче това на истината?

Аристотел казва: „Поезията предлага по-сериозно и по-философско познание от историята: историята се занимава с отделни факти, а поезията - с общи понятия, историята изобразява само това, което е станало, поезията - и това, което може да стане".2

Повече нямам какво да добавя.


Октомври 2008 г. Авторът


Забележка


Там, където разказът се води от мое име, спазвам нормите на съвременния правопис, но изписвам с начални главни букви Отечество и различните Революционни Комитети, както са ги изписвали навремето; тук-там, пак в духа на времето, употребявам винителен (родителен) и дателен падеж при личните имена и някои местоимения; в цитираните текстове (които са в курсив), запазвам правописа на оригиналите, включително и на преводите, направени по онова време - това е не само въпрос на коректност към авторите и преводачите, но и потребна езикова характеристика на епохата, а в текстовете на Търновската конституция и в някои други документи възстановявам, за внушаване на по-голяма достоверност, буквите и и ж, а също така ь и ъ в края на думите.


СЪДЪРЖАНИЕ3


17

^ КНИГА ЧЕТВЪРТА


19

Глава I. (1878-1879). Всякой робъ свободенъ става. Учредителното събрание, Търновската конституция. Какво е ставало по света в края на XIX век. Риданията след Берлинския конгрес и кой е виновен за жестоките му решения. Конспирациите на комитета „Единство" и „гимнастическите дружества". Кресненско-Разложкото въстание. Плачът на Стамболов след срещата му с княз Дондуков-Корсаков. Капитан Петко войвода срещу мистер Сенклер паша. Тъмръшката помашка република. Кой е Петко Каравелов и кой е Константин Стоилов? Консерватори и либерали. Мрачният Тодор Икономов. Страстите в Учредителното народно събрание. Защо не сме обявили република? Защо кървавият цар Александър II подарява на България най-демократичната конституция в Европа. Битката около Сената. Органическият устав на Източна Румелия. Фесът и калпакът на княз Александър Богориди - Алеко паша. Избирането на Александър Батенберг за княз на България. Ликуването на българския народ.


^ 63

Глава II. (1879-1883). Под руски ботуш. Княз Александър Батенберг, генерал Ернрот, полковник Ремлинген, генерал Соболев. Защо княз Батенберг не харесва Търновската конституция. Какво е представлявало голямото село София. Смъртта на цар Александър II. Цар Александър III срещу либералите нихилисти в България. Княз Батенберг иска извънредни пълномощия. Руският генерал Ернрот начело на българското правителство. Раждане на русофобството в България. Великото народно събрание в Свищов и суспендирането на конституцията. Репресираните от княжеската полиция либерали бягат в „република" Източна Румелия. Драган Цанков обявен от Стамболов за светец. Генерал Соболев начело на руско правителство в България. Александър III иска руска военна диктатура в България. Опитът на генерал Соболев да арестува княз Батенберг. Княз Батенберг възстановява Търновската конституция и изгонва руските генерали.


^ 97

Глава III. (1883-1886). Съединението прави силата. Княз Александър Батенберг, Стефан Стамболов, Гавраил Кръстевич. Какво става в „република" Източна Румелия. Българският Таен Централен Революционен Комитет на Захарий Стоянов. Революцията. Свалянето на Гавраил Кръстевич. Убийството на капитан Райчо Николов. Княз Батенберг: жребието е хвърлено! Посрещането на княза в Пловдив. Александър III е бесен и отзовава руските офицери. Защо султанът се радва. Сърбите нападат България. Прехвърлянето на българските войски от турската към сръбската граница - нечуван маньовър от времето на Александър Македонски и Юлий Цезар. Княз Батенберг начело на българските войски. Сърбите са отблъснати. Австро-Унгария спира напредването на българите. Александър III заплашва княз Батенберг.


^ 130

Глава IV. (1886). Начало на разединението. Княз Александър Батенберг, Стефан Стамболов, Петко Каравелов. Русофили срещу русофоби. Историята се прави от личности, а народите викат ура или ууу... Заговорът против княз Батенберг. Как е било извършено детронирането на княз Батенберг, разказано от самия княз. Стамболов започва война с телеграми срещу детронаторите. Русия се готви да окупира България. Завръщането на княз Батенберг. Унизителната телеграма на княз Батенберг до цар Александър III. Фаталният отговор. Княз Батенбергсе уплашва и абдикира.


^ 167

Глава V. (1886-1887). Докогато не се самоубие, народът няма да умре. Генерал Каулбарс, Стефан Стамболов, Олимпий Панов. Мисията на генерал Каулбарс: сваляне на българското „антируско" правителство. Александър III изпраща на помощ военни кораби във Варненското пристанище. Планът на Стамболов за отбрана. Европа гледа сеир. Русофилите подготвят бунт, който да предизвика Русия „да освободи" България от русофобите. ЦарАлександър III се готви да стане „велик княз на България". Бунтът на капитан Набоков в Бургас. Заговорът на Олимпий Панов срещу Стамболов. Бунтовете в Силистра и Русе. Потушаването на бунтовете. Разстрелът на Олимпий Панов, Тома Кърджиев, Атанас Узунов и другите. Плачът на Стамболов. Помилването на другите заговорници. „Господа, Отечеството е спасено, нека имената на предателите останат неизвестни".


^ 197

Глава VI. (1886-1891). Няма власт на Бога приятна. Стамболов & Фердинанд. Стамболов предлага българската корона на турския султан. Изборът на Фердинанд Максим-Илиан-Карл-Леополд-Мари Бур-бон-Орлеан Кохари Сакс-Кобург-Готски за княз наБългария. Посрещането на новия княз. Русия смята Фердинанд за узурпатор. Поетът Стефан Стамболов. Стамболов - министър-председател. Метаморфозите на Стамболов. Заговорът на майор Паница. Македонският въпрос. Народите трябва да се освободят сами - или да загинат. Разстрелът на майор Паница.


^ 222

Притурка към глава VI. Автопортретът на Фердинанд. Из „Цар Фердинанд. Съвети към сина".


225

Глава VII. (1891-1895). Горките тирани! Княз Фердинанд, Стефан Стамболов. Контратерорът на русофилите. Убийството на министър Белчев. Озверяването на Стамболов. Убийството на д-р Вълкович в Цариград. Предателите на Отечеството не заслужават милост. Смъртта на Захарий Стоянов. Самотата на Стамболов. Женитбата на княз Фердинанд. Всички против Стамболов. Опозоряването на Стамболов. Княз Фердинанд приема оставката на Стамболов. Хайката срещу Стамболов. Убийството на Стамболов. В деня на погребението му руският императорНиколай II приема изпратената от княз Фердинанд българска делегация. Мнението на Иван Вазов за Стефан Стамболов.


^ 261

Притурка към глава VII. Българското икономическо чудо.


263

Глава VIII. (1895-1912). Миражът „Нова Византия". Княз Фердинанд, Константин Стоилов, Александър Малинов. Апотеозът „Le roi s'amuse". Княз Фердинанд при папата. Препокръстването на престолонаследника княз Борис в православна вяра. Русия признава княз Фердинанд. Княз Фердинанд в Цариград. Миражът „Нова Византия". Фердинанд дава и отнема властта. Клането край Дуранкулак. Македонските революционни комитети. Даме Груев и Гоце Делчев. Разногласията между Вътрешната революционна организация и Върховния комитет. Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. Яне Сандански и началото на македонската вендета. Младотурската революция. Обявяване независимостта на България. Тодор Александров възстановява ВМРО. Магарешките атентати. Тайните договори между България, Сърбия, Черна гора и Гърция за война срещу Турция. Фердинанд обявява войната.


^ 313

Притурка към глава VIII. Третият (почти) златен век. Точно след 1000 години Фердинанд повтаря действията на цар Симеон Велики...


319

Глава IX. (1912-1918). От пропаст към пропаст. Цар Фердинанд, д-р Васил Радославов. Победното начало на войната. Пред Чаталджа. Фаталната атака. Опити за примирие. Подновяване на войната. Превземането на Одрин - героизъм или жертви нахалост? Съюзници - разбойници. Фаталната заповед за нападение срещу Сърбия. Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Турция срещу България. Погромът. Букурещкият мирен договор. Първата национална катастрофа. Фердинанд плаче на стълбите пред Народното събрание. Новото робство в Македония. Начало на Първата световна война. Тайна спогодба между България и Германия. Ах, тази Македония! Александър Стамболийски срещу Фердинанд. България се включва във войната на страната на Централните сили с надежда за реванш. Революцията в Русия. Пробив на нашия фронт при Добро поле. Войнишкият бунт. Радомирската република на Райко Даскалов. Потушаването на Войнишкия бунт. Ако няма абдикация, ще има детронация.Фердинанд абдикира.


^ 372

Глава X. (1918-1923). Народният трибун и заговорът на унижените. Александър Стамболийски, цар Борис III, Александър Цанков. Новият цар Борис III. Мнението на Фердинанд за сина си. Мирната конференция в Париж. Ньойският мирен договор. Пълен погром - втора национална катастрофа. Земеделският съюз и народният трибун Стамболийски. Реформите и идеите на Стамболийски. Референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. Унизителната диктатура на Стамболийски. Войната с ВМРО. Македонските убийства. Заговорът срещу правителството на Стамболийски. Народният сговор и Военният съюз. Проф. Александър Цанков. Знаел ли е цар Борис за преврата? Зверското убийство на Стамболийски.


^ 413

Притурка към глава X. Кой уби Стамболийски? Омагьосаният кървав кръг. Александър Цанков, генерал Вълков, капитан Харлаков, Тодор Александров или цар Борис III?


^ 417

Глава XI. (1923-1925). България остана без Господ. Цар Борис III, Александър Цанков. Юнското въстание на земеделците. Артилерия срещу тояги и брадви. Комунистите гледат сеир. Отмъщението на ВМРО. От Москва дават заповед за въстание. Васил Коларов и Георги Димитров. Септемврийското въстание. Бягството на вождовете във Виена. Погромът на въстанието. Конфликт на ВМРО с правителството на Цанков, изгонването на Тодор Александров и генерал Протогеров от България. Връзка на ВМРО с Коминтерна - Майският манифест. Убийството на Тодор Александров. Отмъщението на Ванче Михайлов - клането в Горна Джумая. Атентатът в „Света Неделя". Кървавият терор. Бесенето с примки. Съвестта на Александър Цанков. Замесен ли е цар Борис III в убийствата?


