Данчо Господинов, превод, 2003 icon

Данчо Господинов, превод, 2003


Смотрите также:
Програма за писмен държавен изпит по богословие за учебната 200...
Разпространява безплатно за своите членове превод на интервюто на М. Батия...
Центральные сми период наблюдения: 07. 04. 2003 10. 07. 2003...
Приказ от 24 марта 2003 г. №115 Зарегистрировано в Минюсте РФ 2 апреля 2003 г...
Годовой отчет о результатах деятельности кафедры свчикр за 2003 г. Количество монографий...
«Российская Федерация»...
«Российская Федерация»...
«Российская Федерация»...
Правила составления, подачи и рассмотрения заявки на выдачу патента на изобретение утверждены ...
План мероприятий на 2003 2005 годы по стимулированию инноваций и развитию венчурного...
8. 01. 04 Пресс-конференция с губернатором области Е. Кушнаревым по итогам 2000-2003 гг...
Российской Федерации «Об образовании»...



Загрузка...
страницы: 1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14
вернуться в начало
скачать

^ Препрограмиране на космическата киномашина


ПК обаче не обяснява всички аспекти от неуязвимостта на конвулсионистите. Тук трябва да разгледаме проблема за инерцията - тенденцията на всеки движещ се обект да остава в движение. Когато двадесет и пет килограмов камък или парче греда падат строшени надолу, те носят със себе си много енергия и когато бъдат спрени по пътя си, енергията трябва да отиде някъде. Например ако човек в броня бъде ударен с петнадесеткилограмов чук, макар металът на бронята може да отклони удара, човекът все пак бива забележимо разтърсен. В случая с Жана Моле изглежда, че енергията по някакъв начин заобикаля нейното тяло и се предава на стената зад нея, защото както Монгерон отбелязва, камъкът бил „разклатен от ударите". Но в случая с жената, която се огъвала и двадесет и пет килограмов камък бил спускан върху корема й, случаят не е толкова ясен. Можем да се запитаме защо тя не била забивана в земята като скобите при игра на крокет или защо, когато са удряни с греди, конвулсионистите не са били събаряни? Къде отива отклонената енергия?

Отново холографският възглед за реалността ни дава един възможен отговор. Както видяхме, Бом смята, че съзнание и материя са само различни аспекти на едно и също фундаментално нещо - нещо, което води началото си от неявния ред. Някои изследователи са на мнение, че това предполага съзнанието да може да върши много повече от няколко психокине-тични промени в материалния свят. Например Гроф мисли, че ако неявният и проявеният ред са точно описание на реалността, „допустимо е някои необичайни състояния на съзнанието да могат да опосредстват непосредствено преживяване на, и намеса в, неявния ред. Би било възможно тогава да видоизменяме явленията във феноменалния свят чрез въздействие върху пораждащата ги матрица"20. С други думи, в допълнение към психокинетично раздвижваните обекти умът може да получи достъп и да препрограмира космическата киномашина, която първоначално е възсъздала тези обекти. Така не само традиционно признаваните природни закони, от рода на инерцията, могат да бъдат заобиколени, но умът е в състояние да променя и да преоформя материалния свят по начини, далеч по-впечатляващи, отколкото дори психокинезата предполага.

Че тази или някоя друга теория трябва да е вярна, се доказва от друга свръхестествена способност, демонстрирана от много хора в течение на цялата човешка история: неуязвимостта от огън. В книгата си физическите феномени на мистицизма Търстън дава многобройни примери за светци, които са обладали тази способност, като един от най-известните е бил Св. франциск от Паула. Той не само можел да държи живи въглени в ръцете си, без изобщо да се изгори, но при неговото канонизиране през 1519 г. осем очевидци потвърдили, че са го виждали да ходи невредим през буйните пламъци на една пещ, за да поправи една от разрушените й стени.

Разказът напомня за старозаветната история за Седрах, Мисах и Авденаго. След като завладял Ерусалим, цар Навуходоносор заповядал на всички да се кланят на една негова златна статуя. Седрах, Мисах и Авденаго отказали, затова Навуходоносор наредил да ги хвърлят в една пещ, толкоз „премного нажежена", че пламъците й дори опърлили хората, които ги хвърляли в нея. Поради своята вяра обаче тримата оцелели в огъня здрави и читави, излезли от там без нито един изгорял косъм, без дрехите им с нещо да се изменили и дори миризма на огън не била преминала върху тях. Това изглежда предизвикателство към вярата, каквото Луи XV отправя към янсенистите, предизвиквайки по този начин не едно, а множество подобни чудеса.

Макар кахуните от Хавайските острови да не ходят из пламтящи пещи, има съобщения, че те могат да разхождат бавно, да се шляят по гореща лава не-вредими. Бригъм разказва, че срещнал три кахуни, които му обещали да изпълнят този подвиг за него. Той ги следвал в дълъг преход до един поток от лава, близо до изригналия вулкан Килауеа. Те избрали поток, широк 45 метра, в който лавата била достатъчно охладена, за да издържи тежестта им, но все пак толкова гореща, че нажежени до бяло парчета плавали по нейната повърхност. Както отбелязва Бригъм, кахуните свалили сандалите си и започнали да рецитират дълги молитви, необходими за предпазването им, когато те се разхождат по едва втвърдената разтопена скала.

Както се оказало, кахуните били казали по-рано на Бригъм, че те могат да удостоят и него с тяхната неприкосновеност от огъня, ако той иска да се присъедини към тях. Той храбро се съгласил. Но като видял нагорещената като фурна лава, той премислил веднъж и дваж. „Резултатът от моите размишления беше, че аз седнах напрегнат и отказах да си сваля обувките" - пише Бригъм в разказа си за случая. След като те престават да призовават боговете, най-старата кахуна подскоква върху лавата и изминава четиридесет и петте метра невредима. Впечатлен, но все още твърдо решен да не ходи по лавата, Бригъм се изправил, за да наблюдава следващата кахуна, но усетил силен тласък, което го принудило да затича, за да не падне по лице върху нажежената до бяло скала.

И Бригъм настина затичал. Когато стигнал до отсрещния край, той открил, че една от обувките му е изгоряла, а чорапите му горят. Но като по чудо стъпалата му били напълно незасегнати. Кахуните също никак не пострадали и се превивали от смях, като гледали в какъв шок е Бригъм. „Аз също се засмях - пише Бригъм. - Никога в живота си не съм чувствал такова облекчение, както когато открих, че съм в безопасност. Не мога да разкажа много за преживяването си. Имах усещането за силна топлина по лицето и тялото ми, но почти никакво усещане по стъпалата ми."21

Конвулсионистите също понякога демонстрирали пълен имунитет спрямо огъня. Двама от най-известните сред тези „човешки саламандри" - през Средновековието терминът саламандър обозначава митичен гущер, за когото се вярвало, че живее в огъня - били Мари Соне и Габриел Моле. Веднъж в присъствието на няколко свидетели, сред тях и Монгерон, Соне се изтегнала върху два стола над пламтящ огън и останала така половин час. Нито тя, нито дрехите й пострадали по някакъв начин. В друг случай тя седяла, като стъпалата й били в един мангал с горящи въглища. Както и в случая с Бригъм, обувките и чорапите й изгорели, но стъпалата й останали невредими22.

Подвизите на Габриел Моле били още по-зашеметяващи. Освен дето била непроницаема за промуш-вания със саби и удари, нанесени с лопата, тя можела да си пъхне главата в пламтящо огнище и да я държи там, без да пострада по какъвто и да било начин. Очевидци съобщават, че след това дрехите й били така топли, че не можели да ги докоснат, но при това косите, миглите и веждите й никога не били опърляни23. Несъмнено тя е била сред главните атракции на приемите.

Всъщност янсенистите не са първото конвулсио-нистко движение във Франция. В края на XVII в., когато крал Луи XIV се опитвал да прочисти страната от безсрамните протестанти хугеноти, група съпротивляващи се хугеноти от долината на Севен, известни като камизарди, също демонстрирала подобни способности. В един официален отчет, изпратен до Рим, един от гонителите, свещеник на име абат дю Шайла, се оплаква, че каквото и да прави, не успява да навреди на камизардите. Когато заповядвал да стрелят по тях, куршумите от мускетите били откривани сплескани между дрехите и кожата им. Когато слагал ръцете им над горящи въглища, те оставали невредими, а когато ги опаковал от глава до пети с памучно платно, напоено с мазнина, и ги хвърлял в огъня, те не горели24.

Не стигало това, ами Кларис, водачът на камизардите, наредил да стъкнат една клада и след това се качил на върха й, за да произнесе екстатична реч. В присъствието на шестстотин свидетели той заповядал кладата да бъде запалена и продължил да произнася гръмки тиради, докато пламъците се виели над главата му. След като кладата изгоряла напълно, Кларис останал здрав и читав и без никакъв белег по косата или дрехите си. Началникът на френските войски, изпратени да усмирят камизардите, един полковник на име Жан Кавалие, бил по-късно изгнаник в Англия, където през 1707 г. написал книга за събитието, озаглавена Вик от пустинята25. Колкото до абат дю Шайла, накрая той бил убит от камизардите по време на една акция за отмъщение. За разлика от някои от тях, той не притежавал особена неуязвимост26.

