Литература теми icon

Литература теми


3 чел. помогло.
Смотрите также:
Учебно-методический комплекс по дисциплине Введение в славянскую филологию для специальности...
Программа дисциплины дпп. Ф. 11 Зарубежная литература и литература страны изучаемого языка 1...
Религия в гендерном измерении...
Доклад партии «единая россия»...
Примерной программы дисциплины «История мировой литературы: Литература Востока» Цель дисциплины...
Во имя Аллаха Милостивого, Милосердного! Предисловие...
Литература древнерусская литература...
Учебно-методический комплекс для студентов II III курсов филологического факультета по...
Концепция развития образования взрослых кыргызской Республики (Проект) бишкек 2004 проект...
Экзаменационные билеты по обществознанию за курс основной школы. 9 класс. Билет №1 Религия...
Литература английского декаданса: истоки, становление, саморефлексия...
Литература английского декаданса: истоки, становление, саморефлексия...



страницы: 1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   13
вернуться в начало

^ ДРАМАТИЗМЪТ В ПОЕЗИЯТА НА ПЕЙО ЯВОРОВ

 "Днес след творчеството на двамата Славейковци, Ботева и Яворова, българската художествена литература ясно определя своя образ и сравнително по-трудно се поддава на характеристика. В тяхната поезия се таи нейната вътрешна сила, в тяхното вдъхновение са изразени висшите прояви на българския творчески дух" - така започва известната статия на Боян Пенев: "Основни черти на днешната ни литература". Ако Пенчо Славейков създава поезия, чието вдъхновение би могло да се определи като "баща ми в мен", то всички критици сравняват Яворов с Ботев по темперамент и дух. Но докато българският възрожденец има враг, срещу когото да излее горчивите си прозрения, модерният поет е принуден да носи угнетяващото страдание на "историческото безвремие" (Св. Игов) в следосвобожденска България. Душата му събира всички противоречия на света, които пораждат трагическата му участ. Във вътрешния му мир се борят болката от безнравственото съвремие и невъзможността да се изправи срещу реалността. Силният Ботев дух, който живее в Яворовата душа, поражда драматичното и полюсно преживяване на целия свят. Или, както прокламира Владимир Василев "Докато Ботев изгаря на барикадата на революцията, Яворов изгаря на барикадата на собствения си дух." Изправен на границата между възрожденско-опълченската литература и модерното българско изкуство, Яворов е раздвоен между патриотичните идеали на предосвобожденска България и влиянието на западноевропейския модернизъм.

Българският поет болезнено изживява краха на идеалите в македонското освободително движение, както и кървавия погром на Илинденското въстание и смъртта на Гоце Делчев. Разрухата на хармонията във външния свят се превръща в жива съвест на поета и оформя мирогледа му към битието, човека и неговата съдба. Поезията се превръща във философски модел на света, който проследява лутанията на душата между мрачни предчувствия за обреченост, вечна смърт и пътуване към върха на идеалите и дълбините на тайните. Яворовият проблем: "свръхземните въпроси, които никой век не разреши", се превръща в емблема не само на неговото творчество, но и на цялата плеяда български символисти. Всеки един от тях поема по различен път, за да открие вечната истина и така да осмисли битието си.

Първоначално Яворов разкрива картините на национален гнет във външния свят, а след кризата, която преживява през 1903, трагизмът на околните се слива с личната драма на поета. Екстравертната поезия на модерния творец, известна още като първи период на неговото творчество, и лириката, отправена към загадките на собствената душа, или така наречената поезия от втори Яворов период, са обединени от изгарящото страдание на лирическия герой. Макар в първия си етап творецът да изобразява неволите на другите във външния свят, а в стихотворенията от втория си период Яворов изцяло да се обръща към вътрешния си мир, близостта между двата етапа е обусловена от личното преживяване на болките на останалите и сливането им с интимното страдание на твореца.

В социалната поезия на Яворов (принадлежаща към първия период) се очертават селските неволи и безсилието на труженика пред природните стихии - тема, която присъства в творчеството на почти всички български автори от края на XIX и началото на XX век. Проблемът за обезсмисления селски труд и страданията в мизерното ежедневие на повечето българи вдъхновява Иван Вазов, Цанко Церковски, Стоян Михайловски, П. Ю. Тодоров, Тодор Влайков и др. Същата тематика превръща Елин Пелин и Йордан Йовков в класици на българския разказ. Но въпреки тривиалността на селската проблематика и факта, че Яворов никога не живее на село и не е запознат със селското ежедневие, той създава уникални по своето изображение и въздействена сила произведения. В "На нивата", "Май" и "Градушка" е разкрито Яворовото възприемане на безсилието и безплодието на трудещия се селянин. Стихотворението "На нивата" отвежда към един от многобройните и вечно повтарящи се дни на лиричния герой. Поетът успява да проникне в психиката на селянина и да долови цялата му същност и емоционално състояние. Чрез един конкретен ден от живота на страдащия селянин П. Яворов надхвърля еднопластовото измерение и създава сугестивна многопластовост. Още в първия си период Яворов проявява своята характерна особеност - всичко да вижда отвътре навън. Макар на пръв поглед екстравертен, от самото начало поетът е дълбоко вглъбен, ако не в себе си, то във всяко нещо, което изобразява. Не повествование на трудовия селски ден създава Яворов, а дълбоко емоционално преживяване на еднообразието и трудностите. Проявява се културната личност, която съумява да прозре душата на бедняка, преди него да покаже онова, което българският селянин само смътно усеща, но не успява да назове. Яворов внушава, че не само лирическият герой е част от повтарящия се свят на безсилен труд и неволи, а самата природа и обстановка са неизменен дял от неговата същност. Силно художествено внушение поетът постига чрез натрапчивото повторение "ори, ори, ори", което прераства в озлобен и горчив вик: "Дий, краста, дий!". Лирическият герой се чувства изигран и измамен от съдбата, защото дори и трудът - тази най-свята добродетел на българина - не му носи удовлетворение, а се превръща в непосилно и омразно бреме. Единственото, което селянинът има сила да изрече, е предизвикателство срещу собствената си съдба:

^ Като няма прокопсия,

плюл съм в тая орисия!

Лирическият говорител изкрещява дълго сдържания си гняв, фразата съдържа не само болка и озлобеност, а протест и проклятие срещу трагичната му участ. Сивотата на ежедневието, тъмната и безнадеждна "орисия "изпълват чувствата на човека и единственото, което може да противопостави на безцелното си съществуване и мизерното преживяване, е проклятието - протест срещу собствената си участ. Селянинът дори не може да почувства идиличната картина на природата, която не предизвиква спокойствие и умиление:

^ Настане утро, гори небето,

цветя миришат, ехти полето:

овчар засвирил, стада заблели,

по всички храсти пилци запели.

Картината, пресъздадена от Яворов, звучи като пародия на Ботевия нощен пейзаж. Но докато в баладата "Хаджи Димитър" красотата и спокойствието в природната картина са в хармония със силата и победата на лирическия герой, в Яворовата интерпретация образите са с обратен знак - утрото като начало на поредния усилен ден; полето, призоваващо селянина да започне своя безсмислен труд; звуковите образи на овчаря, стадата и "пилците", внушаващи не утеха, а допълнителна скръб. Природата всява страх от безнадеждността и омразата към непосилното бреме. В "На нивата" Яворов внушава промяната в ценностите на българина, родена от обществено-политическите събития. Битките не са в Балкана, а на полето, няма герои, които се жертват за голямата идея, защото няма идея. Животът е загубил своята романтичност. По-късно и Йовков ще пародира Ботевото стихотворение, но не за да страда по миналото и да отрича настоящето като Яворов, а да утвърди новите ценности. Яворов не се примирява с промяната и това води до драматизъм в душата на лирическия герой. Той винаги е на границата между тъмно и светло, между живот и смърт. Селянинът не знае кое лице ще обърне животът към него. В незнанието му е скрита слабостта, защото неочакваностите смазват човешкия труд:

^ С киша, засух, буря, град,

че с немотност, че и с глад,

ти, сирашки род селашки,

невидяло мир сърце,

ти се бориш, що да сториш,

рий в пръстта до гроб ръце!

("Май ")

Дори и най-хубавият месец от годината не носи утеха на бедния селянин и той трябва да понася ударите на природните стихии. Яворов разкрива своя възглед за екзистенциалната трагичност на човека, за когото безплодният труд, самотата сред обществото и безсилието пред природата са неизменно присъстващи в неговото земно битие. Най-голямата трагичност в живота на човека е неспособността му да надвие могъщите стихии на природата, които обезсмислят дългия и усилен "кървав" труд. Долавяйки болките на стенещата селска душа, Яворов създава образа на универсалното вечно зло.

Виртуозно съвършенство на изобразяваното природно бедствие поетът постига в стихотворението "Градушка". Чрез елиптични изречения и анжамбмани е създадена картина на потиснатост и напрежение. Непрекъснатото туширане на време и пространство внушава Яворовото разбиране за всеобземащото зло, което ту навлиза в живота на малкия човек, ту обхваща цялата вселена. Сгъстявайки времето от угнетяващата протяжност на трите последователни години до мимолетния миг на развихрилата се градушка, Яворов създава конкретни очертания на гибелните последици от бурята. В мига, когато времето достига максимално до своето сгъстяване, е очертана апокалиптичната картина на природната стихия:

^ Вихрушка, прах ...Ей свода мътен,

продран, запалва се - и блясък –

и още – пак - о, боже!… Трясък

оглася планини, полета –

земя трепери... ...Град! – парчета -

яйце и орех... ...Спри... ...Недей.....

Труд кървав, боже, пожалей!

Напрегнатост, задъханост и страх излъчва картината на градушката, изобразена чрез непълни изречения, апосиопези и липса на рима. Безмълвието и безсилието на лирическия говорител градира и достига своята кулминация в молбата-болка "Труд кървав боже, пожалей!", Последна надежда селянинът очаква от бога, но и тя се оказва безплодна. Неповторимо е авторовото умение да разкрие бедствието през погледа на неговите жертви. Молбата на селския труженик за пореден път остава нечута и така той се превръща в жертва не само на непосилния си труд, но и на природната стихия като олицетворение на вечното зло. Стихотворението е доказателство за умението на Яворов чрез конкретния сблъсък в природата да разкрие екзистенциалните сизифовски усилия на човека. В един момент поетът заявява: "За мене животът на човека винаги ми се е виждал малко сизифовски. " Българският поет долавя и претворява сизифовските усилия на българския селянин и те се оформят като доминанта в първия тип Яворова поезия. Страданието във външния свят поетът изживява като лично.