^ 454

Глава XII. (1926-1935). Сянката на сърпа и чука. Цар Борис III, Андрея Ляпчев, Александър Малинов, Кимон Георгиев & Дамян Велчев. Царят уволнява Цанков. Камуфлажното правителство на Ляпчев. Co кротце, со благо и со малце кютек. Нови македонски убийства. Световната икономическа криза. Народният блок печели изборите. Правителството на Малинов -Мушанов. Тоталитаризмът залива света, в България - демокрация! Лайпцигският процес и героят на века Георги Димитров. Слабостта на демокрацията. Четири заговора срещу демокрацията. Превратът на Кимон Георгиев и Дамян Велчев на 19 май 1934 г. Масонското правителство. Що е тоталитарна държава. Пречупеният кръст е сянка на кръстосаните сърп и чук. Имало ли е фашизъм в България? Ясновидецът Лулчев и Учителят Петър Дънов. Атентатът в Марсилия. Цар Борис III катурва правителството на Кимон Георгиев и поема юздите на държавата.


^ 494

Глава XIII. (1938-1943). Finita la commedia. Цар Борис III, Богдан Филов. Магарешкото перпетуум мобиле. Новите примамки. Парламентарният призрак. Богдан Филов. Молитвата на един министър. Мюнхенското споразумение. Пактът за ненападение между СССР и Германия. Да живее другарят Хитлер! Началото на Втората световна война. Хитлер ни подарява Южна Добруджа. Тристранният пакт между Италия, Германия и Япония. Присъединяването на България към Тристранния пакт. Как България обявила война на САЩ и Англия. „Новоосвободените земи" Македония и Беломорието. Царят-Обединител. Към тоталитаризъм. Народният цар. Германия напада СССР. Законна ли е била антифашистката съпротива в България? Жертвите. Окупационният корпус в Сърбия. Кой спаси евреите в България? Цар Борис в бункера на Хитлер. Загадъчната смърт на цар Борис.


^ 552

Post scriptum.


Книга четвърта


Нас ни освободиха неподготвени за новия живот. Освобождението ни бе една революция, само че отгоре дошла, от волята на руския император, със силата на руското оръжие. А през време на революционните движения, казват умните хора, се издигали нахалите, безочливите, буйните, безскрупулните.


Добри Ганчев


1878-1879


ГЛАВА I


Всякой робъ свободенъ става


Учредителното събрание,

Търновската конституция


Както пишеше едно време на железопътните прелези, преди да преминем нататък, любезни мой читателю - нека се огледаме, нека се ослушаме: какво е ставало по света по същото това време, когато ще започне нашата нова история - какво е ставало в края на XIX век?


За последен път се огледахме и се ослушахме през 1762 година, когато Паисий пишеше своята „История славеноболгарская" - тогава под свободното небе на Европа звучала божествената музика на 6-годишното дете-чудо Волфганг Амадеус Моцарт, а 27 години по-късно, през 1789-а, избухнала Великата френска революция...

(това е добър знак, че началото на нашето Възраждане съвпада с раждането на един гений и с революцията, възвестила на света девиза на всички времена: Братство, равенство и свобода);

нататък - през 1799 година се ражда Пушкин, с когото населението на света в началото на XIX век станало 880 милиона:

Китай имал 295 милиона жители, Индия -131, Русия -33, Франция - 27, Турция - 21, Германия - 14, Британия -10, САЩ - 5 (българите тогава били 4 милиона), най-големият град в света бил Гуанджоу (Кантон) - 1,5 милиона жители (колкото днешна София), най-големият град в Европа бил Лондон - 864 000, Ню Йорк имал 60 000 (колкото днешния Кюстендил);

след като бушувал 20 години из Европа, на 18 юни 1815 година Наполеон е разгромен при Ватерло и заточен на остров Св. Елена, Бетховен оглушава, през 1824 година в Гърция загинал Байрон, а Петър Берон издал своя „Рибен буквар";

през 1847 година Иван Богоров издава първия български вестник „Български орел", година по-късно Ройтер създава информационната агенция Ройтер, Петко Рачов Славейков пише своята „Песнопойка", а Уолт Уитман - „Стръкчета трева";

през 1848-1849 година Европа се взривява: избухват революции във Франция, Италия, Германия, Унгария, Австрия, Чехия;

докато ние се борим за църковна независимост (1860—1870), в САЩ бушувала Гражданската война, американецът Ричард Гетлинг изобретил картечницата, Фердинанд Каре - хладилника, Достоевски написал „Унижените и оскърбените", Виктор Юго - „Клетниците", Толстой - „Война и мир", Чинтулов - „Вятър ечи, Балкан стене";

през 1833 година е премахнато робството в Британската империя, през 1834 е ликвидирана Инквизицията в Испания, през 1861 са освободени крепостните селяни в Русия, през 1868 е отменено робството в САЩ

(като имаме предвид, че практическото ликвидиране на крепостничеството и робството е траяло години, може да се каже, че свободата над нашето Отечество е изгряла почти едновременно със свободата в САЩ и Русия, така че няма за какво толкова да ни се перчат);

през 1861 италийските държавици се обединили в Кралство Италия, през 1867 Виена и Будапеща образували Австро-Унгарската империя, през 1871 в огледалната зала на Версайския дворец в Париж Бисмарк провъзгласил Германската империя;

по време на Априлското въстание Америка се тресяла от златна треска и когато Ахмед ага Барутанлията режел последните глави в Батак, в Дивия запад, щата Дакота, някой си Джак Маккол прострелял в тила легендарния стрелец Бил Хикок Дивия, докато оня играел покер;

и накрая, докато през януари 1878 година софиянци посрещали възторжено своя освободител руския генерал Гурко, руската полиция отвеждала 200 млади революционери на вечна каторга в снежния Сибир...1


Като споменах Сибир - това може би ти е спомнило, любезни мой читателю, заплахата на княз Дондуков-Корсаков: „Млади човече, внимавайте: такива думи отвеждат в Сибир! - след като Стамболов бе извикал в лицето му:

- По-добре да не бяхте идвали да ни освобождавате, щом не сте имали сила да защитите Санстефанска България! Под турците, но заедно, ние имахме надежда за едно по-светло бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, убихте нашите надежди!"

Като научил за това жестоко решение на Берлинския конгрес, целият български народ викал същото. Откъм Родопите, Македония и Тракия се раздали тъжни вопли:

Потресоха се сърцата ни, разтрепериха се от ужас нашите жени и деца, когато се разпространи вестта, че линията, определяща границите на свободна България, раздели нас, нещастните, от братята ни и ни оставиха с потомството ни под властта на предишното кърваво зверство на турците... - пишат жителите на 22 села от Смолянско.

Всичкий блъгарский народ се зарадва, като видя, че желанията му се изпълниха и ний всите блъгаре в Македония съ силата на Св. Стефанский договор чекахме с голямо нетърпение освобождението си от беснующето още над нас турско варварство. Известията, че нашите места остават под турците без никаква гаранция за имота, живота и честта ни, ни докарва докрайно отчаяние...2 - пишат 21 общини от Македония.

О, не! - провиква се над всички охридският митрополит Натанаил. - Сърцето на човека, макар и загадъчно, но му предвещава добро или зло. До започването на конгреса всички българи от малки до големи и от последния просяк до най-големия богаташ ликуваха... Къде е другата половина на България? Къде са българите от Македония, тези страдалци на старозаветна България? Новите убийства, грабежи, насилие на двата пола и опустошенията продължават безнаказани, всеки християнин мисли дали ще доживее до вечерта, ако е доживял до сутринта, и ще доживее ли до сутринта, ако е доживял до вечерта...

Ридания, вопли, стенания, жалби, молби, просби, прошения и протести отвсякъде. Но вече било късно.


Както споменах в края на Книга трета, понякога сложните въпроси имат прост отговор.

Лорд Солсбъри, който представлявал Англия на Берлинския конгрес, казал на Константин Хаджикалчов:

- Както аз, така и колегите ми, много малко знаехме за българския народ и за неговата земя. Тогава в Берлин бяха надошли много сърби и гърци, които защитаваха своите земи, настояваха за раздялата на България, като твърдяха, че голяма част от България принадлежи на тях, като например Македония, а от ваша страна нямаше нито един делегат да ходатайствува за отечеството ви.

И наистина, гърците твърдели, че Филипопол е техен град, турците - че Филибе е тяхно, добре, че руските делегати споменали, че в Пловдив има и българи - затова Източна Румелия била обособена като спорна многонационална област.

А по-късно същият лорд Солсбъри ще каже на Васил Радославов:

- Ние мислехме, че сте руси и че Русия чрез вас ще се простре до стените на Одрин. Затуй трудихме се да ви задържим.3

Това е горчивата истина.


Още на първата страница в своите знаменити „Строители на съвременна България" ^ Симеон Радев пише:

Наистина никой народ не бе минавал с тъй бърз преход от упоението на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа.

Ударът, нанесен от Берлинския конгрес на нашата народна цялост... бе нещо невероятно, немислимо, чудовищно и въпреки официалния текст, българите все криеха в душата си някаква незнайна надежда, вярвайки смътно, че живеят в един лош сън, който скоро ще се разпилее...