Съществуват буквално стотици заслужаващи доверие съобщения за неприкосновеност от огъня. Докладва се, че когато Бернадет от Лурд била в екстаз, тя също била неуязвима от огъня. Според свидетели, веднъж нейната ръка се отпуснала толкова близо над една горяща свещ, докато тя била в транс, че пламъците ближели пръстите й. Сред присъстващите бил д-р Дозу, общинският лекар на Лурд. Той бързо съобразил и засякъл времето - цели десет минути, преди тя да излезе от транс и да си отстрани ръката. По-късно той пише: „Видях всичко с очите си. Но кълна се, ако някой се беше опитал да ме накара да повярвам в подобна история, аз бих му се изсмял презрително."27

В броя си от 7 септември 1871 г. вестник „Ню Йорк Хералд" съобщава, че Натан Коукър, един стар чер-нокож ковач от Ийстън, щата Мериленд, може да пипа нажежен до червено метал, без да пострада от това. В присъствието на един комитет от няколко лекари, той накалил една желязна лопата до бяло и след това я държал долепена до табаните на ходилата му, докато се охладила. Той също облизал ръба на една нажежена до червено лопата и излял разтопен оловен куршум в устата си, като го оставил да прелива към зъбите и венците му, докато не се втвърдил. След всеки от тези подвизи лекарите го преглеждали и не установили никакви следи от увреждане28.

По време на лов в планините на Тенеси през 1927 г. К. Р. Уисън, лекар от Ню Йорк, среща дванадесетгодишно момче, което по съшия начин било неуязвимо. Уисън видял момчето да вади нажежено до червено желязо от огнището, без да пострада. Момчето казало на Уисън, че е открило тази си способност при един случай, в който вдигнало накалена до червено подкова в ковачницата на чичо си29. Жаравата, по която ходи наблюдаваният от съпрузите Гросвенърс Мохотти, била дълга 7,5 м, а измерената от термометрите на екипа на „Нешънъл Джиографик" температура била 1328 градуса по фаренхайт (720 по Целзий). В майския брой на списание „Атлантик Монтли" д-р Леонард фейнберг от Университета на Илинойс докладва, че е наблюдавал нестинарски ритуал в Цейлон, по време на който местните жители носят нажежени до червено тенджери върху главите си, без изобщо да пострадат. В една статия на списание „Сайки-атрик Куотърли" психиатърът Бертолд Шварц докладва, че е наблюдавал в Апалачите петдесетници, които държат ръцете си в ацетиленов пламък, без да получат някаква вреда30 и т. н., и т. н.


^ Законите на физиката

като навици и реалности –

потенциални и реални


Точно както ни е трудно да си представим къде отива отклонената енергия в някои от разгледаните случаи на ПК, също толкова трудно е да разберем къде отива енергията от нажежената до червено тенджера, поставена върху косата и плътта на главата на някой от цейлонците. Но ако съзнанието може да посредничи пряко в неизявения ред, проблемът става по-податлив на разрешаване. Освен това по-скоро той не се дължи на някаква неоткрита енергия или закон на физиката (от рода на някакво изолиращо силово поле), който действа в рамката на реалността, а е резултат от дейността на едно дори по-фундаментално равнище и включва процеси, които сътворяват и физическата вселена, и законите на физиката на първо място.

Погледнато по друг начин, способността на съзнанието да се премества от една цялостна реалност към друга, показва, че обикновено ненарушимото правило огънят да изгаря човешката плът може би е само една програма в космическия компютър, но програма, която е била така често повтаряна, че става един от навиците на природата. Както беше споменато, според холографската идея материята е също вид привичка и тя се поражда непрестанно наново от неявния ред, точно както формата на един фонтан се създава наново от постоянния изблик на водата, който му придава форма. Пийт шеговито нарича повтори-телната природа на този процес една от неврозите на вселената. „ Когато имате невроза, вие повтаряте един и същи модел на поведение във вашия живот, или извършвате едни и същи действия, като че ли е изградена една памет и нещото е забодено с нея - казва той. -Склонен съм да мисля, че неща като столове и маси са същият случай. Те са вид материална невроза, повторение. Но тук протича нещо по-фино, едно непрестанно забулване и разбулване. В този смисъл столовете и масите са само навици в този енергиен поток, но енергийният поток е реалността, дори ако ние сме навикнали да виждаме само навика."31

И действително, предвид че вселената и физическите закони, които я управляват, са също продукти на този енергиен поток, тогава те също трябва да бъдат разглеждани като навици. Очевидно те са навици, които са дълбоко вкоренени в холодвижението, но свръхестествените дарби, от рода на неуязвимост от огъня, показват, че въпреки тяхната привидна кон-стантност поне някои от законите, които управляват вселената, могат да бъдат временно преустановени. Това означава, че законите на физиката не са издя-лани в камъка, а са подобно на въртопите на Шайнбърг, водовъртежи с такава огромна инерциална сила, че те са толкова твърдо установени в холодвижението, колкото нашите собствени навици и дълбоко отстоявани убеждения са твърдо установени в мислите ни.

Предположението на Гроф, че може да са потребни изменени състояния на съзнанието, за да се осъществят подобни промени в неявния ред, се засвидетелства също от честотата, с която имунитетът към огъня е свързан със засилена вяра и религиозен фанатичен плам. Моделът, който започна да се очертава в последната глава, продължава и неговият смисъл става все по-ясен - колкото по-дълбоко и по-емоционално заредени са нашите вярвания, толкова по-големи са промените, които ние можем да извършим и в нашите тела, и в самата реалност.

В този пункт ние можем да запитаме, дали съзнанието може да извършва такива свръхестествени изменения при специални обстоятелства, каква роля играе наистина то в сътворяването на нашата всекидневна реалност? Мненията са извънредно разнообразни. В личен разговор Бом допусна предположението, че вселената е изцяло „мисъл" и реалността съществува само в това, което мислим32, но отново предпочита да не спекулира относно свръхестествените случаи. По същия начин и Прибрам се сдържа да коментира конкретни събития, но смята, че съществуват голям брой различни потенциални реалности и съзнанието има свобода на действие в определена степен при избора какво да прояви. „Аз не вярвам, че всичко е възможно - казва той, - но има множество светове извън нашия, които не можем да разберем."33

След години на непосредствени преживявания на свръхестественото Уотсън е по-дързък. „Аз не се съмнявам, че реалността е в много голяма част построение на въображението. Не говоря като физик, специализиран в частиците, или дори като някой, който е напълно наясно какво става на предния фронт на тази научна дисциплина, но аз мисля, че ние притежаваме способността да променяме света около нас по твърде фундаментални начини" (Уотсън, който някога беше ентусиазиран по холографската идея, вече не е убеден, че която и да е съвременна теория във физиката може адекватно да обясни свръхестествените способности на ума)34.

Гордън Глобъс, професор по психиатрия и философия в Калифорнийския университет в Ървин, има различен, но все пак сходен възглед. Глобъс смята, че холографската теория е коректна в нейното твърдение, че умът конструира конкретната реалност от суровия материал на неизявеното. Той обаче е също силно повлиян от антрополога Карлос Кастанеда и неговите днес световноизвестни преживявания с индианския шаман дон Хуан. Глобъс рязко се различава от Прибрам по убедеността си, че привидно безкрайният ред от „отделни реалности", които Кастанеда преживява под ръководството на дон Хуан - и всъщност дори еднакво безкрайният ред от реалности, които ние преживяваме по време на обичайното сънуване, - показва, че има безкраен брой от потенциални реалности, забулени в неявния ред. Освен това, тъй като холографските механизми, които мозъкът използва, за да конструира всекидневната реалност, са същите като тези, които той прилага, за да конструира нашите сънища и реалностите, които ние преживяваме по време на кастанедианските изменени състояния на съзнанието, той вярва, че всичките три типа на реалността са в основата си едни и същи35.


Създава ли

Съзнанието субатомни частици

или не създава -това е въпросът


Тази разлика в мненията показва още веднъж, че холографската теория е все още повече идея в процес на формиране, която не се отличава от един новопоявил се остров в Тихия океан, чиято вулканична активност не му позволява да има рязко откроени брегове. Макар някои може би ще се изкушат да използват тази липса на общо съгласие като повод за критики, трябва да се припомни, че Дарвиновата теория на еволюцията, несъмнено една от най-мощните и успешни идеи, които науката някога е създавала, е също все още до голяма степен в състояние на постоянна промяна и теоретиците на еволюцията продължават да спорят относно нейния обхват, тълкуване, регулаторни механизми и последици.

Разликата в мненията разкрива също колко сложна загадка са чудесата. Джен и Дън предлагат все пак различно мнение за ролята, която играе съзнанието в създаването на всекидневната реалност, и въпреки че то се различава от една от основните предпоставки на Бом, поради възможните прозрения, които тя предлага в процеса, чрез който чудесата се случват, тя заслужава нашето внимание.

За разлика от Бом, Джен и Дън смятат, че суба-томните частици не обладават отчетлива реалност, докато в картината не се появи съзнанието. „Мисля, че отдавна отминахме мястото във физиката на високите енергии, в което ние изследвахме структурата на една пасивна вселена - казва Джен. - Смятам, че навлязохме в областта, в която взаимодействието на съзнанието в средата играе толкова първостепенна роля, че ние наистина създаваме реалност във всяка разумна дефиниция на термина."36

Както споменахме, това е възглед, поддържан от много физици. Позицията на Джен и Дън обаче се различава от общата по един значим начин. Повечето физици биха отхвърлили идеята, че взаимодействието между съзнание и субатомния свят може по някакъв начин да бъде използвано, за да обясни ПК, какво да говорим за чудеса. Всъщност мнозинството физици не само пренебрегват всяко последствие, което това взаимодействие може да има, но на практика се държат все едно, че такива неща няма. „Повечето физици са развили един донякъде шизофреничен възглед - казва квантовият теоретик Фриц Рорлих от Сира-кузкия университет. - От една страна, те приемат стандартната интерпретация на квантовата теория. От друга, отстояват реалността на квантовите системи, дори когато тези системи не са наблюдавани."37

Тази чудата не-мога-да-го-мисля-това-дори-кога-то-знам-че-е-вярно нагласа предпазва мнозина физици от разглеждането на философските последствия на повечето невероятни открития на квантовата физика. Както физикът от Корнелския университет Н. Дейвид Мърмин отбелязва, физиците се делят на три категории: малко малцинство, което се притеснява от философските последствия; втора група от хора, които изтъкват сложни и претенциозни основания защо не се притесняват, но техните обяснения „напълно не схващат същността на въпроса"; и една трета група, които нямат сложни и претенциозни обяснения, но също отказват да кажат защо не ги е грижа. „Тяхната позиция е непоклатима", казва Мърмин38.