Макрокосмосът на чуждото пространство нахлува в микрокосмоса на поета и създава раздвоението, отчуждението и самотата на неговия вътрешен мир. Те стават знаци на неизмеримо страдание, сравнимо може би само с Христовата мъка. Сблъсък между тревогата за света и страданието за себе си ражда трагическата сила в цялата му поезия. "Целият мой вътрешен мир -споменава поетът - е в развалини; ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм загубен......." Ето защо Яворов познава истината единствено в страданието. "В страданието истина познах" възкликва поетът в стихотворението "Истина". За него трагизмът не е само начин на живот, но и средство за откриване на идеалите и постигане на истината. Самото страдание предизвиква в Яворовата душа неспокойствие, хаос и ужас. Македонското движение не носи чувство на единение с борбата така, както Ботев се смесва с национално-освободителните борби. Идеята за освобождението на Македония увеличава неговото раздвоение и огорчение от реалния свят. Той се затваря в личните си душевни преживявания след кризата през 1903, след която, както сам той заявява, "излязох с една съвсем друга душа". 1903 година е разделителната линия между неговата ранна и зряла поезия. Но разграничаването на двата периода у Яворов е базирано само върху външните разлики - преди своята криза авторът се обръща към външния свят, а след 1903 година-към себе си. Още през първия етап Яворов не допуска дистанция между себе си и обекта на изображение, не съзерцава отстрани чуждите неволи, а ги преживява като свои лични.

През периода на по-късните "Безсъници" и "Прозрения" поетът отново е в плен на вътрешните преживявания и създава философия на човешкото битие. Обръщането към себе си налага използването на символи, чрез които поетът да изобрази онова, което е зад езика и зад действителността. През 1907 г. в алманах "Южни цветове" е публикувана статията "Тьгите ни" на Димо Кьорчев, която би могла да се определи като манифест на символизма. Той разглежда мистичното съзерцание и проникването на духа отвъд видимостта и материалността като път към Бога н Вечността. “Необходимо е да се отиде отвъд емпиричния свят, за да достигне творецът до тайната на битието. Физическото и материалното губят своите граници и се превръщат в пространство на духа и място, където душата достига до божественото. Създава се една нова естетика, където предметите не ни интересуват в своята външност, а ни мамят като отъпкани пътеки към Бога" (Димо Кьорчев). Символът е средството, чрез което поетът достига до метафизичното пространство и се докосва до вселенското битие.

Затова понятието “родина” у Яворов губи физическите и материални граници и се превръща в безмерно и неопределимо пространство, където душата постига вечния си живот. Метафизичното и отвъддействителното може да се изрази със символ, който да внуши сакралните измерения на образите. Страданията в целия външен свят са преживени в Яворовата душа и така той се оформя като една от най-трагичните фигури в историята на българската литература. Произведенията му продължават традицията, наследена от Пенчо Славейков, но докато висшият стремеж на автора на "Сън за щастие" е извисяването на народния дух, то Яворов насочва и изцяло посвещава своята поезия на самовглъбяване и интимно преживяване на света. Самото страдание предизвиква противоречиви литературнокритически оценки за неговия тип. Гео Милев го нарича "колективното всенародно страдание на миналото - тъмно наследство в душата на героя ", докато Атанас Далчев твърди, че "Независимо как бъде определено Яворовото страдание, неоспорим остава фактът, че той търси начин да изрази и сподели трагичната си съдба”. Израз на своите тежнения и преживявания Яворов разкрива чрез символа и така се превръща в родоначалник на българския символизъм, или според думите на Васил Пундев "цялата модерна поезия е създадена от Яворовия стих". За програмна творба на българския символизъм се смята, че е създадената през 1906 год. поема: "Песен на песента ми" (въпреки сериозните спорове между Яворовата творба и "Новий ден" на Т. Траянов). Авторът въвежда нови образи на твореца-самотник и на песента, персонифицирана в образа на блудница. Яворов проследява сложния път към вътрешна хармония, който носи дълбоко страдание на героя. В началото на своите "Безсъници" поетът създава едно философско верую на целия си живот и творческо дело:

"Че няма зло, страдание, живот

вън от сърцето ми - кивот,

където пепелта лежи

на всички истини – лъжи.

Че няма дух и няма вещ

вън от гърдите мои-пещ

на живия вселенен плам

на цялата вселена храм. "

Яворов създава и изстрадва един философски солипсизъм, който определя като център на вселената личностното Аз. В неговата душа е съсредоточено сакралното пространство, което е връзката между твореца и Бога. Вътре, в сърцето на твореца, е вложено цялото познание на всемира и нищо извън него няма значение. Приел вселенското страдание, Яворовият лирически герой се устремява към небесните тайни - " нагоре, към върха!" (“Към върха”). Там се надява да постигне вечна хармония и всемирно блаженство, да внесе покой в изстрадалата си душа, да постигне светлината и завинаги да изгони тъмнината. Но Яворов открива, че дори човекът да достигне до върха на своите цели, не прозира тайните на битието:

отгоре еднакво е далеч небето,

Загадка бездънна пред слабия взор......