Стамболов обаче никак не се заблуждавал, че това е един лош сън, и след като извикал онези свои горки думи в очите на руските генерали, тутакси препуснал от Одрин към Търново, посред нощ нахлул в книговезницата на стария си съратник от Гюргевския комитет и верен приятел на Левски Христо Иванов-Големия, събудили и Христо Караминков-Малкия, още не съмнало - отишли при охтичавия Любен Каравелов, който бил донесъл печатницата си от Букурещ, за да подкрепи с печат и слово нова освободена България, повикали там и братята Георги и Никола Живкови, за кадем поканили архимандрит Стефан Търновски, като съмнало, събрали още трийсетина души и на бърза ръка основали комитет „Единство" - целта му била ясна като името:


^ Днес, година 1878, августа 29, ние, отдолу подписаните, събрахме са с цел да размислиме като как можеме да помагаме на нашите братя в Тракия и Македония, които занапред се отделят от придунавска България. Като се взе предвид нещастното положение на нашия народ и особено на нашите братя, оставени под турско владичество, ние решихме, че е наша свята длъжност като българе и деца на едно и също Отечество да употребиме сичките от нас зависещи средства за подобрението на това положение, като спомагаме на сънародниците си, които биха се нуждаяли от нашата братска помощ... За да има yспех нашето дело, ние намерихме за нужно да основем един комитет в града Търново под название „Единство", който да земне отгоре си грижата да работи постоянно за разпространението на своите идеи навред из нашето Отечество: чрез составянето на подобни комитети, с които да бъде в сношение, и сичките тези комитети да имат една цел, за постигането на която совместно (согласно) да работят и която да бъде: Единството на всичките българе и улудшението на тяхното днешно положение.


Комитети „Единство" се пръкнали като гъби след дъжд из цяла Северна България: в Русе (воглаве с поета Иван Вазов), в Ловеч, Габрово, Горна Оряховица, Трявна, Разград, после и на юг: в София, Кюстендил, Горна Джумая, Дупница, Радомир –навсякъде и започнали да събират оръжие и доброволци, готови да пролеят кръвта си за освобождението на Македония.

По същото това време в изкуствено заченатия държавен хомункулус, наречен Източна Румелия, се появили загадъчни гимнастически дружества, в които основната спортна дисциплина, усвоявана от хилядите младежи, била стрелба с бойна пушка, всъщност това била нелегална армия, обучавана и щедро въоръжавана от руските офицери, готвеща се да прогони турските гарнизони и да присъедини Източна Румелия към Княжество България...

Начело на движението в Македония застанал не някой друг, а същият митрополит Натанаил Охридски, който, като разбрал, че прошенията и охканията няма да помогнат, събрал около себе си стари харамии, бивши опълченци, казашки атамани, югославски и полски авантюристи и в началото на октомври въстанието пламнало - първо в Кресна, после в Мораска, след това в Брезница, в Сливница и в Брезник, в Белица и Градешница, в Петричко, Мелнишко, Неврокопско - цяла Източна Македония, после въстанали Разлог и Банско - повече от 50 селища били завладени от въстаниците...

За зла участ ръководството на въстанието1 попаднало връцете на двама чужденци авантюристи - казашкия атаман Адам Калмиков и поляка майор Луис Войткеевич, започнала се между тях борба за надмощие, стигнало се до вътрешни заговори и убийства. .. (тези вътрешни борби, тези заговори и братоубийства като проклятие ще легнат над цялото македонско революционно движение оттук нататък) ...и през ноември започнал погромът. Банско било изклано - като втори Батак, като второ Панагюрище - била опожарена Кресна...

Нямало го обаче Макгахан - и светът нито видял, нито чул, че отново се убива цял един народ...

Комитската кръв закипяла в сърцето на стария (24-годишен) апостол Стефан Стамболов, повикал той русчушкия си приятел Колю Тихов (Никола Обретенов) и двамата заминали за Кюстендил, срещнали се там с митрополит Натанаил.

Ако и отец Натанаил отначало да не искаше да се съгласи да пратим емисари в Македония, които да наредят в нея комитети, каквито имаше в Тракия и България през 1876 г. - пише Стамболов, - то аз го принудих да се съгласи, защото инак нашето предприятие не ще има желания успех".

В една тъмна нощ на 15 декември апостолът Стамболов преминал от рая на свободна България в ада на поробена Македония и започнал да създава тайни комитети, които трябвало да организират всеобщо вътрешно въстание през пролетта.

Но на припрените македонци тая работа им се видяла бавна и Стамболов бил принуден да отстъпи пред старите харамии: в България били организирани четири големи чети, предвождани от войводите Стефо, Караискаки, Павле и Кара Коста, нахлули те в Македония, стигнали чак до Вардара, до Воден, до Битоля... но населението ги посрещнало, както бе посрещнало Ботевата чета. И читателят ми вече се досеща какъв е бил резултатът...

Шум обаче се вдигнал голям и руският комисар княз Дондуков-Корсаков дотърчал в Кюстендил и пратил секретаря си Олимпий Панов да намери стария свой приятел Стамболов и да го доведе при него немедленно.

Стамболов влязъл в квартирата на руския комисар по обяд, 6 часа не излязъл от там, какво са си говорили тъй дълго - не еизвестно, но по едно време Олимпий, като отворил прозореца да влезе чист въздух в стаята, Никола Обретенов, който стоял под прозореца, чул отвътре гръмкия глас на княза:

- Ще обърна топовете си срещу вас!

Било се вече стъмнило, когато Стамболов излязъл от квартирата на княза, като се приближил да го посрещне, Обретенов видял сълзи да се стичат по коравото му татарско лице, не продумал ни дума, качил се на файтона и отпрашил към София, без дори да извърне очи назад към Македония.

И повече никога Стамболов не стъпил там. И никога вече, дори като министър-председател на България, не ще направи въпрос за освобождаването на Македония чрез оръжие.


Както става ясно по-късно от дипломатическите документи, още на 26 юни 1876 година императорите на Русия и Австро-Унгария се договорили устно в Райхщад, а на 3 януари 1877 година в Будапеща Русия подписала с Австро-Унгария секретно съглашение:

Австро-Унгария се задължавала да съблюдава неутралитет в бъдещата руско-турска война, като при успех Русия си осигурявала излаз през България към Проливите при Цариград;

в замяна Русия признавала претенциите на Австро-Унгария над Босна и Херцеговина и по-нататъшния й (пряк или като сфера на влияние) излаз през Сърбия и Македония към Бяло море при Солун;

общото условие било: изключва се образуването на голяма славянска или друга държава на Балканите (която би се противопоставила на техните експанзии).

По силата на това тайно съглашение бъдещата съдба на Македония била в ръцете на Австро-Унгария и един опит да бъде присъединена към България (към руската сфера навлияние) би нарушил това съглашение, а това нарушение би довело до... и т.н. -

затова княз Дондуков-Корсаков извикал на Стамболов:

- Ще обърна топовете си срещу вас!

А след години Стамболов ще изрече страшната и загадъчна фраза:

- Македония ще бъде гробницата на България1.

Което ще се сбъдне...


По същото това време, през лятото на 1878 година, след подписването на Санстефанския договор и докато траял Берлинският конгрес, в Родопите и в Беломорска Тракия се появили турски и помашки башибозушки банди, предвождани не от кого да е, а от бившия английски консул във Варна и Бургас мистър Д. Б. Сенклер (St. Clair - каква ирония!), който се пазарил в турската армия и бил удостоен с името Хидает паша; целта на този английски паша, роден от полска майка, била да „освободи" Родопите и Беломорска Тракия от българите и да присъедини тези територии към Турция.


Филип Симидов2 ни дава твърде живописен негов портрет:

Сенклер беше роден англиец, по язик ингилизин, по вяра - протестантин-сектант, по дух - турчин, по нрав - грубомаджарин, по усмивка - германец, по наклонности - зулус, по омраза към Русия - поляк, а по кръвожадност - фанатик-мохамеданец.

Това Лондонско обществено изпарение запаса кървавата турска сабля на кръволокството, облече униформата на турския главорез, наложи феса на фанатизма и злодейството, фес червен, за да не личат по него кървавите петна от кръвта на християните в Турция, събра измета и изверга на полските изгнаници и маджарските гладници в Турция, войници и башибозуци, и всичкия тоя сбиротак той поведе тайно към Родопите под знамето на омразния полумесец...


В предвожданата от него многохилядна банда се включили и местните помаци, особено онези, които участвали преди две години в кланетата на Батак и Перущица, бандата нападала не само българските, но и гръцките християнски села, палела и колела и сигурно е щяла да успее да прогони съвсем оттам християните, ако на помощ не им се притекъл легендарният Капитан Петко войвода, който със своите 400 момчета успял в няколко сражения да разгроми бандите на Сенклер паша.


Моля за извинение патриотичния читател, че чак сега споменавам за ^ Капитан Петко войвода. Истинското му име е Петко Киряков Калоянов Каракирков, родил се той близко до Дедеагач в българското селце Доганхисар (което след Първата световна война останало в Гърция);

16-годишен, след като видял с очите си как турците заклали брат му, той хванал гората и цели 6 години четицата на малкия и неуловим войвода-отмъстител всявала страх и ужас сред турците;

в началото на 1866 година 22-годишният Петко войвода отишъл в Италия, срещнал се там с Гарибалди и двамата организирали прочутата „гарибалдийска дружина", в която имало и 67 българи

(не случайно в Рим, на хълма Джаниколо, недалеч от яхналия своя железен кон Гарибалди, се издига паметник и на Kapitan Petko Voyvoda),

предвождана от Петко войвода, гарибалдийската дружина взела участие в Критското въстание, там той получил званието капитан.

След погрома на въстанието Капитан Петко войвода се върнал в Родопите, събрал нова чета и още 12 години продължил да защитава угнетените - били те българи, гърци, турци, арменци или евреи,

и е възпят легендарният Капитан Петко войвода както в песните на българите, така и в песните на гърците, на турците, на арменците и на евреите...

Още преди идването на руските войски през 1877-1878 година той освободил Западна Тракия и обявил в град Марония република, която просъществувала цели три месеца;

през лятото на 1878 година напуснал републиката и се втурнал да спасява Родопите и Беломорска Тракия от Сенклер паша, за което вече разказахме.

И ги спасил.