Джен и Дън не са толкова плахи. Те смятат, че вместо да откриват частици, физиците може би действително ги създават. Като доказателство те цитират една наскоро открито елементарна частица, наречена аномалон, чиито свойства варират от лаборатория в лаборатория. Представете си, че имате кола, която има различен цвят и различни външни белези в зависимост от това кой я кара! Това е много любопитно и изглежда подсказва, че реалността на един аномалон зависи от това кой я открива/създава39.

Подобни данни могат да бъдат намерени и за друга елементарна частица. През 30-те години на XX в. Паули предполага съществуването на една лишена от маса частица, наречена неутрино, за да разреши важен проблем в областта на радиоактивността. В продължение на години неутриното е само идея, но през 1957 г. физиците откриват доказателства за съществуването му. В последно време обаче физиците разбраха, че ако неутриното има някаква маса, то би разрешило някои дори по-трънливи проблеми от тези, с които се е сблъскал Паули, и - я гледай ти, - през 1980 г. започват да се появяват данни, че неутриното има малка, но измерима маса! Това не е всичко. Както се оказва, само в лабораториите на Съветския съюз се открива, че неутриното има маса. В лабораториите на Съединените щати подобно нещо не се открива. Така е през по-голямата част от 80-те години и, макар че други лаборатории днес повтарят съветските открития, ситуацията все още не е разрешена40.

Възможно ли е различните свойства, демонстрирани от неутриното да се дължат най-малкото отчасти на променящите се очаквания и на различните културни среди на физиците, които ги търсят? Ако отговорът е положителен, подобно състояние на нещата повдига интересен въпрос. Ако физиците не откриват субатомния свят, но го създават, защо наистина някои частици, от рода на електрона, изглежда имат стабилна реалност, без значение кой ги наблюдава? С други думи, защо един студент по физика без познания за електрона ще открива същите характеристики, които открива и един опитен физик?

Един възможен отговор е, че нашите възприятия на света не могат да се основават единствено на информацията, която получаваме чрез петте 'си сетива. Колкото и фантастично може би да звучи, един много добър случай може да допринесе за подобен възглед. Преди да обясня, бих искал да разкажа една случка, на която бях очевидец в средата на 70-те години на XX в. Баща ми нае професионален хипнотизатор да забавлява група приятели у дома му и ме покани да присъствам на събитието. След като бързо определи кой от присъстващите доколко се поддава на хипноза, хипнотизаторът избра един приятел на баща ми на име Том като негов подопитен. Това беше първият път, когато Том срещаше хипнотизатор.

Том се оказа много добър подопитен и за няколко секунди хипнотизаторът го потопи в дълбок транс. След това той продължи с обичайните номера, изпълнявани от сценичните хипнотизатори. Убеди Том, че в стаята има жирафа и Том я зяпаше изумено. После му каза, че един картоф е ябълка и Том я изяде с удоволствие. Но гвоздеят на програмата беше, когато той каза на Том, че щом излезе от транс, то дъщеря му, тийнейджърката Лора, ще бъде напълно невидима за него. После, след като накара Лора да застане точно срещу стола, на който седеше Том, хипнотизаторът го събуди и го попита дали може да я види.

Том се огледа из стаята и изглеждаше, че погледът му минава право през неговата кикотеща се дъщеря. „Не" - отвърна той. Хипнотизаторът го попита дали е сигурен в това и още веднъж, макар Лора все по-силно да се кикотеше, той отговори, че не я вижда. След това хипнотизаторът застана зад Лора, така че беше скрит от погледа на Том, и извади нещо от джоба си. Той държеше предмета грижливо скрит, така че никой в стаята не можеше да го види и го притискаше към талията на Лора. После помоли Том да разпознае предмета. Том се наклони напред, като че ли гледаше направо през стомаха на Лора, и каза, че това е часовник. Хипнотизаторът кимна и попита дали Том може да прочете надписа върху часовника. Том присви очи, като че ли се мъчеше да разчете написаното, и издекламира името на притежателя на часовника (който се оказа човек, когото никой от присъстващите в стаята не познаваше) и надписа. След това хипнотизаторът ни показа, че предметът действително е часовник и обиколи цялата стая, така че всеки да може да види, че Том е прочел гравирания надпис правилно.

Когато говорих с Том след случая, той ми каза, че дъщеря му е била абсолютно невидима за него. Всичко, което той виждал, било хипнотизаторът, който стоял и държал в шепата си един часовник. Ако хипнотизаторът си беше отишъл, без да му разкаже за случилото се, той никога нямало да узнае, че не е възприемал нормалната консенсусна реалност.

Очевидно възприятието на часовника не се основаваше на информация, която Том е получил чрез петте си сетива. Откъде тогава дойде тази информация? Едното обяснение е, че той я е получил телепатично от нечий друг ум, в случая на хипнотизатора. Способността на хипнотизирани хора да „проникват" в сетивата на други хора е била докладвана и от други изследователи. Английският физик сър Уилям Барет открива доказателство на феномена в серия експерименти с момиченце. След като го хипнотизира, той му казва, че тя ще вкусва това, което той вкусва. „Като застанах зад момиченцето, чиито очи здраво превързах, аз сложих в устата си малко сол; веднага тя пръсна слюнка и възкликна: „За какво ми слагате сол в устата?" След това аз опитах захар; тя каза „Това е по-добре"; като я запитах на какво прилича, тя отговори: „Захар." След това опитах горчица, черен пипер, джинджифил и т. н.; всяко от тях беше назовавано и очевидно вкусвано от момиченцето, когато аз слагах нещо в устата си."41

В своята книга ^ Експерименти по дистанционно въздействие съветският физиолог Леонид Василиев цитира немско изследване, проведено през 50-те години на XX в., което води до подобни открития. В това изследване хипнотизираният човек не само вкусвал вкус-ваното от хипнотизатора, но и мигал, когато светлина била насочвана към очите на хипнотизатора, кихал, когато хипнотизаторът смъркал амоняк, чувал тиктакането на часовник, долепен до ухото на хипнотизатора, и усещал болка, когато хипнотизаторът се боцвал с игла - всичко това било направено по такъв начин, че да бъде изключено получаването на информация от нормалните сетивни източници42.

Нашата способност да проникваме в сетивата на други не се ограничава до хипнотичните състояния. В една знаменита днес серия експерименти физиците Харълд Патхоф и Ръсел Тарг от Станфордския изследователски институт в Калифорния откриват, че почти всеки от участниците в експеримента има способност, която те наричат „далечно гледане" - способността да се описват точно нещата, които един намиращ се на далечно разстояние подопитен вижда. Те откриват, че човек след човек могат да виждат на далечно разстояние просто чрез релаксиране и описване какви образи им идват на ум43. Откритията на Патхоф и Тарг са повторени от множество лаборатории из целия свят, което показва, че далечното гледане е вероятно широко разпространена способност у всички нас.

Лабораторията за изследване на аномалии в Прин-стън също потвърждава откритията на Патхоф и Тарг. В едно изследване самият Джен е в ролята на възприемател и се опитва да си представи какво наблюдава негов колега в Париж, където той никога не е ходил. Освен че вижда оживена улица, в ума му се появява образът на рицар в броня. По-късно се оказва, че изпращачът на информацията е стоял пред едно държавно учреждение, украсено със статуи на исторически военачалници, един от които бил рицар в броня44.

Така че изглежда ние сме дълбоко взаимосвързани помежду си по един или друг начин, ситуация, която не е толкова странна в една холографска вселена. Освен това тези взаимовръзки се проявяват дори когато ние не ги осъзнаваме. Изследванията показват, че когато в една стая човек получава електрошок, това се регистрира в показанията на полиграфа*, към който в другата стая е свързан друг човек45. Светване в очите на един подопитен ще се регистрира в елект-роенцефалограмата на друг подопитен в друга стая46, и дори обемът на кръвта в пръста на един подопитен се променя - измерван с плетизмограф, един чувствителен индикатор за функционирането на автономната нервна система, - когато един „изпращач" в друга стая попадне на името на някой, когото те познават, докато чете списък, в който са включени предимно непознати за тях имена47.

Като се има предвид и дълбоката взаимосвърза-ност, и нашата способност да конструираме напълно убедителни реалности от информация, получена чрез тази взаимосвързаност, каквато създаде Том, какво би се случило, ако двама или повече хипнотизирани се опитат да конструират една и съща въобразена реалност? Любопитното е, че на този въпрос е отговорено в експеримент, проведен от Чарлз Тарт, професор по психология в кампуса Дейвис на Калифорнийския университет. Тарт намира двама студенти, Ан и Бил, които могат да навлязат в дълбок транс и самите те били изкусни хипнотизатори. Той накарал Ан да хипнотизира Бил и след като той бил хипнотизирай, накарал Бил на свой ред да хипнотизира Ан. Тарт предположил, че и без това мощната връзка между хипнотизатор и подопитен ще бъде усилена чрез прилагане на тази необичайна процедура.