("Към върха")

В световъзприемането на модерния творец стремежът и непостигането на върха е заложено в самата човешка същност и осмисля неговия живот. Непрекъснато дирене и ненамиране, постигане и неудовлетвореност поражда дълбоко и иманентно присъщо страдание. Сякаш думите на Шопенхауер се отнасят за самия Яворов; "Страданието е следствие от негаснещата воля за живот". Трагичното изживяване на поета достига титанични и свръхчовешки измерения:

^ Аз страдам. И в самозабвението на труда,

и в саморазяждането на покоя, -

на битието в зноя,

на извънсветовни блянове в студа-

кога летя, когато падам,

аз страдам.

("Аз страдам ")

Яворов създава впечатление, че неговият лирически герой се примирява със смъртта, но не и с живота Сякаш единствено чрез страданието си личността влиза в контакт със света, който навлиза в нейната душа и й носи проблемите за вечността, небитието, познанието и истината. Яворовият герой не бяга от страданието, а се стреми към него, защото то е единственият път към вечното и божественото. "В страданието истина познах" горчиво признава творецът, но тези истини му струват огромна болка от удрянето в ледената стена и безкрайни нощи съновидения на разпадащите се, но и на утешителните сили в неговия живот.

През 1901 Яворов създава стихотворението "Нощ", което може да се определи като звеното, свързващо социалния и интимния тип символика в творчеството му, между произведенията преди "моста на декадентството" през 1903 г. и потъването в личната драма. Поемата максимално проблематизира и динамизира връзката между външния и вътрешния свят в душата на героя. Началото на творбата въвежда в битово пространство, което е разкрито с противоположни знаци - от камината не се усеща топлина, възглавието е уподобено на камък, а леглото придобива роля на мъчител. Пейоративните значения на образите в поемата създават алюзия за трагическите преживявания на лирическия герой, който не намира топлина и уют в родния си дом. Единственото, до което се докосва, е враждебността в пространството, където не чувства спокойствие и сигурност:

^ Самси и в треска, между тия

оголени стени: вторачен,

гъстеещ полумрак наднича,

подава се от всеки кът;

камина без топливо,

отворена - уста готови

проклятие да изрекат.

Враждебният свят на дома създава алюзия за трагическата участ на човека, който е изправен пред нищото, пред хаоса и пред безправността и носи съзнание за необходимостта да бъдат преодолени тези проблеми. Лирическият герой търси опора в триединството родина - майка - любима, което е натоварено с положителни знаци още от Ботевата поезия. Но докато при Ботев то е сакраалното и съхранено чисто пространство. Яворов открива полюсните им лица.

В поемата "Нощ" героят съзнава синовния си дълг пред майката-родина. Лирическият субект открива смисъла на своя живот във възможността да воюва за свободата на своята родина. Двойната ритуална клетва ("кълна се в хилядите рани ... кълна се и в мечтите свои") е свързана със здравата връзка между индивида и мечтата му за героично патриотично дело. Пълното вричане на Аза в дълг към родината е свързано с идеята за свобода, водеща до саможертва, чрез която трябва да се преодолеят рамките на времето. Но поради невъзможността на лирическия герой да осъществи своя дълг родното пространство е преживяно като мираж - идея, която създава внушение за чувство на грях в душата на човека поради "поругаването" на сакралния й образ.

Противоречиво е отношението на субекта към родината. Прокудени далеч от нейните предели, арменците са принудени да потърсят отдушник на своето страдание Изградена върху антитезата "пият и пеят", творбата препраща към съдбата на "немилите -недраги" български изгнаници, чиито неволи са разкрити в Ботевото и във Вазовото творчество. Песента и пиянството символизират противоречивостта в душевните им състояния - силата на духа им и слабостта на възможностите им. "Страшно е да си силен, когато си слаб, страшно е да си слаб, когато си силен", внушава творбата по думите на Никола Георгиев. В пиянството им е съсредоточена непоносимата болка от безвъзвратно изгубената родина и безсилието от безизходицата. На слабостите на арменците Яворов противопоставя друг символ - песента. В нея са събрани силата и протеста срещу несправедливата съдба. Страданието им се извисява извън времето и придобива космически измерения за трагичната обреченост на човека.

"Отломки" от сакралното пространство на родината се чувстват и Яворовите заточеници. Техният път носи есхатологичен смисъл: насилственото разкъсване на кръвната връзка с родния дом е равносилно на смърт. Миражният образ на родното се разбива в нищото, тъй като опитът за постигане на свободата вследствие на изпълнения синовен дълг се оказва безуспешен. Лирическият герой няма "нито тате", "нито мама", "нито братец", "ни сестрица", няма и "либе - първа обич " - това поражда усещането за самота в екзистенциален смисъл. Романтичният свят, който си изгражда героят, рухва поради неговата неустойчивост. Невъзможността да изпълни синовния си дълг е породена от личността на самия герой, който възприема родината като дематериализиран и психологизиран образ, принадлежащ към вътрешния мир на Аза. От една страна лирическият човек се чувства като в "окови" под бремето на родината и съзира в нея "земя в някои предели". От друга страна тя е видяна като "словото - на битието вечно ново" и като обемаща минало, настояще и бъдеще. Макар чувството да е драматично обагрено, то е сладостно-горчиво, радостно и скръбно:

И аз те имам: радостта е скръб......