По-късно обаче, в края на 1879 година, помаците от родопската покрайнина Рупчос, които участвали в бандата на Сенклер, се завърнали по селата си, но понеже след Берлинския конгрес областта била включена в пределите на Източна Румелия, те се страхували от мъстта на българите и обявили областта за независима - това е тъй наречената Тъмръшка или Помашка република, тя обхващала територията между реките Въча и Чая, спускайки се на север до село Тъмръш (което е само на десетина километра южно над Перущица), а на юг стигала до Триград и до Барутан зад Доспат, включвайки 22 села заедно с Дьовлен (Девин) и Пашмаклъ (Смолян); тази република си имала свое правителство, оглавявано не от кого да е, а от помака Ахмед ага Тъмръшлията - палачът наПерущица...


Башибозуците, под предводителството на Ахмед ага Тъмръшлия, на брой 2-3 хиляди, след двухчасно гърмение, като видели, че перущяне ся противят отчаяно, намислили хитрост: пратили две заптиета да канят и двете страни да прекъснат пушкането, селяните ся измамили и като си дали оружието, познали измамата: крушюмите хванъли да валят връз тях, а на ножовете била изпитана острината им. Много свят погинъл. На 2 майя стана последнето разрушение на Перущица, която сега е равна със земята. Предполага ся, че има до 1500 души погубени... а момите ся плениха и потурчиха...1


... другият главатар на републиката бил Ахмед ага Барутанлията - палачът на Батак, изклал там 8000 българи2, също помак.

Че въпросните палачи на българите са помаци, сиреч българи мохамедани, споменавам чак сега, клети български читателю, а не по време на зверствата, защото ме беше страх, че и най-студенокръвният българин ще се възмути и ще накъса книгата ми...

Историята ни показва нещо странно: по-често вероотстъпниците мъстят на вярващите, а не вярващите на вероотстъпниците; най-свирепи към християните са ония, които са се отрекли от Христа - помаците, както и еничарите - оказват се по-мохамедани от Мохамед.

За почуда ще спомена тук един куриозен факт, пък ти, читателю, сам прецени: да се срамуваме ли - или да се възхищаваме от себе си?


^ Беше на самия ден Св. Богородица, 1883 г. [7 години след клането в Перущица], на мястото на Бяла черкова, в Родопите, гдето се осветяваше новопоправеният стар манастир, разрушен от турците още по онова време, когато се почнало потурчването на сегашните помаци (1600-1660 г.) - пише Захарий Стоянов3.

По причина на осветяването бяха се стекли много гости от цялата Рупча, имаше мнозина и от Пловдив, тук беше пловдивският митрополит, музиката, войска, жандарми, началници, офицери и пр. Множеството надминаваше числото 3000 души.

^ Покрай другите гости настоятелството на манастира беше поканило и много помаци от околията, в това число и Ахмедаа, при когото отишла особена депутация. Които бяха ходили при него и го знаеха, уверяваха, че той няма да дойде - боял се да не му отмъстят за стари грехове.

Божествената служба беше се привършила вече, грамадно хоро се люлееше на поляната пред манастира, когато пристигнаха пратеници, които известиха на висок глас, че агата е пристигнал до чушмата.

Ахмедаа иде!" - се носеше от уста на уста, хорото се развали, гайдите млъкнаха, всички се обърнаха към чушмата, мнозина помислиха, че скандалът е неизбежен, тълпата ще направи своето.

А Ахмедаа се приближаваше, възседнал на черен ат, облечен в юзбашийска униформа, със сабля, револвер и няколко рудбета на гърдите. Свитата му се състоеше от 15-20 души левент помаци, високи като елите на своите планини. Те бяха въоръжени om пemume до зъбите, с по два револвера, с винчестер пушки, които стискаха в лявата си ръка, а дясната им стоеше сложена върху дръжката на дългите им ятагани.

^ Най-малкият знак за нападение от страна на българите - и острилото на ятаганите щеше да блесне по въздуха, винчестерите щяха да запукат...

Но чудо. Наместо нападение и оскърбление българите селяни, мъже и жени, посрещнаха агата, като че той да бе там господар, пак техен кърсердарин. Дордето си подаваше едната ръка да му я целуват беловласите старци и стари баби, той бе принуден да подложи и другата...

^ Смешно е да се предположи даже, че българите правеха това от страх - заключава Захарий Стоянов.

След това радушно посрещане, скъпи читателю, Ахмед ага Тъмръшлията, палачът на Перущица, бил богато нагостен и пр.1

А поборникът за народна свобода Капитан Петко войвода умрял след Освобождението в мизерия и немилост, гонен и затварян не от кого да е, а от друг наш поборник засвобода, за когото ще стане дума в момента...


Стамболов се върнал в Търново, където вече се събирали депутатите на първото българско Народно събрание, което трябвало да учреди реда и правилата, по които да се управлява новата българска държава, затова го нарекли Учредително събрание.

Депутатите, на брой 229 души, се делели на три категории:

24 били назначени от руския императорски комисар – чорбаджии, синове на заможни семейства, изучени в Русия или в Европа, и разни бивши членове на турски учреждения;

117 влизали по право: 105 били представители на губернските, окръжните и градските административни съвети и на съдилищата (назначени преди това на тези постове също от руския императорски комисар), 12 били представители на висшето духовенство – българските владици, еврейският равин и турският мюфтия;

88 души били избрани пряко от народа – учители, еснафи,селяни и попове.

(В скобки искам да отбележа за радост на днешните патриоти, че в това първо българско Народно събрание имало 14 турски депутати - долу-горе колкото са и в днешното Народно събрание. За присъствието на жени тогава не можело да става и дума.)

Освен депутатите от Княжество България, в Търново пристигнали депутати и от Македония, от Южна България, от Одринско, от Трънско и прочие, но те нямали право да участват в Събранието, нарекли ги депутати сираци2.

(Такъв депутат сирак бил и Стамболов, представлявал той няколко общини от Македония.)

Но преди да се открие официалното Учредително събрание на 10 февруари 1879 година, по една покана анонимна (не е трудно да се досетим кой е бил авторът), която канеше всичките народни представители на заседание в училището „Св. Никола", на 8 февруари стана първото заседание.

^ Присъствуваха повече от триста души, освен депутати от Княжеството бяха и депутатите от другите български земли - „депутатите сираци".

Тук, в това заседание, присъствуваха и някои драгомани на европейските агенти, които следяха всичките движения и разисквания на депутатите, тук присъствуваха и кореспондентите на някои европейски вестници, между които се забелязваха кореспондентът на в. „Standart" г-н Фицджералд и тоя на в. „Times" г-н Грант.1

Така в Търново започнали да действат едновременно две народни събрания: официалното събрание - заседавало в бившия конак, а неофициалното - общонародното събрание – заседавало в училището при църквата „Св. Никола". Второто събрание, както ще видим, диктувало атмосферата и споровете в първото.

На дневен ред в „Св. Никола" бил болезненият общонационален въпрос.

Всичките онези над 300 официални депутати и депутати сираци са били преинтересни личности, скъпи читателю, за всекиго от тях може да се напише книга, но моите възможности в случая са ограничени, ще те запозная само с десетина от тях, а другите, за съжаление, ще трябва да натъпча в унизителната графа „и други".

Покрай познатите ни отпреди фигури на ^ Петко Рачов Славейков и на Драган Цанков (герои от черковната борба), на хаджи Иванчо хаджи Пенчович (който подписа смъртната присъда на Левски), на русчушкия митрополит Григорий (предателят на Червеноводската чета) и на първия наш екзарх Антим I...


При избухването на Априлското въстание, гонен от страх и следвайки повелята на апостол Павел: Всяка душа властем придержащим да повинуется; нест бо власт, аще не от Бога: сущая же власти от Бога учинени сут; темже противляйся власти, Божия повелению противляется2 - екзарх Антим I подписва най-позорното възвание на българската църква към българския народ:

,,Ми се надеяхме, че тия Боговдъхновени думи, които са управлявали досега поведението на благочестиви български народ към Богохранимата османска държава и са го предпазвали в разстояние на пет века от злочестините на обществени смущения и междуособни терзания,ще го предпазят и в тия смутни времена;

но със сърдецна болезън ми внезапно се научихме, че се явши злонамерени и зловещи хора, чада на сатаната, които за свой интерес сеят ненавист против османските населения, с които наши народ в разстояние на пет века е живял задружно в добра хармония...

Ний изпълняваме прочее най-свещена длъжност, като ви увещаваме от дълбочината на нашето отеческо сърце да пазите себе си от всякои явни и тайни внушения и побуждения, които би се стремили да ви отклонят от прави на верноподаничеството път и като се повинувате и покорявате на властите, да се молите непрестанно за здравето и дългоденствието на Н. И. В. султан Абдул Азис Хана, комуто да подаде Господ мирно царство, та и ми в тишината му да поживеем тих и мирен живот.

^ 28 априлия 1876 лято спасение, Антим, екзарх български.


Писал е дядо Антим това възвание в деня, когато ордите на Хафъз паша нахлули в Панагюрище и набождали върху щиковете си пеленачетата от люлките, подмятали ги във въздуха, набождали ги отново и ги захвърляли върху главите на майките им... 3

но за негова чест, след като научил за тези зверства, той застанал начело на 12-членна делегация, която протестирала пред Високата порта, защищавайки хилядите жертви,

поради което бил обявен за враг на империята, бил свален от екзархийския престол и изпратен на заточение в Мала Азия...


.. .покрай тези достолепни и побелели персони се мяркаше живата и екзалтирана татарска фигура на Стефан Стамболов.

^ Твърде млад още, почти юноша на изглед (той не можа поради това да влезе в Учредителното събрание), той се губеше отначало между толкова именити и учени лица.

^ Въпреки широката известност, която бе добил като наследник на Ботева начело на народните въстания, той не показваше още никаква лична амбиция.

Скоро обаче неговата рязка личност се очерта релефно помежду другите. Пламенното слово... жарът, с който внасяше своите речи... решителността на неговото сурово лице, неволното заповедничество на жеста, тази инстинктивна самоувереност, която той не можеше да обуздае и която се налагаше неусетно... всичко това привлече върху него вниманието на всички.1

Дядо Славейков казвал за младия Стамболов:

- Това момче, като говореше, от устата му пламък изскачаше. 2

Още върху две личности, непознати нам досега, искам да обърна вниманието ти, читателю, защото в близко бъдеще те ще дърпат юздите на младата ни държава.