Той се оказал прав. Когато те отворили очи в това двустранно хипнотично състояние, всичко изглеждало сиво. Сивотата обаче бързо отстъпила място на ярки цветове и пламтящи светлинки и за няколко мига те се оказали на един плаж с неземна красота. Пясъкът проблясвал като диаманти, морето било пълно с огромни мехури пяна и искряло като шампанско, а бреговата ивица била осеяна с прозирни кристални скали, пулсиращи с вътрешна светлина. Макар Тарт да не можел да види онова, което Ан и Бил виждали, от начина, по който те говорели, той бързо разбрал, че те преживяват една и съща халюцинираш реалност.

Това, разбира се, незабавно станало очевидно за Ан и Бил и те се заели да изследват този новооткрит свят, да плуват в океана и да изучават блестящите кристални скали. За съжаление на Тарт, те спрели и да говорят, или най-малкото престанали да говорят от гледна точка на Тарт. Когато той ги запитал защо се е възцарила такава тишина, те му казали, че в техния споделян бленуван свят те си говорят, феномен, в който според Тарт е замесен някакъв вид паранормална комуникация между двамата.

Сеанс след сеанс Ан и Бил продължават да конструират различни реалности и всички били толкова реални, достъпни за петте сетива и реализирани в измерения, като всяко нещо, което те преживяват в тяхното нормално състояние на бодърстване. Тарт действително се убеждава, че световете, които Ан и Бил посещават, са наистина по-реални, отколкото бледата, лунна версия на реалността, с която повечето от нас трябва да се задоволяват. Както казва той, след „като те си говориха помежду си за своите преживявания и откриха, че обсъждат подробности от преживявания, които са били споделени и за които е нямало никакви словесни стимули върху касетките, те сметнаха, че действително ще да са били „в" неземните места, които са преживявали."48

Океанският свят на Ан и Бил е съвършен пример за холографска реалност - триизмерно построение на мисълта, сътворено от взаимосвързаност, поддържано от потока на съзнанието и в крайна сметка толкова пластично, колкото мисловните процеси, които го пораждат. Тази пластичност е видна в няколко от неговите отличителни черти. Макар да е триизмерно, неговото пространство е по-гъвкаво, отколкото пространството на всекидневната реалност, и понякога придобива такава еластичност, за която Ан и Бил не намират думи, за да я опишат. Още по-странното е, че макар те очевидно да са били много изкусни в извай-ването на един споделен свят извън тях самите, те често забравят да скулптират своите собствени тела и съществуват по-често като плаващи лица или глави. Както съобщава Ан, в един случай, когато Бил й казва да му подаде ръката си, „аз трябваше да бъда така добра да си въобразя ръка"49.

Как завършва този експеримент по взаимно хип-нотизиране? За съжаление представата, че тези поразителни видения са по някакъв начин реални, може би дори по-реални, отколкото всекидневната реалност, така стресва и двамата, че те стават все по-нервни относно вършеното от тях. Накрая и двамата спират своите изследвания, а Бил дори напълно се отказва да се занимава с хипноза.

Екстрасензорната взаимосвързаност, която позволява на Ан и Бил да конструират тяхната споделена реалност, може почти да бъде разглеждана като вид полеви ефект между тях, една „реалност-поле", ако щете. Питам се какво ли би се случило, ако хипнотизаторът, поканен от баща ми, беше потопил всички ни в транс? В светлината на изнесените дотук данни имаме всички основания да смятаме, че ако нашата връзка беше достатъчна дълбока, Лора щеше да бъде невидима за всички нас. Ние щяхме колективно да конструираме реалност-поле за един часовник, да четем гравирания върху него надпис и да бъдем абсолютно убедени, че възприеманото от нас е реално.

Ако съзнанието играе роля в създаването на суба-томни частици, възможно ли е нашите наблюдения на субатомния свят да са също своего рода реалнос-ти-полета? Ако Джен може да възприеме рицарска броня чрез сетивата на негов приятел от Париж, дали е пресилено да смятаме, че физиците из целия свят са несъзнателно взаимосвързани помежду си и използват някаква форма на взаимна хипноза, подобна на използваната от участниците в експеримента на Тарт, за да създадат консенсусните характеристики, че те наблюдават електрон? Тази възможност може да бъде подкрепена от един друг необичаен признак на хипнозата. За разлика от други изменени състояния на съзнанието, хипнозата не се свързва с някакви необичайни очертания на електроенцефалограмите. От физиологична гледна точка психичното състояние хипноза е най-близо до нашето нормално състояние на бодърстване. Означава ли това, че нормалното будно съзнание е само по себе си вид хипноза, а ние постоянно проникваме в реалности-полета?

Нобелистът Джоузефсън твърди, че нещо подобно може би се случва. Подобно на Глобъс, той приема на сериозно дейността на Кастанеда и се опитва да я отнесе към квантовата физика. Той предполага, че обективната реалност се създава от колективните спомени на човешката раса, докато аномалните събития, от рода на тези, описани от Кастанеда, са проявление на индивидуалната воля50.

Човешкото съзнание може би не е единственото нещо, което взема участие в сътворяването на реалнос-тите-полета. Експериментите по далечно гледане показват, че хората могат точно да опишат отдалечени места, дори когато там няма никакви наблюдатели51. По същия начин подопитни могат да разпознаят какво има в запечатан сандък, произволно подбран от група запечатани сандъци, чието съдържание е поради това съвършено неизвестно52. Това означава, че ние можем и нещо повече от това да проникваме в сетивата на други хора. Можем също да проникваме в самата реалност, за да добиваме информация. Колкото и чудато да звучи, не е толкова странно, когато си спомним, че в една холографска вселена съзнанието прониква в цялата материя и „осмислянето" има едно активно присъствие както в мисловния, така и във физическия свят.

Бом смята, че вездесъщността на осмислянето предлага възможно обяснение както за телепатията, така и за дистанционното виждане. Той мисли, че и двете може да са само различни форми на психокинеза. Точно както ПК е резонанс на осмисляне, предавано от нечий ум към един обект, телепатията може да бъде разглеждана като резонанс на осмисляне, предаван от нечий ум към друг ум, казва Бом. По подобен начин дистанционното виждане може да бъде разглеждано като резонанс на осмисляне, предаван от един обект към нечий ум. „Когато хармония или резонанс на „осмисляния" бъде установена, действието е двустранно, така че „осмислянията" на отдалечената система могат да действат в разглеждащия, за да създадат своего рода обърната наопаки психокинеза, която ще предаде, в резултат на това, един образ на системата към него" - казва той53.

Джен и Дън имат подобни схващания. Макар да смятат, че реалност се установява само при взаимодействието на едно съзнание с неговото обкръжение, те са твърде либерални при дефинирането на съзнанието. Както те го виждат, нещо, което е в състояние да поражда, получава или използва информация, може да се определи за съзнание. По такъв начин животните, вирусите, ДНК, машините (с изкуствен интелект и пр.) и т. нар. неживи обекти могат да имат необходимите качества, за да участват в създаването на реалност54.

Ако такива твърдения са верни и ние можем да придобием информация не само от умовете на други хора, но и от една жива холограма на самата реалност, то психометрията - способността да добиваме информация за един обект просто като го докоснем -също ще бъде обяснена. Вместо да е неодушевен, такъв обект би бил изпълнен със свой собствен вид съзнание. Вместо да бъде „нещо", което съществува отделно от вселената, той ще бъде част от взаимосвързаността на всички неща - свързан към мислите на всички хора, които някога са влизали в контакт с него, свързан със съзнанието, което пронизва всяко животно и обект, които някога са били свързани с неговото съществуване, свързан чрез неявния ред със своето собствено минало и свързан с ума на психометриста, който го държи.


^ Вие можете да получите

нещо за нищо


Играят ли някаква роля физиците в създаването на елементарни частици? Засега тази загадка си остава неразрешена, но нашата способност да се свързваме помежду си и да си въобразяваме реалности, които са толкова реални, колкото и нашата нормална реалност в състояние на бодърстване, не е единственият ключ, че може би случаят е именно такъв. Всъщност данните за свръхестественото показват, че ние едва сме започнали да проумяваме своите таланти в тази област. Да разгледаме следното удивително изцеление, за което съобщава Гарднър. През 1982 г. една английска лекарка на име Рут Когин, работеща в Пакистан, била посетена от 35-годишна пакистанка на име Камро. Тя била бременна в осмия месец и през по-голямата част от бременността си страдала от кървене и протичаща с прекъсвания коремна болка. Когин й препоръчала да иде незабавно в болница, но Камро отказала. Въпреки това, след два дни кървенето станало толкова силно, че тя била откарана в спешно отделение.

Прегледът на Когин разкрива, че Камро е изгубила „твърде много" кръв, а ходилата и корема й са патологично подути. На следващия ден Камро има „още една тежка кръвозагуба", което принудило Когин да прибегне до цезарово сечение. Щом Когин отворила матката, още по-обилни потоци тъмна кръв рукнали и продължили да изтичат толкова изобилно, че станало ясно - Камро на практика няма никакво кръво-съсирване. Докато Когин успее да оброди здравото бебе (дъщеричка) на Камро, „дълбоки локви от несъсирена кръв" изпълнили леглото и продължили да изтичат от разреза. Когин успяла да намери два литра кръв, за да прелее на тежко анемичната жена, но това не било достатъчно, за да компенсира изумителната кръвозагуба. Тъй като възможностите били изчерпани, Когин прибягнала до молитва.