Че под неволно бреме вия гръб.

^ И аз те имам - за да бъда сам в безброя.

("Родина")

В края на първото десетилетие на XX век се оказва, че родината не е нито майка, нито баща, нито земя или дом, а сбор от всички най-съкровени представи и спомени в душата на лирическия герой. Тя му носи скръб - сладостна и болка - радостна, защото присъства единствено като неотделимо сакрално пространство вътре в героя.

Любовта на лирическия човек към трите начала в неговия свят - родина, майка и любима - е опора в живота му, "зрак - звездица" в мрачните и непрогледни нощи на собственото му страдание. Майката е носител на вечната чистота, хармония и непобедимо добро. В разрушения свят тя вдъхва сили на човека и озарява които възкресяват жаждата за живот у лирическия аз нерадостното му битие. Споменът за майката е спомен за способността на героя да се почувства в уютен и сигурен свят. Затова молитвата на човека е отправена към святата и вечна майка:

^ Майко, бди

над двама ни: пред волята ми безпощадна

на невинността защитница бъди.

Героят е надарен с вярата, че родната му майка може да го опази от злото в душата му и да му преоткрие любовта в живота. Тя е поставена във вечното и неумиращо пространство - алюзия за великата й сила да бъде начало и край на живота.

Но в един момент страданието, самотата и болката от отчуждението обезсмислят битието на героя и го карат да се съмнява дори в най-святото - майката. И лирическият човек изпитва ново, амбивалентно отношение към нея:

^ Та мога ли забрави аз

немилостивата оназ

живот, която ми е дала?

("Напразно, майко")

Вечното начало в живота е преосмислено като начало на безкрайните нещастия. Тя не носи облекчение в душата на лирическия аз и той рухва поради липсата на еднозначен положителен образ в земното си съществуване, който да му вдъхне сили и да сложи край на мъчителното и безкрайно страдание.

Личността търси утеха в любимата и любовта, но се оказва, че доброто в душата му е запазено само когато любовта е духовна и нравствено извисена. Но всяко сближение носи "проклятие " и "проказа" на чувството. Визията за любовта на лирическия герой е осмислена в зависимост от двете му природи ангелска и демонска и нейните проявления: извисяване и падение:

^ Аз не живея; аз горя. Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон.

("Две души ")

Към пречистените, ангелски преживявания принадлежат серафичните стихотворения на Яворов, в които любовта е видяна като спасение, утеха, пристан и нов живот. Тя е свързана с желанието на субекта да надскочи реалностите и да се усети в един по-висш и идеален свят, където да успее да осъществи пълното сливане на двете души. Усамотението, напразното лутане и безнадеждно страдание отстъпват на едно ново пространство, в което властват светлината и нежността. Копнението на лирическия герой е изразено с настойчива молитва:

ела и дъхай в моето лице,

ела и сгрей изстинало сърце

в таз лунна нощ, под звездни небеса.

("Ела")

Любимата присъства като някакъв фантом и призрачно олицетворение на чистота, красота и ефирност. Тя помага на лирическия герой да съгради нов духовен свят, който не ще бъде настигнат от мрачните безпокойства и душевни терзания. Лирическият герой открива в образа на жената божественост и съзидателност: "нежен сън", "спасителният предразсветен звън", "прохладен лъх от ангелско крило." Тези образи са доказателство за силата на любовта, която поражда надежда, радост, вяра и желание за изповед. Любимата е надарена с вярата, че може да засвидетелства доброто в душата му:

^ Ела свидетелствувай- в мрачна безнадеждност

как чезна за доброто, как му вярвам аз;

ела свидетелствувай колко тепла нежност

душата ми опази в тоя леден мраз;

.................

Напук на участ зла

не бой се и ела.

("Не бой се и ела")

Яворов разкрива любов, която спасява, нежност, която закриля човека и красота, която е пътят към истината.

Но поетът открива в любовното преживяване неговата амбивалентност - от една страна любовта носи щастие и забрава, но от друга страна - тя предизвиква и ужас от невъзможността за сливане на душите. В стихотворението "Сенки" Яворов разкрива един нов свят на душевно копнение - невъзможността то да бъде споделено. Подобно на сенките, които не могат да се докоснат и са обречени на вечно разминаване, мъжът и жената са изправени пред невъзможността да разтворят напълно душите си един за друг. Мотивът за сянката-душа не е характерен само за Яворовата поезия - той се среща и в Оскар-Уайлдовата творба "Рибарят и неговата душа". Чрез един познат мотив, българският поет създава една уникална трактовка на несподелеността на любовта и непреодолимата дистанция между двамата:

^ Те няма да се чуят, ни ще се досегнат

сами една за друга в жажда и притома,

те - сянката на мъж и сянка на жена!