Единият от тях е Петко Каравелов, довчера никому непознат, без никакво народно минало, без заслуги - пише Симеон Радев; през своето пребиваване в Русия той живя съвсем откъснат от своето Отечество и равнодушен към неговата съдба; след едно отсъствие от цели 20 години никой в България не бе чувал за него. И с Любена впрочем не изглежда той да е имал близки отношения3

По всяка вероятност Каравелов дружил с нихилистите, но истинско участие в заговорите сигурно не е вземал. Нихилист не, но подобен на нихилистите по своя рязък тон, по презрението към чуждите мнения, по мрачния романтически изглед на лицето си, по ръкомаханията си, по дългата си коса, разрошавена брада и нечистите си дрехи.


Добри Ганчев4 отишъл една сутрин да търси Стамболов, който живеел в квартирата на Каравелов, и описва следната жива картина (забранено да се чете от учителки по история!):

Сложена е къщичката на самата земя. Подът измазан с жълтеникава пръст. Наместо кревати две дървени магарета, а върху им дъски. Матраци от груб кеневир, из който проглежда нечистата измачкана слама.

Каравелов се мие сам, няма кой да му полива. Ибрикът пръстен, дори негледжосан. Налива от него в едната си шепа, плиска по очите. Налей-плисни, налей-плисни. Мие само очите. Сапун не видях. Две-три плискания, тоалетът му готов.

Руските нихилисти от онуй време не смятаха, че чистотата е задължителна за сериозните хора, нито приличното облекло. Солидният мъж държи на духа, на ума. За тях трябва да се грижи. Тях да краси.

Студентите нихилисти от онези времена носят дълги, нестригани от месеци рошави коси, неподстригвана, несресана брада, непрана риза, често от цветна материя, да не личи кирта по нея. Колкото по-мръсен, толкози по-моден. Времето бе таквози.

^ По облекло, по външност Каравелов цял живот си остана нихилист.


Такъв той се върна подир освобождението и лесно е да си въобразим какво странно впечатление трябва да е произвел върху българите - продължава Симеон Радев.

За русите обаче той бе една родна фигура. Когато се яви в Главната руска квартира, там го посрещнаха като свой човек. Гражданското управление го назначи вицегубернатор във Видин. Когато се отвори Учредителното събрание, Каравелов бе председателствующ Търновския губернски съвет и любимец на русите.

Каравелов веднага застана начело на либералите. Един човек no-учен от всички други, знающ право, политическа икономия, социология, философия, неизчерпаем с научни идеи, неизтощим с цитати, готов да приведе в защита на една теза безброй имена на авторитети:

^ Беджехот, Блюнчли, Мил, Бастия, Бентам, Канинг, прочути автори като Рикардо, никому неизвестни като някой си Пудра1, мислители от всички времена и от всички науки, като почнете от Аристотеля до Гамбета и от Буда до Гладстона.

Другата личност е човек твърде млад, 26-годишен, с една година по-възрастен от Стамболов – ^ Константин Стоилов, за разлика от пропъдения семинарист Стамболов, Стоилов е високообразован: завършил е английския Робърт-колеж в Цариград, Юридическия факултет на университета в Хайделберг, след което изучава гражданско право в Париж.

Той имаше престиж на светски човек, расъл в Европа, произхождението му от голямо семейство, учеността му, съчетана с един удивителен за неговата възраст здрав разум, със своя мелодичен глас, с изящния си език, с красивите си жестове - всичко настройваше хората симпатично към неговата личност...2

За да добиеш пряка представа за разността на стила на тия двамата, предлагам ти, читателю, откъси от речите им на една и съща тема, произнесени в Търново по едно и също време.


Константин Стоилов:

Голямо вълнение се забелязваше между народните представители, които се събраха тук, голям страх ги обладаваше - и не е чудно: всички чувстваха, че стоим на прага на важна епоха, че сега ще да се направи една крачка, която ще бъде пълна с последствия за бъдещето на народа ни; всички виждаха, че черен облак грози над небосклона на Отечеството ни.

А идем ли по-далеч, в тая красива земя, въз жертвите на която нашата свобода се създава, идем ли по-навътре в тази драга част от нашето Отечество, на която се запрещава даже да носи името „България" 3 - това скромно име, което нам е толкоз мило, - то гробната тишина, която срещаме, потвърждава още повече нашите страхове.

^ Истина е, че небето там е тъй синьо и слънцето грей тъй весело като преди години, но те осветляват сега само развалини;

тревата расте пак тъй пъстро като преди години, но тя покрива гробищата на оние, които щяха да бъдат наша гордост и които са причина на това, що сега имаме;

^ Марица тече все тъй тихо като преди години, но с шумтението й се смесват плачове и охкания...

Преминем ли оттук в Македония, зрелището, което срещат очите ни, е неописуемо. И там вече има поборници и герои на народното единство и свободата, но там тоже се повтарят в по-голям размер сцените на Батак и Перущица.

Като гледаме известията, които ни идат от тази част на Отечеството ни, неволно си мислим, че следующите стихове на безсмъртния Данте, начертани над входа на ада, като че са писани за Македония:

^ О, вий, кои прекрачите тоз праг,

надежда всяка тука оставете!"


Стефан Стамболов:

В Берлин разсякоха България, разсякоха нашето мило, драго, цяло Отечество на пет части! Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимост повече от 50 хиляди жертви–мъченици; нас – чиито полета, пътища, усои и кътища се покриха с пепел, кости и сълзи! (Общо вълнение и сълзи.)

^ И сега те ни канят да пристъпим – не, да допълзим до оная троха, която берлинските джелати благоволиха да ни подхвърлят.

Где са, господа представители, где са нашите мили градове Ниш, Пирот, Враня и Лесковац? – Дадени на сърбите.

^ Где е Тулча и Добружда? – Дадени на Румъния.

Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара Загора и Карлово – елмазите на нашето Отечество? – Отцепени от нас чрез турски гарнизони.

^ Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето Отечество? Где?

Мъчно. Мъчно и боли...

Защо ни е нам тая свобода? Не! По-добре е, господа представители, да бъдем пак роби, както бяхме, но да бъдем една нация в едно Отечество, способни и жизнени да водим борба и да прогресираме. Ние искаме - и трябва да го кажем високо да ни чуят всички:

или всички българи свободни да бъдем в една независима държава, или всички пък роби!

Нека не приемем Берлинския договор! Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели (обръща се към дипломатите, които там присъствуват):

- Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно... Дайте ни нашето общо Отечество!

Димитър Маринов, жив свидетел на тези събития, пише:

^ Ораторът спря. Той беше блед. Дядо Антим го повика, прегърна, целуна по челото и каза:

- Бъди благословен, мое чедо, от Бога и от всичките ни светии!...


И тъй, общонародното събрание в училището на църквата „Св. Никола" трябваше да реши: да се разтури Учредителното събрание, с което да се демонстрира официално несъгласие с решението на Берлинския конгрес, или да присъствуват всички при отварянето на Събранието, но веднага да се пристъпи към разискването на „всенародния въпрос" и докато не се реши този въпрос, да не се пристъпва към разглеждането на Органическия устав.1

Долу-горе така и станало. След като негово блаженство бившият екзарх дядо Антим I бил избран за председател, а за подпредседатели - Петко Каравелов и Тодор Икономов, в Събранието започнали безконечни и горещи прения: дали да се напише мемоар до Великите сили, или да не се пише, ако се пише - от името на Събранието ли да се пише или пък неофициално?

Още първите дни, при обсъждането на общонационалния въпрос във и вън от Събранието, депутатите се разделили рязко на два противоположни лагера с противни възгледи2: лагера на „старите" (консерватори) и на „младите" (либерали).

За куриоз: „старите" оглавявал 26-годишният Константин Стоилов, а сред „младите" се перчели беловласите Петко Рачов Славейков и Драган Цанков.

Има още един куриоз, или както казва Добри Ганчев, една мъчно обяснима наглед неразбранщина: водителите на консерваторите (Стоилов, Греков, Начович) са западни възпитаници, тези на либералите (Каравелов, Драган Цанков, Стамболов) – от Русия. Излиза, че либерализмът иде от абсолютическа Русия, консерватизмът – от либералния Запад.3


Към консерваторите се числял и ^ Тодор Икономов (той не е учил в чужбина), току-що избран за подпредседател. За него аз споменах мимоходом в предишната книга, когато разказвах за дядо Йосиф Соколски, коронован от папата за патриарх на униатската ни църква (тогава Икономов, 20-годишен, привлечен от Драган Цанков за униатското дело, служел като дякон при дядо Йосифа).

Съжалявам, че и аз натиках този странен човек в графата „и други" (а той няма други подобни на себе си), затова искам да кажа тук за него няколко допълнителни думи.

Просветител, антиреволюционер, вярващ на думите, а не на оръжията, Тодор Икономов предпочитал дуализъм с Турция, отколкото освобождението ни с външна сила, смятал, че подарената свобода е пагубна (благодарността, читателю, е полуробство);

твърдял, че не сме подготвени за свободата, че нямаме хора, научени да управляват, и по-добре ще е да се освободим по мирен път след 10-20-30 години - тогава Великите сили не биха имали право да се намесят в съдбата ни;

след Освобождението, след решението на Берлинския конгрес, предложил нещо абсурдно, но далновидно: да се отречем пред Европа от излишните права на Княжеството и да приемем правата и положението на Румелия, в замяна на това да поискаме простирането на тия същите права и над Македония, като тия три части се съединят в една автономна област1 -

така след време, рано или късно, ^ Княжеството, Румелия и Македония ще получат едновременно независимост като целокупна България.

С този прибързан преврат - казвал той за Съединението (което предстои) - изгубихме Македония. Върху нея ще се нахвърлят и сърби, и гърци, а турците ще свият юздите й и нейното освобождение ще се затруднява и отдалечава извънредно много. Един Бог знае колко още жертви и опасности ще ни костува...2

Думи пророчески, както ще видим по-нататък.