Тя пише: „Ние се молехме с пациентката, след като й обясних за Иисус, в чието име ние се молехме за нея преди операцията и който е велик лечител. Аз също й казах, че не трябва да се тревожим. Виждала съм как Иисус е излекувал такова заболяване и преди, и съм сигурна, че Той ще излекува и нея."55

След това те зачакали.

През следващите няколко часа Камро продължава да кърви, но вместо влошаване, общото й състояние се стабилизира. Тази вечер Когин отново се моли заедно с Камро и макар нейното „бързо кървене" да продължава неотслабващо, тя изглежда незасегната от кръвозагубата. Четиридесет и осем часа след операцията кръвта й най-сетне започнала да се съсирва и възстановяването й започнало напълно. След десет дни тя си отишла вкъщи със своето бебе.

Макар Когин да нямала възможност да измери кръвозагубата на Камро, тя не се съмнявала, че младата майка е загубила повече от общия си обем кръв по време на операцията и последвалото я обилно кървене. След като Гарднър изучил документацията по случая, той бил на същото мнение. Проблемът с това заключение е, че човек не може да произвежда нова кръв достатъчно бързо, за да покрие такива катастрофални загуби; ако това беше възможно, много по-малко хора щяха да умират от кръвозагуба. Поради това остава единственото несигурно заключение, че новата кръв на Камро ще да се е материализирала изневиделица.

Способността да се създават една-две безкрайно малки частици бледнее в сравнение с материализацията на десет-дванадесет литра кръв, необходими, за да се възстанови средното човешко тяло. И кръвта не е единственото нещо, което може да се създаде изневиделица. През юни 1974 г., докато пътувал в Тимор Тимур, малък остров в най-източната част на Индонезия, Уотсън се натъква на също толкова объркващ пример на материализация. Въпреки първоначалното си намерение да посети един прочут матан до'ок, тип индонезийски чудотворец, за който се казва, че може да предизвиква дъжд по поръчка, той бива отклонен от разказите за един необичайно действен буан, зъл дух, опустошил една къща в близко селище.

Семейството, което живее в къщата, се състои от една семейна двойка, техните две малки момченца и неомъжената по-млада природена сестра на съпруга. Семейната двойка и децата им са типични индоне-зийци на външен вид, с тъмен цвят на кожата и къдрави коси, но природената сестра, чието име е Алин, физически е твърде различна и има много по-светъл тен и черти, които са почти китайски, което обяснява и невъзможността да си намери съпруг. Семейството се отнася с безразличие към нея и на Уотсън веднага му става ясно, че тя е източникът на суматохата.

Тази вечер по време на вечерята в покрития със слама дом на семейството Уотсън става свидетел на няколко поразителни явления. Първо, без предупреждение осемгодишното момче изпищява и изпуска чашата си върху масата, тъй като гърбът на дланта му започва да кърви необяснимо. Уотсън, който седи до момчето, преглежда ръката му и вижда, че има един полукръг от скорошни пробождания върху нея, като човешко ухапване, но с диаметър по-голям от зъбите на момчето. Алин в това време била до огъня срещу момчето.

Докато Уотсън изследва раните, пламъкът на лампата става син и внезапно лумва, а в неочаквано ярката светлина се посипва дъжд от сол върху храната, докато я покрива напълно и я прави негодна за ядене. „Това не беше внезапен порой, а бавно и преднамерено действие, което трая достатъчно дълго за мен, за вдигна очи и да видя, че то като че ли започва насред въздуха, точно на равнището на очите, може би метър и двадесет над масата" , казва Уотсън.

Уотсън незабавно скача от масата, но дъждът не престава. Внезапно от масата се чуват серия високи почукващи звуци и тя започва да се клатушка. Семейството също скача и всички наблюдават как масата подскача „като капака на сандък, в който е затворено някакво диво животно" и накрая се катурва на страната си. Уотсън първо реагира с бягство извън дома заедно със семейството, но след като дошъл на себе си, той се връща и започва да търси в стаята доказателства за някакъв трик, който би могъл да обясни случилото се. Нищо не открива56.

Събитията, които се случват в малката индонезийска колиба, са класически премери за полтъргайст, чието присъствие е белязано от тайнствени звуци и психокинетична дейност, а не от появата на призраци или привидения. Тъй като полтъргайстите са склонни да се въртят повече около хора, в този случай Алин, отколкото в места, мнозина парапсихолози смятат, че те действително са прояви на несъзнаваната психокинетична способност на човека, около който те са най-активни. Дори материализацията има дълга и славна история в аналите за изследванията на полтъргайстите. Например в своя класически труд по темата Можем ли да обясним полтъргайста А. Р. Г. Оуен, преподавател по математика в Тринити Колидж, Кеймбридж, дава многобройни примери за обекти, материализирани изневиделица в случаи на пол-търгайст, които датират от 530 г. до наши дни57. Най-често обаче се материализират камъчета, а не сол.

Във въведението отбелязах, че аз непосредствено съм преживял много от паранормалните феномени, които ще бъдат обсъждани в настоящата книга, и обещах да разкажа за някои от моите собствени преживявания. Ето сега дойде времето да си призная всичко и да се изповядам, че знам как би трябвало да се е чувствал Уотсън, станал очевидец на внезапна яростна атака на психокинетична дейност в малката индонезийска колиба, защото когато аз бях дете, къщата, в която семейството ни се премести (нова къща, която моите родители сами си построиха), стана мястото на активни прояви на полтъргайст. Тъй като нашият полтъргайст напусна дома ни и последва мен, когато отидох да уча в колеж, и тъй като неговата активност съвсем определено изглеждаше свързана с моите настроения - неговите лудории ставаха по-злонамерени, когато аз бях ядосан или не бях в настроение, и по-палави и насмешливи, когато настроението ми беше по-весело - аз винаги съм приемал идеята, че полтъргайстите са проявления на несъзнаваната психокинетична способност на човека, около който те са най-активни.

Тази връзка с моите емоции се демонстрираше често. Ако бях в добро настроение, аз можех при събуждането си да намеря чорапите си провесени върху растенията в дома. Ако бях нещо мрачен, полтъргайстът можеше да се прояви чрез мятане на малки предмети през стаята или понякога дори посредством счупване на нещо. В течение на годините аз и другите членове на семейството, както и наши приятели, бяхме свидетели на психокинетична дейност в широк диапазон. Майка ми разказва, че дори когато аз съм бил малък, прохождал съм, тенджерите и тиганите вече били започнали необяснимо да скачат от средата на кухненската маса на пода. Писал съм за някои от тези случки в книгата си Отвъд кванта.

Не ми беше лесно да разкрия тези неща. Съзнавам колко чужди са подобни случки за житейския опит на повечето хора и напълно разбирам скептицизма, с който те са ще бъдат посрещнати в някои кръгове. Въпреки това аз съм убеден, че трябва да се говори за тях, защото мисля, че е жизнено важно ние да се опитаме да разберем подобни феномени, а не само да ги замитаме под килима.

Все още с известен трепет признавам, че моят пол-търгайст също понякога материализираше предмети. Материализациите започнаха, когато бях шестгодишен и необясним дъжд от дребен чакъл се изсипваше върху нашия покрив нощем. По-късно той започна да ме замерва вътре в къщата с малки полирани камъчета и парчета счупено стъкло с ръбове, изтрити като чирепите изхвърлено от течението стъкло, което понякога се намира по плажа. В по-редки случаи той материализираше други обекти, включително монети, един гердан и няколко по-странни дреболии. За съжаление аз обикновено не виждах как реално протичат материализациите, а само резултата от тях, както когато купчина спагети (без сос) попаднаха върху гърдите ми един ден, докато си подремвах в моя апартамент в Ню Йорк. Предвид на това, че бях сам в стая без отворени прозорци или врати, нямаше никой друг в апартамента, както и никакви признаци някой да е варил спагети или да се е вмъкнал, за да хвърля спагети върху мен, аз мога само да допусна, че по неизвестни причини шепата студени спагети, които паднаха от небето върху моя гръден кош, са се материализирали отникъде.

В няколко случая обаче аз наистина успях да видя как предметите реално се материализират. Например през 1976 г. си работех върху моите изследвания, когато се случи да погледна нагоре и видях малък кафяв предмет да се появява внезапно във въздуха на десетина сантиметра под тавана. Щом неочаквано възникна, той бързо се придвижи под остър ъгъл и се приземи в краката ми. Когато го взех, видях, че това е парче от кафяво стъкло, което първоначално може би е било използвано за направа на бирени бутилки. Това не беше толкова поразително, колкото дъжд от сол в течение на няколко секунди, но ми даде урок, че подобни неща са възможни.

Може би най-прочутите материализации в днешно време са правени от Сатхя Сай Баба, шестдесет и четири годишен индиец, почитан като свят човек, който живее в едно забутано място на щата Андхра Прадеш в Южна Индия. Според многобройни свидетели Сай Баба е в състояние да създаде нещо много повече от сол и няколко камъчета. Той изтегля от въздуха медальони, гривни и бижута и ги раздава като подаръци. Материализира също един неспирен поток от индийски вкуснотии и сладкиши, а от ръцете му се сипе изобилно вибути, или свещена пепел. Тези събития са наблюдавани буквално от хиляди, включително учени и магьосници, и досега никой не е забелязал и следа от някакви трикове. Един от свидетелите е психологът Ерлендур Харалдсон от Университета на Исландия.

Харалдсон посвещава повече от десет години на изследване на Сай Баба и публикува откритията си в книгата ^ Съвременни чудеса: Изследователски отчет за пси-феномените, свързвани със Сатхя Сай Баба. Макар да признава, че не може да докаже окончателно, че материализациите на Сай Баба не се резултат от измама и ловкост на ръцете, той предлага многобройни данни, които силно подсказват, че в случая има нещо свръхнормално.