Яворов разгръща своята идея за полюсността в любовта не само през призмата на противоречието - копнение за сливане и неговата непостижимост, но създава и друго внушение за нейната двойнственост. Наред с определения като "мелодия неземна сред нощта" и "зефирен лъх от ангелско крило" поетът вижда в жената "знойна плът", "чудовище" и "демон" - алюзия за раздвоената същност на лирическия герой, у когото понякога взема превес демоничната душа. Жената става носител на унищожителна сила и погубваща материя, тя е изкусителка, която превръща любовта в плътско сладострастие. Едновременните преживявания на извисяване и падение са израз на поетовия модел за света: "Да ти тежнее живота и страстно да обичаш света, да вярваш в едно велико дело, а робско малодушие да пълни душата ти." Това е вечното раздвоение на лирическия герой - между мрака и светлината, между духа и плътта, между идеала и действителността. В своя път към тайните на битието и истината за живота той се блъска непрекъснато в ледената стена, без да може да премине отвъд нея, където се крие причината за неговото страдание - собствената му неувереност и уязвимост.

Човекът Яворов изминава трудния път през собственото си раздвоение, стремейки се към високите върхове, но и страдайки, че остават извън неговите възможности. Той поема на плещите си трагизма на цялата вселена и завещава на бъдещите поколения да дадат отговор на "свръхземните въпроси, които никой век не разреши. "


^ ТРАГИЗМЪТ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ В ПОЕЗИЯТА НА П. К. ЯВОРОВ

 Пейо Яворов е една от най-трагичните фигури като личност и творец в историята на българската литература. Цялото негово творчество преминава под знака на дълбоко страдание и песимизъм. Произведенията му продължават традицията, наследена от Пенчо Славейков, но докато висшият стремеж на автора на "Сън за щастие" е извисяване на народния дух, то Яворов насочва и изцяло посвещава своята поезия на самовглъбяване и интимно изживяване на света. Самото страдание предизвиква противоречиви литературнокритически оценки за неговия тип. Гео Милев го нарича "колективното всенародно страдание на миналото - тъмно наследство в душата на поета", докато Атанас Далчев твърди, че "категория на трагичното е индивидуалното". В подкрепа на втората оценка може да се добави и мнението на Борис Метерлинк, който пише в свое есе: "В ежедневието ни съществува едно особено трагично, което е много по-реално, много по-дълбоко и много по-съответно на нашата истинска същност, отколкото трагичното, съпътстващо великите начинания." Яворовата трагична съдба търси път да бъде изразена и споделена, т.е. личният трагизъм се превръща във всеобщ.

За П. Яворов на самия връх на творческо страдание стои Христо Ботев, от когото наследява представите си за дълг пред родина, майка и любима. Но ако Ботев има реален враг, то при Яворов няма и неговата душа е събрала всички противоречия на света, които очертават трагичната му участ. Във вътрешния му мир се борят болката от съвременната действителност и невъзможността да застане срещу пошлостта на съвремието. Именно сблъсъкът между тревогата за света и страданието за себе си ражда трагическата сила в цялата му поезия. "Целият мой вътрешен мир - споменава поетът - е в развалини; ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм загубен..." Ето защо Яворов познава истината единствено в страданието. "В страданието истина познах" възкликва поетът в стихотворението "Истина". За него трагизмът не е само начин на живот, но и средство за откриване на идеалите и постигане на истината. Самото страдание предизвиква в Яворовата душа неспокойствие, хаос и ужас.

Македонското движение не носи на поета чувство на единение с борбата така, както Ботев се слива с националноосвободителните борби. Идеята за освобождението на Македония увеличава неговото раздвоение и огорчение от реалния свят. Думите на Христофоров от драмата "В полите на Витоша" напълно отговарят на Яворовите преживявания: "Моят път в живота е кратък, прост, пътят на душата ми дълъг, струва ми се, че съм живял няколко живота." Душевните борби на автора са толкова силни, че дори и най-горчивото страдание предизвиква твореца да излее чувствата си в поезия. Синтез на неговите противоречия и вътрешни борби се открива в поемата "Нощ". Тя е свидетелство за разочарованието на лирическия герой в нравствен аспект. Творбата въвежда в душевната драма на Аз-а и неговия стремеж към самопознание. Началото на поемата разкрива битовото пространство, което е представено с противоположен знак - домът носи студенина и самота. Обръщането функциите на предметите е феноменално ново в творчеството на Яворов. Лирическият герой в душевния си хаос открива пред себе си пространство, където всичко придобива противоположен смисъл:

^ Самси и в треска между тия

оголени стени; вторачен,

гъстеещ полумрак наднича,

подава се от всеки кьт;

камина без топливо,

отворена - уста готови

проклятие да изрекат.

Авторът внушава страданието на лирическия герой по пътя на себепознанието. Негативните знаци на образите в творбата подсилват усещането за трагичната му участ. От камината не се чувства топлина, възглавето е уподобено на камък, а леглото придобива роля на мъчител.