Великан по ръст, с огнени черни очи, с голяма гъста брада, легнала на гърдите му, с флегматични движения и ленив говор без външни ефекти, надменен, строг, затворен в себе си3 - животът му е низ от превратности:

той е, както видяхме, подпредседател на Учредителното събрание, после, както ще видим, става губернатор на Сливен, окръжен управител на Шумен, дважди министър, кмет на София, председател на Второто велико народно събрание 1881 г., председател на Държавния съвет по време на пълномощията - и отвсякъде, преди да му изтече мандатът, омерзен, подавал оставка;

идеалист максималист и моралист до крайност, непрощаващ греховете ни на свои, ни на чужди, те на него - също: за либералите той е враг (консерватор), за консерваторите е предател (либерал);

цял живот се мъчел да внесе примирение между партиите в името на Отечеството и в него се забиват стрелите, изпращани от всички страни - и преди, и след Освобождението4

Накрая потънал в пълна политическа и житейска самота. На 24 юни 1892 година Васил Друмев (митрополит Климент) ще напише в писмо до митрополит Константин:

^ Но, Боже мой! Владико светии! Той съвършено се е побъркал в ума!

Дойде, прегърнахме се, целунахме се. Зарадвах се, като го видях весел, разположен. Но след малка почивка с един особен изглед захвана:

- Реших се и се обявих за цар. Всичките държави наредих добре. Зарадваха се всички. Англия, Китай, Африка, Азия - навсякъде господствува сега пълна свобода, не може вече никой да се оплаче... "


Но да се върнем в Търново и да видим какво правят нашите депутати, полудели от свобода.

^ В Търново се развиха толкози страсти - пише в мемоарите си Тодор Икономов, - изказаха се всевъзможни хули и се посяха лоши семена, семена на ненавист, за взаимни гонения, за незачитание.

^ Доста беше едни лица да кажат за едно нещо бяло, за да се поддържа от другите, че то е черно.

Ако представителите на българския народ, цветът на народа, погледнаха така на своето призвание към свободен политически живот, какво ли ще прави простият народ?

^ Дано Бог ни опази!

Бог не ни опази, имаше си друга работа - семената на ненавист, посети тогава, дават изобилен плод и до днес.

Политическото разделение на българския народ, породило се тихомълком преди век под сурдинката на робството, в първия ден на свободата избуяло на воля. Парадоксално е, но причината за това разделение бил въпросът за обединението на същия този български народ.

Пренията продължили цял месец, сигурно щели да продължат още, но на 7 март дошъл приказ (заповед) от Негово Императорско Величество Царя Освободител Александър II:

По въпроса за поднасяне от името на Събранието меморандум до европейските държави - такива действия на Събранието са изходящи вън от пределите на задачата, която му е показана. Подобни отстъпвания трябва да се считат незаконни".

Точка.

^ За противодействие не можеше да става и дума – пише Симеон Радев и добавя: Царят Освободител бе най-висшата морална власт, която се е упражнявала някога над българския народ.

И депутатите послушно и дружно преминали към задачата, която им била показана: приемането на Органическия устав, сиреч - нашата бъдеща конституция, чийто проект бил изработен от царските хора и одобрен лично от Негово Императорско Величество Александър II.


Само един от депутатите - Т. X. Станчов от Русчук - демонстративно напуснал заседанията. В протокола от 14 март е записано:

Понеже той видял и се уверил, че се пристъпва към разглеждането на Органическия устав, с което фактически доказваме, че приемаме разделението на Отечеството ни, то съвестта му и убежденията му буйно мъчат душата му, като му предсказват страшно осуждение и вечна мъка. Затова той си дава оставката от представителството и се счита свободен от всяко задължение".

(Боже, съвестта и убежденията на днешните депутати мъчат ли тъй буйно душите им, предсказват ли им страшно осуждение и вечна мъка - и колко от тях поради тази причина са си дали оставката?)


Този Органически устав е една голяма загадка, скъпи читателю. И досега нямаме отговор на въпроса: как така една държава с атавистичен феодален абсолютизъм, с монарх - неограничен самодържец, една държава, където цари цензура, където няма помен от свобода на мисълта и на словото, където няма парламент, няма партии, където всяка прогресивна мисъл е подложена на терор - как тази най-назадничава страна в Европа дава на България проект за конституция, която по своята демократичност и либералност надминава най-демократичните тогавашни конституции в Европа?


Разгадката може би се крие в сложната противоречива личност на Александър II.

Както вече стана дума, през 1861 година той отменил крепостничеството в Русия, освободил селяните от вековното робство, заради което е наречен Цар Освободител (дважди Цар Освободител бил наречен след нашето Освобождение), отслабил цензурата, въвел реформи в армията и в съдебната система (внимание: отменил смъртното наказание!);

като велик княз на Финландия (която била част от Руската империя) учредил там самостоятелно парламентарно управление, обявил финския език за официален и дори въвел тамошна национална валута (финландска марка) -

казват, че това било негов експеримент: ако излезел успешен, той имал намерение да направи същото и в Русия - да превърне феодалната деспотична империя в парламентарна федеративна монархия (и наистина, след като бил убит, намерили в чекмеджето на бюрото му проект за конституция, по-либерална от нашата).

Същевременно този либерален цар Александър II подлагал на безмилостен терор и русификация Полша, Беларус, Украйна и Литва, забранил в съответните страни употребата на полския, беларуския, украинския и литовския език;

особено жесток бил Царят наш Освободител към Полша: ликвидирал я не само като държава, но и като географско понятие - прекръстил я на Привислие,

а по време на януарското въстание през 1863 година хвърлил срещу въстаниците цялата си армия и освен избитите безчет в осеммесечните кланета, заповядал да бъдат екзекутирани още хиляди поляци, а други десетки хиляди, оковани във вериги, били заточени в Сибир.

Може би чак сега ни става ясно, мили читателю, защо полският писател Михаил Чайковски (за когото споменавахме вече няколко пъти) се потурчил, прекръстил се на Садък паша и започнал да воюва против Русия - надявал се човекът с помощта на Турция да освободи родината си от руско робство (което не е било никак по-нежно от нашето турско робство);

и още по-ясно ще ни стане, защо точно след 4 години, на 13 март 1881 година, полякът Игнаций Грилевицки, член на руската терористична организация „Народна воля", ще се взриви като камикадзе, разкъсвайки на парчета заедно със себе си и кървавия Александър - така поляците наричат милия за българина Цар Освободител...


На 14 март 1879 година Учредителното събрание най-сетне започнало да обсъжда проекта за конституция на Княжество България.

Текстовете, осветляващи свободата и равенството на гражданите, били гласувани единогласно:

^ Всичките Български подданници са равни предъ закона. Разделение на съсловия въ България не се допуща.

Титли за благородство и други отличия, също и ордени не могътъ да съществуватъ въ Българското Княжество.


Сравнено с Русия, където било пълно с барони, графове, князе, величества, височества, светлости, сиятелства и всякакви благородия - това било истинска плебейска революция!

Но не съвсем. Имало едно изключение. „Раздѣление на съсловия в България не се допуща", а същата България ще се управлява от княз и лицето на Негова Свѣтлость Князя се обявявало за свещенно и неприкосновенно.

Тук е заложено първото противоречие, което ще се окаже фатално за по-нататъшната наша съдба. България ставала конституционна монархия.

Сигурно читателят ми си вика:

- Как така?! Нали Левски говореше за чиста и свята република - как така монархия? И как така нито един от народните представители дума не обели за републиката? Това не е ли предателство на идеалите, за което се бориха нашите възрожденци?

И аз така си виках, читателю. Дори бях написал цяла риторична страница. Но изведнъж се запитах:

- А дали някой от тези народни представители е знаел, дали някой е бил чувал за Наредата на Левски, дали до тези наши народни представители са достигнали думите му:

„С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление)"?

Ако знаеха - как не са трепнали от застрашителното му предупреждение:

^ Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система (сиреч конституционна монархия! - б. м.), то и таквизи ще се считат за неприятели на Отечеството и ще се наказват със смърт".

Уви, читателю мой, едва ли народните ни избраници са били чували за тези думи на Левски. Нали Каравелов ги беше зачеркнал (виж глава VII от Книга трета) и вместо тях в Програмата към Устава на БРЦК бе записано:

^ Формата на бъдащето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато българското освобождение стане дело свършено".

Думите на Левски за демократската република стигнаха до всички нас по-късно - след като бе изровено газеното тенеке, в което Мария Николчова бе скрила архива на Дякона. (Виж глава VI от Книга трета.)

И вече беше късно, много късно. Монархията вече бе обявена...


С всеобщ възторг бил гласуван чл. 78 за народното учение: Първоначалното учение е безплатно и задължително за вситѣ подданници на Българското Княжество.

Тук искам да погъделичкам самочувствието ни на българи, да вдигнем глава и да се огледаме гордо, а не да подсмърчаме пред чужденците като хора втора категория - в Англия, драги мой читателю, в тази най-цивилизована държава в най-цивилизования континент, която е била под робство (и то римско, а не азиатско) само 40 години, в Англия задължителното основно образование е било въведено само 10 години преди Търновската конституция - през 1868 година, но в България фактически то е било въведено без закон много по-рано.

За да не заприличам на оглупял патриотар, за доказателство ще си позволя да повторя тук един пасаж от репортажите на американеца Макгахан, които публикувах в края на предишната книга1 - този пасаж се губи сред кървавите редове на описаните ужаси и читателят сигурно не му е обърнал внимание:


Аз мисля - пише Януарий Макгахан през 1876 година, - че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци. Аз бях учуден и вярвам, че и моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат, напук на турското правителство. Образованието е безплатно и всички - бедни и богати - се ползват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише.


Така че...

Но, хайде, скромно да замълчим и да продължим нататък.