Като предястие, Сай Баба може да материализира конкретни предмети по заявка. Веднъж когато Харалдсон говорел с него на духовни и етически теми, Сай

Баба казал, че всекидневният живот и духовният живот трябва да „се развиват заедно като една двойна рудракша". Когато Харалдсон го попитал какво е това двойна рудракша, нито Сай Баба, нито преводачът знаели английското съответствие на термина. Сай Баба се опитал да продължи разговора, но Харалдсон настоял да разбере все пак какво е това рудракша. „Тогава внезапно, с един жест на нетърпение, Сай Баба стисна юмрука си и залюля ръката си за секунда-две. Когато разтвори пръсти, той поднесе ръката си към мен и каза: „Ето това е". На дланта му имаше някакъв обект с подобна на жълъд форма. Това бяха две рудракши, израснали заедно като сдвоен портокал или сдвоена ябълка", казва Харалдсон.

Когато Харалдсон загатнал, че иска да запази двойното семе за спомен, Сай Баба се съгласил, но първо пожелал да го види отново. „Той стисна руд-ракшата в двете си шепи, духна върху нея и отвори ръце пред мен. Двойната рудракша сега беше покрита, отгоре и отдолу, с две златни щитчета, свързани с къса златна верижка. Отгоре имаше златен кръст със закрепен върху него малък рубин и малък отвор, така че да може да се носи на верижка около шията."58 По-късно открива Харалдсон открива, че двойните рудракши са извънредно рядка ботаническа аномалия. Няколко индийски ботаници, с които той се консултира, казали, че никога не са виждали дори една, а когато накрая открива малък деформиран екземпляр в едно магазинче в Мадрас, продавачът му поискал за него сума, равностойна на почти триста долара. Един лондонски златар потвърдил, че златото в украсата е с чистота поне 22 карата.

Такива подаръци не са рядкост. Сай Баба често раздава скъпи пръстени, бижута и вещи от злато на тълпите, които се стичат всекидневно при него и го почитат като светец. Той материализира също огромни количества храна и когато различни вкуснотии се сипят от ръцете му, те са цвъртящо горещи, толкова топли, че хората понякога не могат да ги държат в ръцете си. Той може да направи така, че сладки сиропи и ароматични масла да изтичат от ръцете му (и дори от стъпалата му), а когато свърши, по кожата му няма никакви следи от лепкавата субстанция. Може също да произвежда екзотични предмети като зрънца ориз с миниатюрни, съвършено изрязани изображения на Кришна върху тях, плодове извън сезона (нещо почти невъзможно за район от страната, в който няма електричество или фризери) и аномални плодове, като например ябълки, които, когато се обелят, се оказва да са ябълки от едната страна и някакъв различен плод от другата страна.

Също толкова изумителни са неговите материализации на свещена пепел. Всеки път, когато той ходи сред тълпите, които го посещават, чудовищни количества се сипят от ръцете му. Той щедро я сипе навсякъде, в протегнатите съдове и шепи, върху главите и една дълга лъкатушна линия остава по земята след него. При една обиколка на земите около ашра-ма му той може да произведе достатъчно от нея, за да запълни няколко бидона. При едно от своите посещения Харалдсон, заедно с д-р Карлис Оузис, директор на изследователския отдел на Американското дружество за пси- изследвания, действително виждат известно количество пепел в процес на материализация. Както отбелязва Харалдсон: „Неговата длан беше отворена и обърната надолу и той очерта с дланта си няколко бързи, малки кръга. В това време изпод дланта му във въздуха се появи сиво вещество. Д-р Оузис, която седеше малко по-близо, забелязала, че материалът се появява първо изцяло под формата на гранули (които се разпадат на пепел, когато се докоснат) и биха могли да се разпаднат по-рано, ако Сай Баба ги е произвеждал с някакъв трик с ръката, който да е останал незабелязан за нас."59

Харалдсон отбелязва, че проявите на Сай Баба не са резултат от масова хипноза, защото той свободно позволява неговите демонстрации на открито да бъдат филмирани и всичко, което той прави, ясно се вижда и на филма. По подобен начин създаването на конкретни предмети, редкостта на някои от тях, горещината на храната и страхотният обем на материализа-циите изглежда изключват измамата като възможност. Харалдсон отбелязва също, че досега никой не е излязъл с достоверни доказателства, че Сай Баба симулира своите способности. Освен това Сай Баба създава непрекъснат поток от предмети в течение на половин век, от 14-годишна възраст - факт, който е още едно доказателство и за обема на материализациите, и за значимостта на неговата неопетнена репутация. Дали Сай Баба създава предмети от нищо? Образно казано, засега съдебните заседатели още не са влезли в залата и не са се произнесли, но Харалдсон ясно изразява своята позиция. Той смята, че демонстрациите на Сай Баба ни припомнят за „извънредно големия потенциал, който може би лежи спящ някъде във всички хора".60

Съобщенията за хора, които могат да материализират, не са някаква рядкост в Индия. В книгата си ^ Автобиографията на един йогин Парамаханса Йога-нанда (1893-1952), първият изявен свят човек от Индия, установил се на постоянно местоживеене на Запад, описва своите срещи с няколко индийски аске-ти, които могат да материализират извънсезонни плодове, златни съдове и други предмети. Интересно е предупреждението на Йогананда, че такива сили, или сиддхи, не винаги са доказателство за духовна издиг-натост на човека, който ги притежава. „Светът не е нищо друго, освен обективизиран сън - казва Йогананда, - и онова, в което вашият мощен ум вярва много силно, моментално се случва."61 Дали такива хора са открили начин да източват поне малко от огромния океан космическа енергия, за която Бом казва, че изпълва всеки кубичен сантиметър празно пространство?

Една забележителна серия материализации, която е получила още по-голямо потвърждение от приписваното от Харалдсон на Сай Баба, е произведена от Тереза Нойман. Освен нейните стигми, при Нойман може да се наблюдава инедия, свръхестествената способност да се живее без храна. Нейната инедия започва в 1923 г., когато тя „пренася" заболяването на гърлото, което имал един млад свещеник, върху себе си и преживява единствено на течности няколко години. След това, през 1927 г., тя се отказва напълно и от храна, и от вода.

Когато местният епископ в Регенсбург първи научил за гладуването на Нойман, той изпратил комисия в нейния дом, за да проучи случая. От 14 до 29 юли 1927 г. под ръководството на д-р Зайдл четири монахини-болногледачки от францисканския орден внимателно следят всяко нейно движение. Те я наблюдават ден и нощ, като водата, която тя използва за миене и изплакване на устата, бива внимателно измервана и претегляна. Сестрите откриват няколко необичайни неща у Нойман. Тя никога не ходи до тоалетната (посещава я само веднъж за период от шест седмици, а екскрементът, изследван от д-р Райсманс, съдържа само малко количество слуз и жлъчка, но никакви следи от храна). Нойман не показва никакви признаци на обезводняване, макар че обичайно човек излъчва средно по 400 грама вода дневно с въздуха, който издишва, и още горе-долу толкова през порите. Нейното тегло си остава постоянно, и макар че губи приблизително четири килограма (в кръв) по време на седмичното отваряне на нейните стигми, теглото й се връща в нормата ден-два по-късно.

В края на изследването д-р Зайдл и сестрите са напълно убедени, че Нойман не е яла или пила нищо през тези четиринадесет дни. Проверката изглежда убедителна, защото докато човешкото тяло може да оцелее две седмици без храна, то рядко може да преживее и половината от това време без вода. Все пак това е нищо за Нойман - тя не яде и не пие нищо през следващите тридесет и пет години. Така че изглежда тя не само материализира огромното количество кръв, необходимо за безконечното поддържане на нейните стигми, но също редовно материализира водата и хранителните съставки, потребни й, за да оцелява и да бъде в добро здраве. Нойман не е единственият случай на инедия. Във физическите феномени на мистицизма Търстън привежда няколко примера за стигма-тисти, които са прекарали години без ядене или пиене.

Материализацията е може би по-често срещана, отколкото ние осъзнаваме. Литературата за чудотворното изобилства с твърде убедителни описания на кървящи статуи, картини, икони и дори скали, които имат историческа или религиозна значимост. Разказват се също десетки истории за Мадони и други икони, които сълзят. Една истинска епидемия от „плачещи Мадони" помита Италия през 1953 г.62 И в Индия последователите на Сай Баба показват на Харал-дсон снимки на аскета, от които като по чудо се отделя свещена пепел.


^ Промяна

на цялата картина


По някакъв начин материализаци-ята променя нашите общоприети представи за реалността, преди всичко защото, макар ние да можем с усилие да натикаме някак неща като ПК в днешния ни светоглед, създаването на предмет изневиделица разклаща самата основа на този светоглед. Все пак това не е всичко, което умът може да прави. Досега ние разглеждахме чудеса, които засягат само „части" от реалността - примери за хора, които психокине-тично движат части, за хора, които променят части (законите на физиката), за да станат неуязвими за огъня, и за хора, които материализират части (кръв, сол, камъни, бижута, пепел, храни и сълзи). Но ако реалността реално е едно неделимо цяло, защо изглежда, че чудесата засягат само части?