В творбата са синтезирани всички преживявания, на които поетът е дал израз в предишните си произведения ("Чудак", "Лист отбрулен"), но всичко е много по-дълбоко изживяно и внушено. Единственото, което не е претърпяло промяна, е представата на поета за морален дълг. Раздвоението на лирическия Аз между неговата мисия на народен водач и сблъсъка с реалността поражда трагичното настроение в творбата. Яворов се изявява като възрожденски творец, но в поемата "Нощ" неговият лирически герой не се усеща като част от народната цялост:

... - ^ Тълпа!

Защо трепериш? Идат! Но кои?

Те влазят... Помощ! ...

Трагизмът на лирическия герой произтича от срещата му с действителността, в която народът придобива образа на "тълпа". В Яворовата поезия, подобно на Пенчо-Славейковата, лирическият герой не се съобразява с възможностите на народната маса, а се стреми да я възвиси до себе си, до своите възвишени идеали. Героят на автора на "Подир сенките на облаците" се плаши и бяга от тълпата. Неговият стремеж към възвръщане на душевната хармония, към пълноценен човешки живот е внушен чрез символния образ на кръста - "с кръвта си кръст да начертая". Образът на кръста олицетворява желанието на Аз-а към преоткриване на хармонията в живота си. Но тя се оказва невъзможна и именно тази невъзможност ражда трагизма на Яворовия герой. За него вече е ясно, че няма път за сливане с родните скърби и трябва да изстрада друг път към себепознанието и истината. Димитър Михайлов в анализ на поемата отбелязва, че "образът на страданието, който присъства в поемата, е съизмерим може би само с Христовото страдание". Личността в творбата е измъчвана от дълбока тревога, от душевна разруха и тя търси спасение чрез сливане с родината, майката и любимата. Но невъзможността да свърже съдбата си с техните, допринася за нощните кошмари, които са внушени и в следващите Яворови творби (стихосбирките "Безсъници" и "Прозрения"). В представите на лирическия Аз смъртта се асоциира с вечната нощ, разгърната чрез анжамбман:

^ И само тя , настръхнала над мене,

студена, непрогледна нощ,

без смяна си остава: тя живота

на толкоз скъпи мъртъвци живей

... Вечно тая

студена, непрогледна нощ...

("Дни в нощта")

Нощта е един от основните символни образи в поезията на Яворов. В светоусещането на лирическия герой тя е свързана с трагическата му съдба. Страданието е единственият начин, по който Яворовият Аз влиза в контакт със света. За поета страданието е равносилно на истината и затова неговата поезия е обагрена с всички оттенъци на скръбта. Върховен израз неговите огорчение и песимизъм намират в стихотворението "Аз страдам". За лирическия герой страданието е начин на разбиране на света. Неговият стих "Аз презрях радостите на живота" се превръща във водещ мотив в пътя на Аз-а. В житейската и творческа съдба на Яворов трагизмът е неговият висш стремеж. Лирическият герой достига до синтезираното заключение:

^ И търся. И в страдание Живот се изхаби

да търся - все страданието, може би.

("Аз страдам")

Трагизмът в поезията на Яворов е стремежът му към създаване на модел на света. Страданието е основна концепция в неговия живот, която предизвиква сложния му и противоречив вътрешен мир.

В интимните си изживявания лирическият герой отново не намира спокойствие и хармония. Интимната лирика на твореца е наситена с чувството на дълбок трагизъм и непреодолимо страдание. Самият Яворов прокламира: "Аз не живея, аз горя!" ("Две души"). Поетът внася в българската литература дълбочината на психологическото прозрение, което кара творецът да възприема любовта като драматично чувство, изпълнено със страдание.

Същинската интимна изповед на твореца започва след 1903 г., когато той насочва вниманието си към личните изживявания. Поетът се вглъбява в общочовешките проблеми за живота и смъртта, поставя пред себе си въпросите за смисъла на човешкия път, самотата, вярата и надеждата. Полюсните и противоречиви настроения са характерни за неговата поезия. Любовта се явява ту като философски проблем, който носи трагизъм в душата на лирическия герой, ту като лично и страстно усещане, извисило личността му до съвършенство. В периода на обезверяване и чувство на безсилие в съзнанието на поета се прокрадват тревожни мисли за любовта. Дори и в най-чистата и озарена от щастие любов лирическият герой вижда смъртта:

^ Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт, ранена от любов...

("На Лора")

В творбата поетът вплита в съзнанието на лирическия герой две велики, но и трагични сили в съдбата на човека - любовта и смъртта. В световната лирика любовта като чувство и образ често върви редом със смъртта като нейно пълно утвърждаване. Възгледът на П. Яворов за любовта е един от философските му принципи. Той вижда в нея начин за намиране на духовен спътник по пътя му към нравствено себеосъществяване. Когато говори за жената, лирическият Аз иска тя да бъде негов другар в житейския път. В концепцията си за любимата творецът напомня за Ботевата изповед "До моето първо либе", в която Аз-ът изисква от жената да бъде редом с революционера. Образът на любимата в интимната лирика на Яворов не е толкова център, колкото част от трагическата му участ, тъй като тя върви до лирическия герой в неговите лутания, страдания и самонаблюдения. В момент на горест и огорчение любимата дарява твореца с чувство на вяра и морална мощ:

^ И чакам влюбен аз: може би защото

пред радостите скръб ще избера,

до смъртен час за тебе ще блуждай окото.