Опирайки се на древния обичай славяните да се събират и да решават заедно проблемите си, чл. 82, гарантиращ свободата на митингите и събранията, минал също безпрепятствено:

Жительетѣ на Българското Княжество иматъ право да се събиратъ мирно и безъ орѫжие, за да обсѫждатъ всекакви въпроси, безъ да искатъ по-напрѣдъ за това дозволение.

Но въпросът за свободата на сдруженията срещнал голяма съпротива - и то отвън.

Първа свирила тревога Русия: Българското Княжество става гнездо на анархия, руските нихилисти ще пренесат тук своите организации!

Европейските вестници вдигнали още по-голяма аларма: българското събрание дава свобода на комунистическите завери!

И след: ^ Българските граждане иматъ право да съставляватъ дружества безъ всекакво предварително разрешение - народните представители били принудени да добавят: стига само цельта и средствата на тия дружества да не принасятъ вреда на държавний и общественъ поредъкъ, на религията и добрите нрави.

Голям спор се разгорял около въпроса за свободата на печата. Член 74 в руския проект гласял:

^ Печатътъ е свободенъ, но който злоупотреби съ тази свобода, ще отговаря споредъ особенъ за това законъ.

Депутатите били нащрек и зад уговорката „но който злоупотреби с тази свобода" съзрели подлата сянка на цензурата, затова отхвърлили руското предложение и го заменили с категоричния чл. 79, взет от белгийската конституция2:

^ Печатътъ е свободенъ. Никаква цензура не се допуща,... писателътъ, издателътъ, печатарьтъ и раздавачьтъ нема да се преследватъ.

Истинската буря обаче се разразила при обсъждането на въпроса да има ли парламентът две камари: долна (Събранието) и горна (Сенат)?

Консерваторите, имащи самочувствието на нотабили, се виждали седнали горе в сенатските кресла, откъдето ще имат възможност да дърпат юздите на плебса долу в Събранието – и всячески доказвали необходимостта от Сенат: така са устроени повечето държави в Европа и извън нея - говорел Тодор Икономов; в Събранието ще влизат хора със слабо политическо възпитание, млади и ревностни момци и самодоволни еснафи, склонни към увлечения подир всяка нова идея за разни реформи, което гибелно ще действува върху държавния порядък в страната, та Сенатът, съставен от умни, благонадеждни и честни люде, от заслужени и отличивши се по-високи чиновници, литератори, учени и духовни лица, ще може да ги озаптява.2

- Представете ми, моля ви, поне едного от сегашните дейци, които са за сенатори? - провикнал се от галерията за публика Стамболов. - Да не би хаджи Иванчо хаджи Пенчович, дето обеси Левски?

А на трибуната излязъл Петко Рачов Славейков и се провикнал:

- Оскърбително е за целия народ да се приеме една предубедителна присъда за пълната му неспособност и некомпетентност в решенията на народните дела и да признае за способни и компетентни само някои привилегировани лица. Много по-добре и по-умно мисли за себе си сам един народ, който носи тегобите и разбира де му утрепва, отколкото могат да мислят за него привилегированите люде, които и при добра воля мъчно угаждат де и как могат да му помогнат и много пъти го чешат там, дето не го сърби. Имайте, господа, по-голяма вяра към народа и към неговото благоразумие3.

В онова възрожденско време мнозинството от народните представители, прости и необразовани, неизкушени все още да се мислят за хора по-горе от другите, наистина се чувствали част от народа, а вземи и похвали народа, че е умен, честен или храбър - и той ще тръгне след теб, готов на всичко.

Залата се тресяла от ръкопляскания и овации. Вече ставало безпощадно ясно, че Сенатът ще пропадне безвъзвратно.

Тогава внезапно, когато посред речта си Славейков споменал с присъщия си чепат селски хумор за нещо адвокатите и ги нарекъл скакалци, от залата се разнесъл вопиющ вик:

- Нас псуват! Какво прави председателствующият? Защо не спре оратора?

Викал Григор Начович.

- Долу председателят! - извикал друг консерватор, Балабанов.4

Никой от тях не бил адвокат и нямало защо да се обижда - те просто търсели повод да провалят Събранието и да отложат обсъждането на въпроса за друг ден, та да имат време да предизвикат намесата на Русия, която в проекта за конституция предлагала да има Сенат (наречен там Държавен съвет). В своите спомени Димитър Маринов пише:

Депутатите чорбаджии бяха насядали не на обикновените си места, а между селяните и еснафлиите депутати, което показваше, че нещо изнапред е скроено, а сега сновяха между депутатите и викаха:

- Бягяйте! Ще ни избият!

А пък дядо Милетий1, дядо Григорий2 и архимандрит Константин (днешни Врачански) отидоха по-далеч. Като напускаха залата с демонстрация, обръщаха се към селяните и другите с думите:

- Бягайте! Вярата ни пропада!

Депутатите бяха настанали на крака със стиснати юмруци едни срещу други и викаха, колкото ги глас държи, а на някои места се дадоха и по някоя плесница.

^ Кореспондентите, слисани, избягаха в съседните стаи и оттамо наблюдаваха грозната сцена, очаквайки тая караница да свърши с кървава схватка.

Още минутка и залата щеше да бъде празна, защото не само селяните и еснафлиите депутати, но и мнозина от болшинството паднаха в недоумение. Психиката на тълпата, по закона на сугжестията, беше обхванала всички.

^ Настъпил бе критически за съдбата на Събранието момент. От прага на отворената врата преосвещенство Милетий викаше:

- Бягайте! Що стоите още?

Тая последната дума не беше доизказал, когато някой го сграбчи отзаде под мишниците и тласна го така силно низ стъпалата надолу, щото всички чуха как владиката се сгромоляса, а задните чинове бяха видели как калимавката на архиерея се търкулнала надолу.

^ Тоя някой беше Драган Цанков. Като тласна владиката, той затвори вратата и със стиснати юмруци се обърна пребледнял, със светнали очи към депутатите и викна:

- Всеки на местата си!

Цанков беше в този момент безподобен. Всеки замръзна на мястото си.

^ Славейков, който през всичкото време стоеше на трибуната с хладнокръвие, продължи и свърши своята реч:

- Няма по-голяма глупост от тая да счита човек себе си по-умен от всички и да претендира да управлява другите. Приемем ли Сената, ние ще утвърдим помежду си един клас хора привилегировани, които не ще са освен едно съсловие. Помислете и тогаз решавайте!

- Нам дембелхане3 не ни е нужно! - изръмжал рошавият Каравелов.

И Сенатът бе отхвърлен.

По тоя случай Симеон Радев казва 30 години по-късно4:

- Българският либерализъм има своята първа победа и демагогията влезе официално в политическия ни живот.

Кой крив, кой прав - може и днес5, век по-късно, да се спори. Но подплашени от спомена са довчерашното робство или пък опиянени от свободата, нашите предци са записали в тази конституция най-красивия сред всички закони в нашата история:

Всекой робъ, оть какъвто полъ, вера и народностъ да бъде, свободенъ става, щомъ стлти на Българска територия.

Само това да беше записано в първата наша конституция, щеше да е достатъчно, за да я наречем велика.

И така, на 16 април 1879 година Учредителното събраниев в Търново приело Конституцията на Княжество България, два дни по-рано европейската комисия (в състава й влизали представители на Турция, Русия, Австро-Унгария, Англия, Германия, Франция и Италия) приела Органическия устав (конституцията) на Източна Румелия.


^ Органическият устав бил доста либерален, съобразен с нормите на европейските конституции.1

Начело на изпълнителната власт стоял генерал-губернатор (главен управител), който се смятал за представител на султана. Той управлявал с помощта на Директорат (министерски съвет), съставен от началниците на дирекциите (министерствата) в областта.

Законодателната власт била съсредоточена в ръцете на ^ Областното събрание (за избраниците бил наложен нищожен имуществен ценз, който не се отнасял за свободните професии). Измежду членовете на Събранието се избирал Постоянен съвет, който действал, когато Събранието не заседавало.

Гарантирани били равенството на всички пред закона, правото на собственост, свободата на словото и печата, на събранията и сдруженията.

Най-опасни били споровете за езика. Турците искали официален език да е турският, което означавало, че Източна Румелия се запазвала като турска област,

но руските славянски братя били непреклонни защитници на българския език и след дълги дебати се приел компромисен вариант: трите езика - турският, гръцкият и българският - били признати за равноправни,

а в Областното събрание, в окръжните, околийските и общинските служби предимство щял да има езикът на мнозинството от населението

и тъй като българите били мнозинство (над 85 %) както в областта, така и в Събранието2, българският език се наложил като единствен официален език в Източна Румелия.

Източна Румелия фактически получавала статут на почти самостоятелна република. Правата на султана се свеждали до правото му да назначава генерал-губернатора и да санкционира законите, приети от Събранието,

но тук била направена една дребна уговорка: ако в срок от два месеца султанът не отхвърлел приетия от Събранието закон, той влизал в сила. Тъй като два месеца за султана били бързина непостижима, равна на скоростта на светкавицата, той така и никога не се наканил да отхвърли някой закон...

Населението било доволно. Открит оставал само въпросът за присъствието на турски войски. Но „гимнастическите дружества", в които били влезли всички мъже, способни да носят оръжие, изтропали такъв военен парад на централния площад в Пловдив,

че европейските депутати, които присъствуваха на това военно тържество и видяха ентусиазма на населението, писаха на правителствата си, че турците не ще могат да влязат в областта без кръвопролитие.3

^ И султанът се отказал да изпрати войски в Източна Румелия.


Може да се каже, че на румелийци съвсем им провървяло: на 14 април 1879 година султанът назначил за главен управител на Източна Румелия българин - члена на Държавния съвет на Високата порта княз Александър Богориди (наричан от турците Алеко паша), син на княз Стефан Богориди!

Че е българин - българин е, но българите от опит знаят, че има българи по турци от турците, затова тревожно се питали: с фес ли ще дойде той или с калпак?