Ако чудесата са примери за скритите собствени способности на ума, отговорът, разбира се, е: защото ние самите сме така дълбоко програмирани да виждаме света от гледна точка на частите. Това предполага, че ако на нас не ни е така втълпено мисленето от гледна точка на частите, ако ние виждахме света по различен начин, чудесата също щяха да бъдат различни. Вместо да намираме толкова много примери за чудеса, в които частите на реалността са преобразувани, ние щяхме да откриваме повече случаи, в които цялата реалност е трансформирана. Действително съществуват няколко такива примера, но те са редки и отправят едно още по-тежко предизвикателство към нашите общоприети представи за реалността, отколкото материализациите.

Един такъв пример ни дава Уотсън. По време на престоя си в Индонезия той също случайно среща друга млада жена, надарена със сили. Името й е Тиа, но за разлика от силите на Алин, нейните не изглежда да са израз на някаква неосъзната психична дарба. Вместо това тя е съзнателно контролирана и произтича от естествената свързаност на Тиа със силите, които лежат спящи в повечето от нас. Тиа е, накратко, шаман в процес на формиране. Уотсън е свидетел на много примери за нейните дарби. Той я вижда как извършва чудотворни изцеления, а веднъж, когато тя е в остър конфликт с местния мюсюлмански религиозен водач, вижда как тя използва силата на ума си, за да подпали минарето на местната джамия.

Но той е свидетел на една от най-внушителните демонстрации на Тиа, когато случайно се натъква на нея, докато тя си говори с някакво момиченце в една сенчеста горичка от дървета кенари. Дори отдалеч Уотсън може да разбере от жестовете на Тиа, че тя се опитва да съобщи нещо важно на детето. Макар да не можел да чуе техният разговор, той разбира по нейната обезсърчена физиономия, че тя не успява да предаде на момиченцето онова, което иска. Накрая изглежда й идва някаква идея и тя започва някакъв тайнствен танц.

Очарован, Уотсън продължава да наблюдава, когато Тиа прави жест към дърветата и, макар че тя едва помръдва, има нещо хипнотично в нейните изтънчени жестове. Тогава тя прави нещо, което и стрес-ва, и втрещява Уотсън. Тя кара цялата горичка внезапно да изчезне. По думите на самия Уотсън: „В един момент Тиа танцуваше сред горичка от сенчести кенари, в следващия миг тя стоеше под жарките лъчи на слънцето."63

Няколко секунди по-късно тя кара горичката отново да се появи, а от начина, по който момиченцето подскача и хуква да докосне дърветата, Уотсън се уверява, че и тя е преживяла същото. Но Тиа не свършва с това. Тя кара горичката да изчезне и отново да се появи няколко пъти, докато тя и момиченцето със съединени длани танцуват и се кикотят на случващото се. Уотсън просто отминава със замаяна глава.

През 1975 г., когато бях студент от най-горния курс в Мичиганския университет, аз имах подобно трудно за разбиране и предизвикателно спрямо реалността преживяване. То се случи при една вечеря с моя преподавателка в местен ресторант, по време на която ние обсъждахме философските последствия от преживяванията на Карлос Кастанеда. В частност нашият разговор се завъртя около един случай, който Кастанеда разказва в Пътуване към Икстлан. Една нощ дон Хуан и Кастанеда са в пустинята в търсене на някакъв дух, когато се натъкват на същество, което изглежда като теле, но има уши на вълк и човка като птица. То се гърчи и пищи, сякаш бере душа.

Отначало Кастанеда е изплашен и ужасен, но след като си казва, че това, което вижда, не може да бъде реално, неговото виждане се променя и той вижда, че умиращият дух в действителност е паднал клон, който трепти на вятъра. Кастанеда горделиво посочва истинската идентичност на нещото, но както обикновено старият шаман от племето яки го смъмря. Той казва на Кастанеда, че клонът е бил умиращ дух, докато силата го е докосвала, но се е преобразил в клон, когато Кастанеда се е усъмнил в неговото съществуване. Обаче той подчертава, че и двете реалности са еднакво реални.

В разговора с преподавателката ми аз признах, че съм заинтригуван от твърдението на дон Хуан, че две взаимно изключващи се реалности могат да бъдат еднакво реални и смятам, че тази идея би могла да обясни много паранормални събития. Непосредствено след обсъждането на този случай ние си тръгнахме от ресторанта и, тъй като беше ясна лятна нощ, решихме да се поразходим. Докато продължавахме разговора си, аз забелязах малка група хора, които вървяха пред нас. Те си говореха на някакъв непознат за мен чужд език и от шумното им държане изглеждаше, че са подпийнали. Освен това една от жените носеше зелен чадър, което беше странно, защото небето беше напълно безоблачно и нямаше никакви прогнози за дъжд.

Тъй като не искахме да се сблъскаме с групата, ние изостанахме малко и когато го сторихме, жената внезапно започна да люлее чадъра по някакъв буен и странен начин. Тя описваше огромни арки във въздуха и няколко пъти, когато завърташе чадъра, върхът му за малко щеше да ни закачи. Ние забавихме крачка още повече, но ставаше все по-ясно, че нейното изпълнение е предназначено да привлече вниманието ни. Накрая, след като вече погледът ни беше твърдо прикован към нейните действия, тя вдигна с две ръце чадъра над главата си и го хвърли драматично в краката ни.

Ние и двамата се взирахме в него тъпо, като се чудехме защо тя направи такова нещо, когато внезапно нещо забележително започна да се случва. Чадърът направи нещо, което може само да се опише като „трепкане, примигване", както когато пламъкът на фенер тръгне да угасва. Той издаде странен, хрускащ звук като звука на смачквай целофан и в една ослепителна серия от искряща, многоцветна светлина неговите краища се сгърчиха, цветът му се промени и той самият се преоформи в една чепата, кафяво-зеле-на пръчка. Аз бях така зашеметен, че няколко секунди нищо не казах. Моята преподавателка проговори първа и каза с тих, стреснат глас, че тя е мислила предмета за чадър. Аз я попитах дали е забелязало нещо извънредно и тя кимна. Ние и двамата записахме какво мислим, че се е случило, и нашите отчети по случая съвпадаха точно. Единствената мъглява разлика в нашите описания беше, че моята преподавателка казваше, че чадърът е „пръщял, цвърчал като при пържене", когато се е трансформирал в пръчка - звук, който не е страшно различен от хрускащия звук на целофана, когато бъде смачквай.


^ Какво

означава всичко това?


Този случай повдига много въпроси, на които аз нямам отговори. Не знам кои бяха хората, които хвърлиха чадъра в краката ни, или дали дори те разбраха каква магическа трансформация се случи, докато те се шляеха, макар че странното и очевидно преднамерено изпълнение подсказваше, че не бяха напълно несъзнаващи какво става. И моята преподавателка, и аз бяхме толкова смаяни и вцепенени от магическата трансформация на чадъра, че докато се посъвземем и ни дойде на ума да ги попитаме, те бяха отишли далеч напред. Не знам защо се случи това събитие, макар да ми се струва очевидно, че то по някакъв начин беше свързано с нашия разговор за Кастанеда, който е преживял подобен случай.

Аз дори не знам защо съм имал привилегията да преживея толкова много паранормални случки, освен изглежда да е свързано с факта, че имам по рождение значителни екстрасензорни способности. В младежките ми години започнах да имам ярки и подробни сънища за събития, които ще се случат. Често знаех неща за хора, които не познавах отблизо. Когато бях седемнадесетгодишен, аз спонтанно развих способността да виждам енергийно поле, или „аура", около живи същества и до ден днешен мога често да определям здравното състояние на даден човек по структурата и цвета на мъглата от светлина, която виждам да го заобикаля. Освен това всичко, което мога да кажа е, че ние всички сме надарени с различни способности и качества. Някои от нас са художници по природа. Други са танцьори. Изглежда аз съм се родил с химията, необходима за задействане на промени в реалността, за катализиране по някакъв начин на сили, необходими за предизвикване на паранормални събития. Благодарен съм за тази способност, защото тя ме е научила на много неща за вселената, но не знам защо я притежавам.

Онова, което знам, е, че „случаят с чадъра", както започнах да го наричам, беше свързан с една коренна промяна в света. В тази глава разгледахме чудеса, които включваха все по-големи промени в реалността. По-лесно ни е да проумеем психокинезата, отколкото способността да се материализира предмет ей така от нищото, а все пак ни е по-лесно да приемем материализацията на предмети, отколкото появяването и изчезването на цяла горичка или паранормалното появяване на група хора, способни да преобразят по странен начин материя от една форма в друга. Все повече тези инциденти подсказват, че реалността е, в един твърде реален смисъл, холограма, построение на мисълта.

Изниква въпросът: Дали тя е холограма, която е относително стабилна за дълги периоди и обект само на минимални изменения от съзнанието, както предполага Бом? Или е холограма, която само изглежда устойчива, но при особени обстоятелства може да бъде променяна и преоформяна по действително безброй начини, както данните за чудотворното показват? Някои изследователи, приели холографската идея, смятат, че е вярно второто. Например Гроф не само взема на сериозно материализацията и други извънредни паранормални феномени, но смята, че реалността е всъщност изградена от облаци и отстъпчива пред фината власт на съзнанието. „Светът не е непременно толкова твърд и солиден, както ние го възприемаме", казва той64.