Защото радостта ще избера -

от скръб за тебе да умра.

В любовните си песни Яворов не изразява само трепетите на сърцето на своя лирически Аз. Чрез любовта поетът прониква в дълбоката душевност на човека. Чрез темата за любовта творецът разкрива взаимоотношенията на личността с околния свят. Когато ликува, благоговее и копнее за своето либе, лирическият герой внушава трагическата си съдба. Той се чувства самотен сред хората, но е запазил безсмъртния си копнеж по нравствената красота и вяра в истинската духовна любов:

^ Ела свидетелствувай - в мрачна безнадеждност

как чезна за доброто, как му вярвам аз;

ела свидетелствувай колко топла нежност

душата ми опази в тоя леден мраз;

свидетелствувай още лютата безбрежност

на моята любов... Напук на участ зла,

не бой се и ела.

("Не бой се и ела")

Трагизмът в пътя на героя е породен от драматичния сблъсък между грозната действителност и неговите идеали:

^ По стъпките ми редом никне жълта злоба,

аз семето на зло неволно сея вред,

миг негде ако спра, пред мене зине

на всеки идеал - и бързам пак напред.

("Не бой се и ела")

Своята болка от самотата и отчуждението Яворовият герой изповядва пред майката. До нейния образ Аз-ът се докосва не в момент на радост, а на страдание. Образът й се явява, когато всичко е съкрушено и угаснало. Тя е поставена във вечното неумиращо пространство, внушено чрез синтактичен паралелизъм:

^ Аз всичко съкруших, но ти стоиш несъкрушима

и всичко угасих, но ти блестиш неугасима

("Майчина любов")

Образът на родната майка се явява в непосредствена връзка с националната тема особено, когато лирическият герой е откъснат от нейните земи. В стихотворението "Арменци" героите "пият" и "пеят" в израз на своите трагични преживявания. След отделянето им от родното пространство Яворов използва алитерацията "пият" и "пеят", за да събере в едно слабостта и силата в душите на арменците. В творбата е изразено патриотично чувство, което се е превърнало в дълбоко личностно. Яворовото виждане преодолява подхода на възрожденската поезия (Вазов) към родината като персонифицирано явление в душевността на българина и създава забележителна модерна традиция в нашата литература. Нея следват цикълът "Песни за родината" на Никола Вапцаров, поемата "На път" на В.Петров и други. В края на първото десетилетие на XIX в. се оказва, че родината не въплъщава поотделно образа на баща, майка, дом или любима. Тя е сбор от всички най-интимни спомени на лирическия герой. Родината е сакралното душевно пространство на самия герой и изцяло подчинена на личностните преживявания: "И аз те имам - за да бъда сам в безброя." ("Родина")

П.Яворов, изобразявайки трагизма на своя лирически герой, се позовава на мотива ден - нощ, представен с различни внушения: мрак - светлина, загадка - прозрение, скръб - радост, живот - смърт и т.н.

... Беше ден,

свалих аз маската му и пред мен

въздъхна нощ и вече се не съмна ...

("Маска")

Денят и нощта в творбата изразяват прехода от незрялост към горчивата мъдрост. Нощта носи символ на страдание, търсене и лутане. Лирическият герой усеща мрак в живота и страстно желае и се стреми към светлина. Изразът "но копнея аз за светлина" стои в основата на целия му творчески и житейски път. Творецът не бива да се схваща само като "поет на нощта" (Владимир Василев), защото посвещава значителна част от творческото си дело на силата на светлината ("Да славим пролетта" "Молете неуморно"). Трагизмът на лирическия герой е предизвикан от ясното му съзнание, че той се намира в пропастта между деня и нощта, между лутането и намирането, страданието и радостта. Победата на светлината е проглеждането и прозрението, които търси Яворовият герой. Той изживява просветлението като сладостен лек за огорченото си сърце:

^ И с вяра ще разкрия аз прегръдки,

загледан в две залюбени очи,

и тих ще пия техните лъчи, -

ще пия светлина лечебни глътки

света да видя цял при ярък ден.

Цялата поезия на Яворов е под знака на нощта. Той сам в анкетата пред М. Арнаудов пояснява особеността на лириката си: "Тъмнината не е цел, а най-голямата яснота на мисълта." Поетът на нощта изпява своите песни за великия трагизъм, който се превръща в негова лична житейска и творческа съдба.





оставить комментарий
страница7/13
Дата11.10.2011
Размер3.43 Mb.
ТипЛитература, Образовательные материалы
Добавить документ в свой блог или на сайт

страницы: 1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   13
отлично
  2
Ваша оценка:
Разместите кнопку на своём сайте или блоге:
rudocs.exdat.com

База данных защищена авторским правом ©exdat 2000-2014
При копировании материала укажите ссылку
обратиться к администрации
Анализ
Справочники
Сценарии
Рефераты
Курсовые работы
Авторефераты
Программы
Методички
Документы
Понятия

опубликовать
Документы

Рейтинг@Mail.ru
наверх