^ Никога това, което човек туря на главата си, не бе имало в историята такова съдбоносно значение - подхилва се Симеон Радев и разказва една смешна история, която му бил разказал генерал Николаев (тогава той е бил поручик или капитан, генерал става през 1909 година), същата история ми се ще да ти разкажа и аз, читателю.

Данаил Николаев бил член на делегацията, която отишла да посрещне княз Александър Богориди на границата.

- На човек с фес на главата аз няма да рапортирам! - заявил гордо героят от боевете на Шипка, и разказва какво станало нататък:

^ Ето пристига и тренът. Д-р Чомаков и Евстати Гешов се качиха при Богориди. Връщат се след това при мене и ми съобщават, че бил с фес.

Д-р Чомаков, с когото се знаели от Цариград, отиде пак при пашата и го предупреди, че ако слезе в Пловдив с фес на главата, населението няма да му позволи да влезе в града.

Това заявление не изненада пашата. Той тъй добре го бе предвидял, че покрай феса бе взел със себе си и един калпак. Пашата го тури на главата си и аз се явих да му рапортирам.

^ Когато пристигнахме в Пловдив, целият град бе на станцията, мълчалив, с очи, втренчени във вагона, отдето щеше да се покаже губернаторът.

Когато старият паша се подаде с калпак на главата, избухна от публиката едно ура! - каквото втор път не съмчувал в живота си.

Станало това на 15 май 1879 година. Да се върнем сега месец назад, читателю, и да видим какво става в Търново - избраха ли си там княз на Княжеството...

Както вече казах, на 16 април същата година Учредителното събрание в Търново приело Конституцията на Княжество България, след което Учредителното събрание се разтурило и още на другия ден се учредило като Велико народно събрание почти в същия състав1, дневният му ред се състоял от една-единствена точка: изборът на княз.

Кандидатите за българския престол, да не се надява човек, били много: датският принц Валдемар, германските принцове Хайнрих XXV Ройс и Александър Батенберг; влашкият княз Бибеско, братовчедът на черногорския княз Никита Божо Петровия, сръбският княз Милан Обренович (станал после крал на Сърбия), румънският княз Карол I (станал после крал на Румъния); австрийският граф Пеячевич - потомък на древната българска болярска фамилия от Чипровци, кандидатирал се и друг българин - Александър Екзарх2, а княз Александър Богориди тихо се надявал да му бъде предложен софийският престол, а не пловдивското кресло; много му се щяло на княз Дондуков-Корсаков да стане княз на България, на Стамболов пък му се щяло княз да ни стане граф Игнатиев3, имало приказки и за белия генерал Скобелев, но от Санкт Петербург дошъл приказ на Негово Императорско Величество Цар Освободителя по никой начин да не се избира руски поданик за княз на България, да не би да рекат европейските държави, че Русия я тъкми за своя губерния...

Едновременно с това Царят Освободител скромно препоръчал на признателните българи, ако искат, разбира се, тяхна е волята и правото да изберат свободно и доброволно за свой княз неговия любим племенник, 22-годишния германски принц Александър Батенберг:


Александър II бил женен за лелята на принц Александър - Мария фон Хесен, сиреч за сестрата на баща му - принц Александър фон Хесен-Дармщат, а майката на Батенберг -полската графиня Юлия фон Хауке - била придворна дама на руската царица, сиреч на леля му.

Александър II наистина обичал много принц Александър, а леля му - Нейно императорско величество царица Мария Александровна - се прехласвала по стройния, изящен, благороден на вид и по сърце свой племенник.

За да бъде по-близо и до майка си, и до леля си, цар Александър II приел немския подпоручик Александър Батенберг на служба в руската армия и когато обявил през 1877 година война на Турция, го пратил да участва в нея - още тогава, изглежда, го е готвел да стане княз на страната, за чиято свобода го пратил да се бие.

Тази любов на Александър II към Александър Батенберг родила черна ревност в сърцето на тромавия, грубоват, простоват и плешив негов син пак Александър - следващия руски цар Александър III1, който, както ще видим по-нататък, няма да забрави да отмъсти на бащиния си галеник.


Както казал Царят Освободител, така и станало. Ако отвориш някой учебник по история, читателю, там ще видиш да пише:

^ На 17 април 1879 година Великото народно събрание с рядко срещано в новата ни история единодушие избира за князАлександър Батенберг".

Но хайде да затворим учебника по история с признателност за научно поднесената ни обективна историческа истина и да видим все пак как е бил избран първият княз на Третото българско царство според участника в това събитие Димитър Маринов:

^ Дойде 17 април 1879 г. Тоя ден беше рожденият ден на Царя Освободителя. (Какво съвпадение!)

На площада пред правителствения дом, където заседаваше Народното събрание, в 10 часа, н. блаженство Видински Антим отслужи тържествен молебен.

На молебена присъствуваха парадно облечени: императ. руски комисар княз Дондуков, цялото дипломатическо тяло, висшите офицери, гражданските чиновници, градският съвет, всичките депутати и множество търновски граждани и друг многохиляден свят.

^ После молебена всички начело с комисаря и дипломатите се отправихме в Народното събрание, дето имаше да стане изборът на княза.

Императорският комисар възлезна на председателското място и прочете своята реч2:

- Достопочтеннейшее собрание представителей Болгарского княжества! Не допускаю со своей стороны какого-либо влияния на предстоящий вам совершенно свободный вибор будущего правителя Болгарии, но считаю однако долгом торжественно заявить Собранию, что, вследствии политических соображений, ни один кандидат из руских подданних не может битъ допущен Государем на Княжеский болгарский престол. Да внушит Вам Всемогущий Бог решение, которое би могло поставить дорогую родину вашу на ту степень самостоятельности и благоденствия, которая составляет единственную целъ вашего Освободителя, целъ, к которой так сердечно и искренно, всегда и везде относился и ныне относится еднокровный братский болгарскому народу - народ русский.3

^ Като свърши речта, комисарят и дипломатическото тяло напуснаха залата, а така също се оттегли и публиката и вратите бяха заключени, а така и прозорците затворени.

^ В Събранието владееше гробна тишина и мълчание. Пръв поиска думата епископ Климент1 и отиде на трибуната. Той при общо вълнение душевно и напрегнато внимание на депутатите отпочна да говори.

- Най-естествено беше - каза той, - господа представители, щото ний, за да засвидетелствуваме своята признателност към руския народ, да изберем за български княз някой руски княз. Но Негово Величество Царят Освободител, както чухте, е изрично забранил това.

^ Затова трябва да изберем за наш княз някой европейски принц.

Аз се спирам с уважение на трима кандидати, еднакво достойни за нашето внимание. Те са: принц Валдемар Датски, принц Ройс и принц Александър Батенберг.

^ От тия тримата кандидати, господа представители, по моето мнение ние трябва да предпочетем последния кандидат. (Голямо вълнение между депутатите.)

Ние трябва да предпочетем него поради тия съображения:

^ 1-о. Принцът Батенберг е внук на Царя Освободител, син на брата на Нейно Величество царицата;

2-о. Той е кръщелник на Царя Освободител и носи неговото име, и

3-о. Принцът Батенберг от любов и обич към българския народ в последната освободителна война взе живо участие и в редовете на руската войска воюва и изложи живота си за нашата свобода.

^ Прочее предвид на всичко това аз предлагам да изберем за български княз принц Александър Батенберг.

Епископ Климент не беше свършил последната дума и в цялата зала загърмя:

- Да живее! Да живее княз Александър Батенберг! Ура!

Един от депутатите на задните чинове, до един прозорец, не можа да се стърпи, той отвори за минутка прозореца и извика:

- Да живее княз Александър Батенберг! Ура!

И целият многохиляден свят, натрупан на площада, който чакаше да чуе името на народния избраник, загърмя със същия вик и цепеше въздуха.2


По някаква случайност и двамата князе - на Княжеството и на Източна Румелия, носели името Александър, а инициалите на двете им имена образували символичното АБ - сиреч: започвали двете държавици историята си от аб...


За да не помисли подозрителният ми читател, че Димитър Маринов украсява нещата, защото е българин, нека видим как описва посрещането на Батенберг в Търново кореспондентът на руския вестник „Голос" А. Ф. Головин, който тогава споделял раздразнението на руските офицери, защото те не бяха се били, за да се възцари в освободената с руска кръв земя един немец3, но това раздразнение и явната ирония на Головин към Батенберг не може да скрие възторга на българите:

Господи, какво се започна, когато стана тъмно! Кой турил фенерчета под самите стрехи, кой при един плет запалил една бъчва със смола, а кой просто насред пътя наклал огън.

Улиците тесни, криви, ту надолу, ту нагоре, народ се събира по тях страшно количество. Към всичко това прибавете едно непрестанно стреляне, като че в града става битка.

При двореца на княза се дигаше страшен шум от викове, музика и стреляне. Той всяка минута излизаше на балкона, за да поздрави народа и да отговаря на неговите непрестанни приветствени викове с думите:

- Да живее България! Да живее българският народ!

(Това бяха единствените думи, които той знаеше тогава на български.)

А българите, които нямаха понятие от опасността, на която излагаха княза, в отговор на неговите думи направляваха фишеците тъй, щото те, като се пукат, да образуват над главата му един вид бляскав венец от разноцветни звезди.

^ Това даваше на стройния млад хубавец, който се възвишаваше над тълпата, един фантастически образ...

Моля те, читателю, запомни това посрещане на Батенберг, за да го сравниш с неговото изпращане след 7 години, за което ще стане дума по-нататък...


1879-1883






оставить комментарий
страница1/18
Дата05.11.2011
Размер6,95 Mb.
ТипДокументы, Образовательные материалы
Добавить документ в свой блог или на сайт

страницы:   1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18
Ваша оценка этого документа будет первой.
Ваша оценка:
Разместите кнопку на своём сайте или блоге:
rudocs.exdat.com

Загрузка...
База данных защищена авторским правом ©exdat 2000-2017
При копировании материала укажите ссылку
обратиться к администрации
Анализ
Справочники
Сценарии
Рефераты
Курсовые работы
Авторефераты
Программы
Методички
Документы
Понятия

опубликовать
Загрузка...
Документы

наверх