Физикът Уилям Тилър, ръководител на катедрата по материалознание в Станфордския университет и още един поддръжник на холографската идея, е съгласен с него. Тилър смята, че реалността е подобна на „холопалубата" в телевизионния сериал Стар Трек: Следващото поколение. Там холопалубата е среда, в която обитателите могат да предизвикват холографска симулация на буквално всяка реалност, която пожелаят - гъста гора, шумен град. Те могат също да променят всяка симулация по какъвто си искат начин, например да материализират лампа или да накарат някаква нежелана маса да изчезне. Тилър е на мнение, че вселената е също вид холопалуба, създадена от „обединението" на всички живи същества. „Ние сме я създали като израз на нашия опит и пак ние сме установили законите, които я управляват - твърди той. - И когато се доберем до границите, до които е стигнало нашето разбиране, ние можем всъщност да променим законите така, че пак ние създаваме и физиката, докато напредваме."65

Ако Тилър е прав и вселената е гигантска холопалуба, способността да се материализира златен пръстен или да се накара горичка от дървета кенари да се появява и изчезва вече не изглежда толкова странна. Дори случаят с чадъра може да бъде разглеждан като временно отклонение в холографската симулация, която ние наричаме обикновена реалност. Макар моята преподавателка и аз да не съзнавахме, че притежаваме подобна способност, може би емоционалната разпаленост на нашата дискусия за Кастанеда накара нашите подсъзнания да променят холограмата на реалността така, че тя да отрази по-добре това, в което вярвахме в момента. Предвид твърдението на Ул-ман, че нашата психика постоянно се опитва да ни научи на неща, които ние не съзнаваме в състоянието на бодърстване, нашето подсъзнание може би дори е програмирано да създава от време на време такива чудеса, за да ни даде възможност да надзърнем в истинската природа на реалността, да ни покаже, че светът, който създаваме за себе си е в края на краищата толкова творчески безкраен, колкото реалността на нашите сънища.

Да кажем, че реалността е създадена от обединението на всички живи същества е реално все едно да кажем, че вселената е изградена от полета реалност. Ако това е вярно, то обяснява защо реалността на някои субатомни частици, от рода на електрона, изглежда относително фиксирана, докато реалността на други, от рода на аномалоните, изглежда по-пластична. Може би полетата реалност, които ние възприемаме като електрони, са станали част от космическата хо-лограма много отдавна, може би дълго преди хората да са били дори част от обединението на всички неща. Следователно електроните са може би толкова дълбоко вкоренени, вбити в холограмата, че те вече не са толкова податливи на влиянието на човешкото съзнание, колкото по-новите полета реалност. По подобен начин аномалоните могат да варират от лаборатория до лаборатория, защото те са по-скорошни полета реалност и са все още недоразвити, все още лутащи се в търсене на самоличност. В някакъв смисъл те са подобни на брега край искрящото като шампанско море, който участниците в експеримента на Тарт възприемат, докато той е все още в своето сиво състояние и все още не е напълно изплувал от неявния ред.

Това може също да обясни защо аспиринът помага за предпазване от инфаркт при американците, но не и при британците. Той също може да е относително скорошно поле реалност и все още да е в процес на формиране. Има дори данни, че способността да се материализира кръв е относително скорошно поле реалност. Рого отбелязва, че съобщения за чудеса с кръв започват да се появяват от чудото със Сан Дженаро през XIV в. фактът, че никакви чудеса с кръв не са известни преди Сан Дженаро изглежда показва, че тази способност се е появила по това време. Щом веднъж е била установена, става по-лесно за други да проникват в полето реалност на нейната възможност, което може би обяснява защо има многобройни чудеса с кръв след Сан Дженаро, но не преди това.

Действително, ако вселената е холопалуба, всички неща, които изглеждат стабилни и вечни, от законите на физиката до материята на галактиките, би трябвало да бъдат разглеждани като полета реалност, блуждаещи огънчета, нито повече, нито по-малко реални от реквизита в един гигантски, взаимно споделян сън. Цялата установеност, дълготрайност, неиз-менност би трябвало да бъде разглеждана като илюзорна, а само съзнанието би следвало да бъде вечно, съзнанието на живата вселена.

Има и друга възможност, разбира се. Може би само аномалните събития, от рода на случая с чадъра, са полета реалност, а светът изобщо е все пак напълно стабилен и е повлиян от съзнанието, както са ни учили да вярваме. Проблемът с това допускане е, че то никога не може да бъде доказано. Единственият лакмус, с който разполагаме, за да проверим дали нещо е реално, да кажем пурпурночервен слон, който току-що се е намъкнал в нашия хол, е да открием дали и други хора могат да го виждат. Но щом ние приемаме, че двама или повече души могат да създават реалност - независимо дали тя е трансформиране на чадър или изчезваща горичка от дървета кенари, - ние вече не разполагаме с какъвто и да било начин да докажем, че всичко друго в света не е създадено от ума. Всичко се свежда до въпрос на лична философия.

А личните философии се различават една от друга. Джен предпочита да мисли, че само реалността, създадена от взаимодействие на съзнания, е реална.

„Въпросът е дали има нещо „извън нас" е абстрактен. Ако ние нямаме начин да удостоверим абстракцията, няма смисъл да се опитваме да я моделираме", казва той66. Глобъс, който е готов да признае, че реалността е построение на съзнанието, предпочита да мисли, че съществува свят отвъд мехурчетата на нашите възприятия. „На мен са ми интересни приличните, социално приемливите теории - казва той, - а една прилична теория предполага съществуване."67 Обаче той признава, че това е просто негово предположение и няма емпирически начин за доказване на подобно допускане.

Лично аз въз основа на моя собствен опит съм съгласен с дон Хуан, когато той казва: „Ние сме възприематели. Ние сме осъзнаване; ние не сме обекти; ние не притежаваме твърда установеност. Ние сме необятни. Светът на обектите и твърдата установеност е начин да направим престоя си на земята удобен. Той е само описание, което е създадено за наше улеснение. Ние, или по-скоро нашият разум, забравяме, че описанието е само описание и по такъв начин вприм-чваме целостността си в един порочен кръг, от който рядко се измъкваме през живота си."68

Иначе казано, няма реалност над и отвъд тази, създадена от обединяването на всички съзнания, а холографската вселена може потенциално да бъде извай-вана по действително безброй начини от съзнанието.

Ако това е вярно, законите на физиката и материята на галактиките не са единствените неща, които са полета реалност. Дори нашите тела, преносвачите на съзнанието в този живот, би трябвало да бъдат разглеждани като ни повече, ни по-малко реални, отколкото аномалоните или бреговете край искрящите като шампанско морета. Или както Кейт флойд, психолог от Вирджиния Интермонт Колидж и още един поддръжник на холографската идея, казва: „Противно на онова, което всеки знае, че е така, може би не мозъкът създава съзнанието, а по-скоро съзнанието създава видимостта на мозъка - материя, пространство, време и всичко останало, което на нас ни харесва да интерпретираме като физическа вселена."69

Това е може би най-смущаващото от всичко, защото ние сме толкова дълбоко убедени, че нашите тела са твърди, солидни и обективно реални, че ни е трудно дори да погледнем благосклонно на идеята, че ние също може би сме само блуждаещи огънчета. Има обаче убедителни доказателства, че именно така стоят нещата. Друг феномен, често свързван със светците, е билокацията, или способността да се намираш на две места едновременно. Според Харалдсон, Сай Баба е демонстрирал билокация още по-добре и от материа-лизацията. Многобройни свидетели съобщават, че са го виждали как щраква с пръсти и изчезва, като внезапно се появява на стотина и повече метра встрани. Такива случаи силно подсказват, че нашите тела не са обекти, а холографски прожекции, които могат да „примигват и угасват" на едно място и да „примигват и се появяват" на друго със същата лекота, с която един образ може да се появява и да изчезва на видео-екран.

Един случай, който още повече подчертава холографската и нематериалната природа на тялото, може да бъде открит във феномените, сътворявани от един исландски медиум на име Индрид Индридасон. През 1905 г. няколко исландски водещи учени решават да изследват паранормалното и избират Индридасон да бъде един от техните подопитни. По това време Индридасон е просто един недодялан селяк, който и представа си няма от екстрасензорни неща, но бързо се разбира, че той е поразително надарен медиум. Той можел бързо да навлиза в транс и да демонстрира ефектно ПК. Но най-странното от всичко било, че понякога, докато той е в дълбок транс, различни части на неговото тяло напълно се дематериализират. Изумените учени наблюдавали как ръка или длан избледняват и изчезват, само за да се появят отново преди той да пробуди70.

Подобни събития ни дават още веднъж възможност да надзърнем в огромния потенциал, който може би лежи спящ у всички нас. Както видяхме, нашето сегашно научно разбиране на вселената е съвършено неспособно да обясни различните феномени, които изследвахме в тази глава и няма друг избор, освен да ги пренебрегне. Обаче, ако изследователи като Гроф и Тилър са прави и умът е способен да се застъпва, да ходатайства в неявния ред, холографската фотоплака, която поражда холограмата, наричана от нас вселената, а по такъв начин създава каква да е реалност или закони на физиката, пожелани от нея, тогава не само такива неща са възможни, но действително всичко е възможно.

Ако това е вярно, привидната солидност на света е само малка част от наличното за нашето възприятие. Макар повечето от нас да са впримчени в съвременното описание на вселената, някои индивиди имат способността да виждат отвъд солидността на света. В следващата глава ние ще разгледаме някои от тези хора и ще изследваме какво те виждат.






оставить комментарий
страница6/14
Дата30.10.2011
Размер4.88 Mb.
ТипДокументы, Образовательные материалы
Добавить документ в свой блог или на сайт

страницы: 1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14
отлично
  2
Ваша оценка:
Разместите кнопку на своём сайте или блоге:
rudocs.exdat.com

Загрузка...
База данных защищена авторским правом ©exdat 2000-2017
При копировании материала укажите ссылку
обратиться к администрации
Анализ
Справочники
Сценарии
Рефераты
Курсовые работы
Авторефераты
Программы
Методички
Документы
Понятия

опубликовать
Загрузка...
Документы

Рейтинг@Mail.ru
наверх